БОЛКА

Янко Стефов

БОЛКА

Влизам в двора, а вратникът легнал
като счупено птиче крило.
Зад плетнята съседите шепнат :
„Виж, на Митю момчето дошло…”

„Виж, на Митю… на Митю…на Митю …”
Заотекваха в мен гласове
и пробудиха болката скрита,
дето реже сърцето на две.

Пуста къща - отворена рана!
Всяка стъпка във нея кърви.
Само споменът тук е останал.
А човекът го няма, уви!


ДОКТОРЕ, ЗАЩО?

…Че няма да съм вечен, зная:
ще дойде оня ден, когато
ще тръгна сам във пътя си безкраен.
Но после ще се върна ли обратно?

И в себе си дали ще нося
усмивка от приятел верен,
целувка от момиче дългокосо
и огън, с който пътя да намеря?

Не знам. Сега е рано. В мене
животът бавно се завръща.
Една ръка през нощите студени
по-топла и от черга ме прегръща.

Полека, ала упорито
през мрак светът към мен пътува.
Долавям мирис на узряло жито
и слънцето, което вън лудува…

Най-после, докторе… Живея!
Пред нас смъртта отстъпи, значи,
и струва си от радост да попеем…
Но, докторе!.. Защо, кажи ми, плачеш?


ГРЪМ

Задавих се от мирис на озон…
Светкавица проблесна и под нея
като откършен от вихрушка клон
на ъгъла трепереше тролея.

В прегръдката на моя черен град
видях как някой лазеше полека.
И чух: самичък в този грозен ад
за помощ плахо стенеше човек, а …

Но трясна гръм!.. Затворих кротко
прозореца. Зашиба дъжд.
Прибрах се. Легнах си в леглото.
Завих се.
И заплаках като мъж!