Олександър Гордон

превод: Ваня Ангелова

РОДИНА

Това е кътчето на света,
където живееш
според неговите вътрешни закони,
които не действат в нито една друга
страна на планетата.
Ти можеш да се изплюеш
в лицето на своята съдба за това,
че ти е подарила
именно твоята Родина.
Можеш да наречеш народа си
ленив, безнадежден и непросветен,
а родната си земя - безплодна,
но навсякъде по света
ще те наричат
син на твоята Родина
и цялата ти слава, или безславие,
ще съизмерват предимно с нея.
Защото си излязъл от недрата на родната земя
и в тях ще се върнеш.

***
Аз вече не зная
кого очаквам повече -
пролетта или теб…
Това е едно нелошо начало
за добър стих…
Понеже поезията
е само момент на очакване,
когато не съществува
никаква увереност
дали изобщо ще дойдеш.
Отсега нататък
ще те чакам
всяка пролет.
Може ли пролетта
да дойде вместо теб?
Може.
В действителност
почти винаги
така се случва.
Но тогава това е само пролетта.
Без поезията.

***
Истинските стихове
като птици
прелитат от сърце в сърце,
от страна в страна,
от епоха в епоха.
Стиховете са прелетните птици на историята.
Те могат да променят всичко,
само ако усещането им за полет
е доста по-голямо и свободно
от чувството за полет на самата история.
Стиховете кръжат над нас като звезди
и ние не сме в състояние да ги уловим с ръце.
Стиховете са като дипломати -
примиряват ни с бъдещето,
помиряват ни с миналото,
примиряват ни със съвремието
и създават благополучие в нашия дом
едва след смъртта ни.
Стиховете са прелетните птици на нашите души -
от живота в смъртта
и - в безсмъртието.

***
Моите приятели ме изгубиха,
докато търсеха собствения си път.
И сега не могат да разберат
колко далече от истината
са те.

Любимата ми ме изгуби,
докато търсеше личното си щастие.
И сега не може да разбере
колко далече от чувствата си
е тя.

Самият аз изгубих себе си,
когато изгубих своите приятели и любима.
И сега не мога да разбера
дали съвестта ми пред тях
е чиста…

МОЕТО ЗАВЕЩАНИЕ

На децата си ще завещая паметта си.
На приятелите си ще завещая приятелството.
На своята възлюбена ще завещая любовта.
На небесата ще завещая мечтите си.
На хората ще завещая стиховете си.
А тялото си - на земята.

Въпреки това
в едно съм уверен:
само земята
безпрекословно
ще изпълни
моето завещание.

***
От доста време Лвов е натъжен.
Дъждът е мисъл, метната на рамо.
Догаря вечер - пламенен ръжен.
Не се топи свещта на дните само.

На прага мръзнат думи в тишина.
А стиховете искат да избягат.
Тъгува Лвов, лишен от светлина.
На рамото дъждецът се напряга.

Мълчание - загадка и секрет.
Следи светът модел метаморфози.
Овидий е предшественик поет,
градящ сюжети вместо аналози.
На Лвов рисувам тъжния портрет.

***
Покой такъв предложи ми Овидий,
скръбта на тъжни жалби и елегии,
внушаващи една печал трагедии
край статуи от бронз и мед, и медии.

На лириката мрачни пирамиди…
Сърцето е препълнено с енигми.
Покой такъв предложи ми Овидий,
скръбта на жалби тъжни и на догми.

Поете мой, видял страни безбройни,
на думи и вълшебства превозвач си.
Отечество - небесен свят покойний -
земя на сенки, призрачни пегаси.
Такъв мираж предложи ми Овидий.