ШИРОКО АМПЛОА

Стефан Койчев

Обичах да се отбивам в крайпътните барове. Харесваха ми минутите на отдих, кафето или чашата бира след доста километри зад кормилото или напрегнатите бизнес разговори. Като представител на голяма фирма, пътувах много.

Всекидневието ми налагаше да спирам, да се освежа и възстановя. Отпусках се. Приятно беше. А освен това, за разнообразие в този тип барове най-лесно можеш да разговаряш непринудено с когото и да било. Почти всички бяха приходящи.

Сан Фулхенсио е красиво място на юг от Аликанте. Заобиколено е от сравнително зелени площи на фона на почти североафриканския пейзаж, който преобладаваше в този край на Испания. Плажовете от от златист пясък, са винаги изпълнени с радостни и волни летовници.

Туристи от цял свят, временни и постоянни заселници, почиващи столичани, и местни се наслаждаваха с пълна сила на щедрото слънце и топлите средиземноморски води.

В един потен и прашен майски ден, забелязах че съм привършил бутилката с вода. Спрях и паркирах нагорещената кола пред бар „Ел Сид”, който се намираше точно в началото на града. Беше два след обяд.

Горещата вълна навън ме притисна отвсякъде. През нея, едва си пробиваше път изнурения морски бриз. Побързах по стълбите към мечтаната хладна халба бира.

Седнах на бара и понечих да запаля цигара. Капките пот от лицето и мокрите ми пръсти скъсаха цигарата.

Погледнах за пепелник.

„Ето” - чух плътен, любезен глас. Испански, с непогрешим немски акцент. Човекът приветливо се усмихваше. Благодарих. Зигфрид се представи. Аз също. Той привършваше халба Фол Дамм, зареял поглед по огледалните витрини на бара и поглеждаше от време на време към телевизора.

Имаше издължено интелигентно лице и очила като Дж. Ленън. Поръчах от неговата бира и една Кромбахер за мен. Благодари отново и завързахме необичайно бързо разговор на ти.

Родом от Аугсбург. Преди три години се преселил в Испания. Пристигнал на автостоп. Установил се на южното крайбрежие. Словоохотлив човек. Събирал впечатления и спортувал. Практикувал триатлон. Не работел нищо. Свирел на улицата. Правел си житейски експерименти.

Не попитах какво значи това, но той сам обясни: „Ами например, как да преживееш без да работиш по цял ден…” Да, темата беше най-интересната, вечната тема. Погледнах към един портрет в рамка на стената. Приличаше поразително на събеседника ми.

Надписът гласеше: „Почетен клиент”. „Това ти ли си ?”, попитах.

„Веднъж спасих бара от обир”. Една вечер не могъл да заспи… (Помислих си, дали изобщо е имал къде да спи.) Разхождал се безцелно наоколо към пет сутринта…

Видял двама с черни плетени шапки посред лято, които изнасяли торба и кашони от затъмнения бар. Касовия апарат също. Веднага позвънил на полицията.

Хмм…бърз германски рефлекс. Оттогава, вечер имал осигурен подслон. Собственикът пък имал безплатна нощна охрана.

Платих и се разделихме. Животът ми беше низ от напрегнати седмици, изпълнени с пътуване, срещи и преговори, но и периоди на затишие и привидно спокойствие.

В такива моменти се предавах във владение на информатиката. А от компютъра ме откъсваха живителните разходки сред природата и крайморските алеи.

Вдишвах чистия въздух и се любувах на прекрасните гледки. Имах навика да се отбивам, когато видех супермаркет пред себе си…

Нещо като навика на българина отпреди трийсетина години да се зазяпва безцелно из пазарите. Просто така, за развлечение. Казват че, намалявало стреса. Сега го наричат shopping disease. Първото, което виждаш, бе просяк застанал встрани от главния вход.

Така е по време на криза. Винаги имаше по един на пост… След време идваше друг. Сменяха се… Освен цигани можеха да се видят и други кандидати за милостинята на клиентите с пълни колички.

Предубедения посетител с учудване би различил освен румънска, и чешка, руска, та дори немска и английска реч. Да, последните две нации обикновено бяха най-рядко представени. Главно алкохолици и деградирали субекти, неспособни за никакъв труд.

Българи нямаше.

В един усмихнат и слънчев, зимен, съботен ден, седях в кафене „La Ratatouille”, на открито. Приятният климат освежаваше, галеше сетивата и подсилваше доброто ми настроение.

Интересният вестник и ароматното кафе допълваха усещането. Поглеждах разсеяно от време на време към множеството разхождащо се из близкия парк.

Хвърлях поглед и към отсрещния супермаркет. Неочаквано една фигура привлече погледа ми. Мъж със зелена канадка и очила тип Ленън…

Да, Зигфрид беше седнал на перваза встрани от главния вход на маркета. Разговаряше оживено с бира в ръката. Германския му събеседник също отпиваше от кутия бира. Изкарваше си почерпките Зигфрид.

Веднъж му се обадих и го почерпих. Зарадва се. Добре прекарвал пред супермаркета. Общувал с най-различни хора. Това му трябвало.

Интересно, завързваше разговори и с пазаруващи дами. Спираха се при него и не за кратко. Обикновено след това отиваха, вземаха нещо от колата в пакет и го подаваха на Зигфрид.

Предполагах, че е храна. Спирах се при него и друг път. Почти винаги четеше някаква книга, ако не разговаряше с някого. При толкова много германци, живеещи наоколо!

Пред него никога нямаше паничка с монети. Не го разпитвах за доходите му.

Усмихнатият Зигфрид излъчваше особен оптимизъм. Много от клиентките поглеждаха заинтригувани към него. Обаятелен, забавен и контактен човек беше. По-късно го забелязах да съпровожда по-възрастна, но все още хубава дама до джипа й.

После се качи вътре. Пазарувах по-често от супермаркета до кафене “La Ratatouille”. Зигфрид отсъстваше рядко от поста си. Знаеха го. Разговаряше както винаги, заобиколен от познати клиенти на немски, английски или испански.

Често между тях се виждаха и дами с по-висок статус, в скъпи тоалети, тежки бижута и впечатляващи автомобили. Следваха кокетни усмивки, оживен смях и закачливо хихикане.

След време Зигфрид ми вдигна ръка за поздрав. Беше в джагуара на ефектна около шейсет годишна блондинка.

Измина доста време, без да чуя нещо повече за него. Животът си течеше паралелно със задълженията. А задълженията вървяха заедно с проблемите и разрешаването им, с разочарованията и радостите.

Наближиха напрегнати предколедни дни. Интензивността в работата се засилваше. В града се провеждаха различни празнични мероприятия.

По време на разходка из коледния пазар си купих местен вестник. Влязох в една таверна, поръчах си бира и се зачетох.

Темите бяха свързани главно с предстоящата Коледа. На последната осма, страницата на любопитните случки и куриозите пишеше за конкурс за най-странна изява.

За моя изненада видях снимка на гол човек, каращ велосипед, плуващ и бягащ… Пишеше - победителят от нощния нудистки триатлон се казва Зигфрид.

Вгледах се… Моят германски приятел беше вдигнал една купа. Печелеше награда от пeт хиляди евро… Ех, помислих си, човекът продължаваше с експериментите… и явно му върви! Докога ли?

Седмица по-късно се случи да мина край бар „Ел Сид”. Някакво любопитство ме глождеше…

Исках да разбера дали вечерният „пазач” на бара се отбива там. Беше към пет следобед.

Имаше само една двойка на една маса в дъното. Седнах на бара и си поръчах бира.

Портрета на Зигфрид висеше на същото място. Взрях се внимателно.

Под надписа беше добавен текста „Победител в нудисткия коледен триатлон”…

Барманът донесе бирата. Тъкмо понечих да го запитам за Зигфрид и усетих потупване отзад по рамото. Беше той:

„Каква случайност! Среща отново тук!”

Зарадвах се и попитах:

„Къде се губиш, не съм те виждал от месеци? Помислих, че си заминал някъде.”

Бръкна в неизменната канадка. „За теб е.” Беше книга, надписана от автора. Разкази и пътеписи от Леванте. Автор, Зигфрид Милдер.

На задната корица - Зигфрид и блондинката от джагуара.

Госпожата и нейният дамски клуб бяха спонсорите.

Смаян, го погледнах безмълвно.

Очите му издаваха особен дяволит блясък…