МАРИЙКА

Лъчезар Воденичаров

Кръсти я Марийка… на бабата, дето го напусна преди няколко години и отнесе цялата му младост със себе си. Мислите, радостите, болките и несгодите, гордостта и всичко мъжко в него, та дори и свиркането дорде работи. Него барем можеше да му остави, ама го взе с нея, а той се съгласи без да усети и това състояние на духа го напусна естествено и завинаги. Вече не усещаше нищо и правеше всичко машинално, нямаше притеснения и не бързаше за никъде. Не беше се замислял, но сигурно можеше да прекара всякак, дори без храна и вода… на един крак дето се вика, като в казармата…

Нямаше какво да го сломи, щото нямаше и какво да губи. Децата отдавна бяха в града… не им беше много до него и сякаш се бяха се стопили, като малки точки в далечината. Само кога им дотрябваше нещо от пълния със стока двор, претърчаха с колата и го виждаха за някой друг час, докато се суетяха припряно из двора и къщата. Коментираха на две на три проблемите му и от година на година все по-трудно ги разбираха. А все имаше по нещо за оправяне - пътеките из двора, покривът на навеса, комините, улуците или оградата… но те вечно бързаха и той си оставаше само с поредната сгледа. До другия път, който съвсем не знаеше дали… и кога ще се състои…

Животинките му бяха мили, ама се налагаше и ги прежалваше някак, да не счупи хатъра на младите. Грижеше се за тях и все им говореше, като на хора, а те изглежда разбираха и растяха щастливи и спокойни край него. После му носеха поредната партида пилета, пуйки, гъски, а овците, козите и зайците се сдобиваха с нова челяд. И макар да знаеше, че някой ден пак ще се раздели с тях, си ги обичаше и им се радваше истински. Не пропускаше възможност да похортува с коя да е Божа твар… дори и с гугутките, кога някоя от тях свиеше гнездо на асмата. А той, минавайки сегиз-тогиз под нея все намираше, какво да й каже…

- Уууу… ти пък не се намъти, ма дядовата… - бърбореше, чоплейки бавно с мотиката около лозите… - Остави го за малко туй гнездо, почини си, па иди да се поразтъпчеш над реката, да пийнеш водица… Другите гледам приближи ли надвечер, току прелитат напред-назад до острова. Там види се е по-спокойно, а кацат все от горната му страна, дето реката е нанесла пясък. Сигурно щото няма тиня, а водата е по-тънка и бистра… Тъй да знаеш… ако решиш, да идеш до там де…

Всеки има право на внимание, разбиране и съчувствие… На неговия къс или залък щастие, колкото и малък да е той. Нищо, че всъщност е обречен един ден, да се превърне в блюдо за хората. То и туй е един хаир от Бога, дето го правят животните за нас… а тъй пък, ни се отблагодаряват за любовта и грижите, дето сме сторили. Такава беше отколешната философия на стареца, с която той простичко обясняваше непрестанния кръговрат, въртящ съдбите на многобройните обитатели из широкия селски двор…

Спомените постепенно избледняха и хич не смогваха да пробият през осиротялата му душа. Не че толкова често се напъваше да ги дири, но все пак редно беше да ги има, да са му под ръка, дето се вика. Да стоят там някъде в стария долап на съзнанието, пък нищо че са вехти, потънали в паяжини и миришещи на старо. А викнеше ли ги, онова, което успяваше да изплува с усилие - бледо и не толкова ясно, го караше да присвива устни, стиснат от жилавите ръце на мъката. И само шишенцето с ракия, дето денуваше и нощуваще в джоба на протритата му ватенка, смогваше да ги спре тия грозни ръце. Да замъти тягостното усещане, дето не беше рана и не болеше, а стягаше дъха му и засилваше натиска връз очите… дорде не избута оттам една-две измъчени, солени и сухи сълзи…

С бабата не си говореха много, докато беше жива. Но присъствието и грижите за нея му липсваха, а липсата изникваше всеки път неизменно, кога се юрнеше да нагледа разнообразната стока из двора. И все го караше да дири сили от съдбата, да сбира капка по капка енергия и да я трансформира в едно непрестанно, никому ненужно шетане - ту в плевника, ту в курника, ту под навеса с животните или по малките парчета земя из къра, забравяйки за несгодите и самотата…

Та тъй кръсти той кобилката, а тя запълни зейналата в сърцето му празнина. Имаше я отскоро, но така силно се бе привързал към нея, че за нищо на света не би опитал да я замени или изостави. Бабата току-що се беше поминала и решението да продаде старата Лада го осени една сутрин, докато хвърляше зърно на кокошките. Два-три дни по-късно вече го беше направил, а когато получи няколко стотачки за нея, добави още малко от спестяванията, пък сетне отиде на градския пазар и се сдоби с охраненото животинче…

За какво му беше онова бездушно желязо… Нищо, че вършеше безпроблемно работата си, подрънквайки и пърпорейки по черните пътища край реката. Купчина ламарина, дето не можеш да си продумаш с нея. А и как да го сториш, кога хората на часа ще те вземат за луд… нищо, че ти и без друго отдавна си минал от оная страна де…

Ремаркето също продаде, а на негово място се появи малката, спретната каруца, която смазана безупречно, облазваше тихо дупките по пътищата и поскърцвайки фино, изпадаше в синхрон с глухото тропане от копитата на любимката му…

Името сигурно щеше да разсърди жена му, ако беше жива. Той, разбира се, я обичаше и не би й го причинил, но сега нея я нямаше, а така цялата му любов се прехвърляше върху гладкото тъмнокафяво конче. Кобилката беше млада и неособено скоклеста. Повече тантуреста и с къси крака, но с добре замускулен врат и широк, прав гръб. Корава, жизнена и несъмнено способна да върши много повече работа, отколкото старецът въобще можеше да осигури…

Всяка вечер й нареждаше любовно, несмогвайки дълго да откъсне очи от нея. И тя комай го разбираше… Сякаш поглъщаше думите му с големите си очи и тръскайки глава след всяка ласкава реплика, посягаше неизменно да го целуне с тъмните си, месести бърни. А още щом й продума за първи път мигом разбра, че е избрана… че ще бъде първа и най-близка до сърцето му. Усети го подсъзнателно и пръхтейки радостно, рисуваше с наперени движения вълнението си, по спечената като бетон земя на двора. Все едно беше мома, дето са я загледали на мегдана, а туй едничко усмихване и намигване й беше достатъчно да се хвърли с все сила в ръцете на отдавна чаканата изгора…

Беше силна и доста буйна за стареца, а с това малко не му подхождаше, ама той не се притесняваше. Тя пък, носена от вълните на младежката си енергия хич не разбираше, че бива и да е малко по-сдържана…

***

Изгревът едва беше изрисувал ръбестите контури на къщите, когато ободрена от хладината на лятното утро Марийка вече пристъпяше гордо, въртейки и тръскайки глава. Старецът я водеше по отъпканата пътека край Тунджа, а едва сдържайки енергията си, кобилката подскачаше палаво ту на едната, ту на другата страна. На нея пътека не й трябваше, но не смееше да го изпревари и кога го доближеше повече, само ситнеше пъргаво подире му, все едно чакаше да освободи пътя, за да полети с цялата мощ на краката си. Лъскавите звена на веригата танцуваха, подрънквайки ситно под муцуната, все едно стопанинът беше вързал не синджир, а множество звънци по оглавника й…

Най-сетне стигнаха широкото пространство на кабата. Старецът свали преметнатото през рамо въже и чевръсто удължи с него веригата, зер любимката му имаше нужда от простор. Не можеше да я остави на дългия само три метра синджир, а пуснеше ли я, както правеха някои, имаше да бере ядове. Беше твърде буйна и свободолюбива и току-виж пак му се наложило да я дири с часове из обширните ракитаци край реката…

Още беше ранен следобед, но небето изведнъж притъмня, като по мръкване… Налягали кротко върху заоблените баири, сенките на разкъсаните облаци постепенно се сбраха, закривайки светлите пролуки между тях. Огромната тъмна черга заслиза от север към равното, сякаш засмукана от някаква невидима хала, а въздухът под нея стремително се раздвижи. Прескочила планината стихията набираше смелост и видимо ставаше неизбежна. Облаците се уплътниха в тъмна къделя, добивайки обичайния оловен цвят, а светлите им розовеещи краища подсказваха, че енергията на приближаващата заплаха е огромна…

Старецът бързаше, колкото му позволяваха силите. Коленете му щракаха, както винаги, а втвърдените като стари каиши мускули се разтягаха с усилие и въпреки това не му осигуряваха желаната скорост. Но той не спираше, а леко приведен напредваше срещу бурята, стискайки зъби и проклинайки на глас болежките си. И вече беше близо, когато при един от поредните напъни вятърът отнесе прокъсаната му сламена шапка. Но нямаше време да я гони, гледаше да прибере по-бързо добичето, а капата щеше тъй или иначе да намери… ако не днес, утре…

Стигна до мястото и с чевръсто движение на теслата изби дебелия винкел, на който беше вързана кобилата. После грабвайки края на дългия повод я задърпа припряно към село, без да навива въжето. Нямаше време за нежности и мърморейки под носа си в движение, той подканяше животинката да забърза. Стихията ги връхлиташе, простряла сянката си върху къра, докато първите едри капки вече трополяха по плътните туфи трева…

Трясъкът беше оглушителен… Старецът усети не толкова чудовищния звук, колкото един силен натиск върху ушите си. Веднага след това го настигна въздушната вълна, подкрепена от силния вятър и блъснат рязко в гърба той мигновено изгуби равновесие. Политна напред като прекършена вейка и падна върху стегнатите чимове на кабата, издавайки едва доловим стон…

В първия момент не можа да помръдне… Постоя така няколко секунди, а когато събра сили, пое бавно дъх и заговори шеговито на любимката си…

- Мичееее, Миче… за едното чудо щеше да ни убие таз хала, ма дядовата. Се бях виждал гръмотевици, ама таз направо не си знаеше силата. Като тресна тъй страшно зад нас, вече си мислех, че отивам при бабата…

Говорейки старецът не дочу одобрителното пръхтене, с което кобилката винаги отвръщаше на благите думи, но не обърна внимание. Надигна се бавно и застана на колене, а когато извърна поглед, подпирайки се на едната ръка… тежката плесница на съдбата едва не го събори отново на земята…

Животното лежеше проснато на тревата, потръпвайки в предсмъртни конвулсии… докато силните талази на вятъра развяваха тъжно опърлените останки от гривата му. Върху гърба се виждаше огромно дълго петно от изгоряла кожа, на мястото на което червенееше кървясало, полуизпечено от мълнията месо…

Безмилостната вълна на мъката изпълзя бавно от нещастната душа на стареца и спря на лицето му, като сянка. Насилени от зловещото чувство дълбоките бръчки се изкривиха в невиждана горчива гримаса, а уплашените от ужаса очи едва удържаха на грозната гледка. Мъглата на отчаянието постепенно го обгърна, а студената ръка на стреса го стисна здраво за гърлото. Напъваше се, но очите му бяха напълно пресъхнали. Не можеше да преглътне, не можеше да издаде дори звук и хлипаше без глас, дишайки начесто и болезнено… подпрял напуканите си ръце върху гладкия, топъл врат на животното…

А тя не разбираше, че умира… не знаеше дори, какво се бе случило… Помнеше само, че го обича, а влюбеният й поглед, който вече минаваше отвъд него, го доказваше. Животът я напускаше, енергията й се топеше, като шепа сняг на слънцето и дори сълзата, стигнала едва ъгъла на голямото черно око… не намираше сили да се изтърколи от него…