КОЙТО ПИШЕ, НАМИРА СЕБЕ СИ
Иван Желязков - „Дъждовете на страха”, Изд. „Жанет 45″, Пловдив, 2019 г.
За писателя, журналиста и издателя Иван Желязков, романът с метафоричното заглавие „Дъждовете на страха” е седмата по ред белетристична книга в неговата творческа биография. Това е най-зрялата, най-силната негова книга - романът на живота му, а до известна степен и за живота му.
„Дъждовете на страха”, писателя посвещава на покойната си съпруга Калинка, която приживе е чела откъси от ръкописа на романа, писан цели седем години.
Едно дълго преосмилено литературно произведение съдържащо автобиографични елементи, много сюжетни линии, събирателни образи и разказ на главния герой Журналиста от първо лице.
Новият роман на Желязков е рядко срещана книга, едно „авторефлективно огледало”, в което се оглежда днешното ни време, а чрез ретроспекцията и спомените на героя, свързани с любовния триъгълник, приятелството и дома.
Дъждът е ключова фигура - той поражда страхове, но и отмива страха от нас. Помага ни да намерим жизнената чувственост в битието - спокойствието на крайбрежното боброво жилище на собствения ни дом и себе си.
Да търсим ключа към разбирането на собствената ни същност - към нелекото минало и неясно бъдеше, да повярваме, че можем да променим света. В крайна сметка да спрем да се чувстваме добре в собствената си кожа.
Късно според думите на автора, „разбираме, че основите на домовете ни са построени върху вода, а очите ни са като очите на бобрите - загубим ли блясъка им, не успяваме да намерим пътя за вкъщи.”
„Дъждовете на дъжда” е задъхана изповед за житейския път на главния герой, изпълнен с необичайни случки, събития, любовни преживявания.
Неговата съдба е криволичеща между щастието и тъгата, достойнството и подлостта, красотата и гротеската, победите и пораженията.
В социален и морален план романа дава простор на нашето въображение и социално мислене, защото човек не може да избяга от оковите на реалността.
В романа се преплитат няколко сюжетни линии. Една от тях е посветена на екологичната тема, макар че „екологията е хоби за наивници”, според думите на главния редактор на вестника.
На фона на тази сюжетна нишка се откроява ярко изградения и запомнящ образ на професора. В съвременната българска литература не съм срещал по цялостно изграден сполучлив образ на човек на науката, като този на професора.
Освен всичките усилия на професора за чиста природна среда, ще го запомним и с портретната му характеристика - зеленият му изтъркан шлифер, развян върху едрото му тяло, като крило на птица.
Чрез художествените детайли авторът постига оригинален рисунък. Загадъчната смърт на коня, ефирната мъгла край завода , за която „странната птица” - професорът казва: „Житото под нея расте до педя, не повече. Връзва клас, няма зърно. Металите не се измиват във водата, не се разтварят , както се разтваря солта. Трупат се в горния слой на почвата, подобно на спестовна касичка.”
В книгата екологичната тема и приятелството между журналиста и професора вървят ръка за ръка. Това е роман и за съмнението, в които са отправени много тревожни въпроси, на които не намираме отговор. Посланията му дълго отекват в нас и пораждат дълбоки размисли.
Интересен е и епизода с пътуването на семейството през 1986 година до Киев и Воронеж. Деликатно авторът загатва и темата за Чернобил. Актуалното авторово послание отеква в душите ни: „Не ни се излиза от плиткото, но все пак трябва да съществува усещане за дълбините на живеенето.”
Романът е разказ и за родовите ценности и нашите плахи усилия да ги опазим в днешното ни време.
Грижовната съпруга Марина, за която „градината е важна, колкото доброто име на семейството” е стожерът на домашната хармония в къщата, където живеят децата и внуците им, и която расте етаж след етаж, заедно с леторасла на високата ела на двора.
Звукът на премитането на елхови иглички в привидно спокойния пловдивски дом, се смесва със звука на „дъждовете на страха” ,които ни обливат, търсейки брод и спасителен бряг.
Останал без работа, заради статията за умиращите коне в района на завода за метали, Журналиста е принуден да преодолее ред житейски трудности и неудачи, като провалената сделка с фъстъци за Италия, тегления заем от банката, „одисеята” на амбулантен търговец, търговията с дърва за Турция и други, за да извърви хлъзгания път на оцеляването.
С широтата на художествената мисъл, психологическата плътност и дълбок подтекст, авторът описва и други запомнящи се епизоди в романа, сред които студентската любов в Търново, фаталната среща във влака с момичето от Стара Загора, смъртта на професора, остарялото куче доведено от Италия, за да бъде умъртвено в България, бурята при завръщането с Марина от Поморие и други.
Романът на Иван Желязков се отличава със синтезиран изказ на словото, вълнуващи човешки съдби, случки и събития, запомнящи се литературни герои и нравствено въздействие.
Точен психологически рисунък, сбит и лаконичен диалог ,колоритни персонажи, които дават широта на въображението и пораждат размисъл, многозначни и многопластови послания. Както правдиво се изразява редакторът на книгата Борис Минков: „Който пише намира себе си, който чете също.”
Така и писателят намира и реализира в романа най-силните страни на своя писателски талант, а ние читателите откриваме и по нещо от себе си..
„Дъждовете на страха” е книга за препрочитане и размисъл. Тя ни е нужна, за да надникнем по-дълбока в себе си и в заобикалящия ни свят.
С честното подхождане на автора при изображението на негативни социални явления и доброто познаване на обществените процеси у нас в близкото минало, романът е отражение на времето, в което живеем, и нашите усилия да надвием страха в себе си.
Вярвам, че „Дъждовете на страха” на Иван Желязков и в бъдеще ще стои в челната лавица на най-стойностните книги от съвременната българска литература.
