Из разговор между Мишши Юхма и Никола Инджов, състоял се привечер на 11 септември 2009 в Чебоксари – столицата на Чувашия

Никола Инджов:
Мишши, Вие сте първият човек в моя живот, от когото чувам, че е волжки българин. Досещам се, че това Ваше национално самосъзнание не е израз на емоционално възприемане на историята. Разбирам, че в етническото Ви самоопределение надделява науката, след като Вие сте академик и президент на Всечувашкия обществено-културен център. И още – председател на Съюза на чувашките писатели, автор на почти двеста книги проза, поезия, драматургия, документалистика и публицистика. Особено популярни са Вашите трудове върху древната и средновековната история на българо-чувашкия народ, преведени на десетки езици. От библиографията Ви разбирам, че Ваши страници личат в учебниците на азиатски, африкански, европейски средни и висши учебни заведения, например в парижката Сорбона.

Мишши Юхма:
Да, аз съм волжки българин, макар че историята на Волжка България едва сега ни се разкрива. Много е загубено, много е забравено. На Златната орда, след нея – на Казанското ханство, а после и на Руската империя, не им е било изгодно да изтъкват величието на Волжка България, която с цената на своето държавно съществувание спаси и Русия, и Европа от кървавите орди на татаро-монголите. Имаше време, когато съветските историци обръщаха внимание само на писмените сведения. Но аз винаги съм знаел, че народната памет е не по-малко достоверна, защото всеки хронист е изпитвал свои лични симпатии и антипатии в описанието на исторически събития и исторически периоди, а народната памет не се подава на егоцентрични внушения.

Никола Инджов:
И аз мисля така. Преди години като проучвах генеалогията на моя род се натъкнах на бегли предположения за местонахождението на гроба на Патриарх Евтимий – емблематична личност в българската история. Науката няма последователно становище по този въпрос, но някои учени, които запознах с възникналата хипотеза, се отнесоха скептично към твърденията ми и като че ли не схванаха същността на проблема. А проблемът е, че нито един от българските владетели няма гроб. Нямат гроб и властелините на народния дух Васил Левски и Христо Ботев. Навярно известната смраченост в националния ни характер е заради недостига на тленни следи от велики хора. Толкова по-важно е да не се пренебрегват онези любителски сведения за миналото, които все още се съхраняват в народната памет. По стечение на различни обстоятелства тракийските бежанци от Беломорието, от чиито среди произхождам и аз, са носители на информация за последните години от живота на Патриарх Евтимий, за местоположението на неговия гроб, който може да се окаже единственият установен велик български гроб.

Мишши Юхма:
Аз приемам народната памет за съществена част от научната методика. Тя съхрани за съвременниците героични страници. Донесоха ги до нас велики народни певци от различни поколения – Емендей, Хура Ельмук, Оста-Настьюк, първият народен поет на Чувашия Николай Шелеби и много други. И те са волжки българи. Благодарение на такива като тях днес ни е известно не само кои са нашите прадеди, но и какви са били. Така например в чувашкия езически култ, включително в терминологията му, отчетливо може да се проследи влиянието на зороастризма – религията на иранските племена. Заратустра или Саратуштра по нашему, олицетворява “непризнатите българи”, прочутият древен философ е наричан Учител на всичко българско. Още една опора на историческите изследвания е лингвистиката. В чувашкия език са запазени до ден днешен немалко древноирански думи, някои от тях – около триста на брой, съществуват в славянския говор на дунавските българи. Много са топонимите, етнонимите, зоонимите… Етнографията на свой ред доказва, че има големи прилики в носиите на северокавказките и дунавските българи и носията на българочувашите, доста общо в обичаите, в народната музика. Да, заради всичко това аз съм волжки българин. А Вие?

Никола Инджов:
Аз съм тракийски българин. Има такива като мене в съвременна България, както има македонски българи, добруджански българи. Тези понятия у нас са свързани преди всичко с отнети родни земи и с отнет народ. Ето, подарявам ви моята книга “Българогласни. Българокръвни. Българоглави”. Самото заглавие предопределя етнопсихологическите характеристики на тракийския българин, обитател – общо казано – на тракийският свят на Европа, забил корен в трите съвременни държави, върху които днес се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно заради принадлежността си към тракийското етнокултурно пространство Турция е европейска страна, Гърция – балканска, а България – средиземноморска… Изглежда ще трябва да говорим не за български корен, а за българско коренище.

Мишши Юхма:
Коренище, да, пуснало израстъци в огромната територия от стика на индоиранските култури до Балканския полуостров…

Никола Инджов:
…където един върху друг в душата на съвременника са наслагани няколко цивилизационни пласта – от античността и класиката, от Средиземноморието и Ориента, от Европейския Запад и Европейския Изток.

Мишши Юхма:
Пътят на чувашите до Волга, а оттук нататък към Европа, е не по-къс от пътя на славянските племена към тракийския свят, за който говориш. В състава на чувашкия етнос са вливали жива кръв и шумери, и племенната група уби, живяла в Месопотамия. Има нетленни следи от пархи и шигали, съществували като племена в Древен Елам, а също и от согдийци, сакки, масагети, хунски и тюркски родове от Средна Азия и Алтай. Така че кръвната връзка между волжкия свят на българочувашите и тракийския свят на Европа съществува в прабългарските параметри на съвременника. Златното съединително звено тук е великият цар-поет Кубрат – символът на нашата общност. Впрочем, дочух, че на дискусията с руските писатели си направил изказване, в което си определил българския народ като “гаснещ народ”. Какви са основанията ти за това?

Никола Инджов:
В резултат на насилствените гонения само след Руско-турската война от 1877-1878 г., Балканските войни от 1912-1913 г. и Първата световна война от 1914-1918 г. повече от 1000000 българи са прокудени от родните си места. От българското землище бяха отнети общо 127752 квадратни километри. И така България остана с половината от вековната си територия – 103146 кв. км. Това е, с което разполагаме днес. Но утре? Утрешните загуби трябва да се прогнозират в съответствие с вчерашните, защото става дума за единен процес, който продължава трето столетие. Този процес би могъл да се нарича с единствено подходящото за него название и в науката, и в политиката, и в цялото обществено пространство, а именно обезбългаряване на България и на Балканския полуостров. Това е зла, горчива, страшна историческа истина. От Освобождението на България до днес е в ход някакво дирижирано от великите сили обезбългаряване. Самото Освобождение от турско робство изглежда като последен опит да бъде съхранена със сила българската народност. Може би заради това интуитивно народът ни възприема руснака като “Дядо Иван”, спасител и избавител – и може би по същата причина апологетите на обезбългаряването отричат освободителния характер на същата тази война. Вчерашните загуби са предимно териториални, утрешните се очертават като загуби човешки. Вчера ни бе отнета земя, днес и утре ни се отнема народ. Какво всъщност ни бе отнето? Отнета ни бе Средиземноморска България в лицето на Беломорска Тракия и Егейска Македония, двата големи острова Тасос и Самотраки. Това бе територията, на която се осъществяваха контактите ни със средиземноморския свят, открит за нас с просторни морски пътища. Векове наред в посока Египет и други страни от Близкия Изток се развива традиционната българска търговия (абаджийство, килимарство, медникарство), и се осъществяват богомолски пътувания до Божи гроб. В обратна посока това е Пътят на коприната, на кафето, на част от световната манифактура. Отнета ни бе Вардарска Македония, която винаги е била база за разрастване на българската народност, опора на българското православие в близост с Атонските манастири, а чрез Охридската книжовна школа – средище на българската духовност. Отнет ни бе класическият Онгъл, през който конниците на Хан Аспарух преминаха, за да установят една от най-старите държави в Европа. Онгълът – достъп до делтата на Дунав и територия на почти пряк контакт с братските славянски народи на Украйна и Русия. Отнета ни бе непосредствената близост с Града на градовете – Цариград, в който има неизчезващи следи от българската народност и история.
Утрешните загуби означават според някои проучвания загуба на народ. Остана като илюзия очакването осеммилионният българин да се роди в края на ХХ век. Напротив, българското население става все по-малобройно, а в чисто антропологически смисъл българският тип човек едва-едва представлява две трети от населението на страната. Обезбългаряването на България е всъщност обезбългаряване на Балканския полуостров. Никой друг народ тук не намалява своя естествен прираст, само ние от ден на ден се топим заради крайно голямата емиграция на млади хора и заради увеличената по социални причини смъртност при застаряването на останалите. Народ на доизживяване – така изглежда българският народ днес. За съжаление, историята не може да предотврати бъдещето, защото то се изгражда от политици.

Мишши Юхма:
Аз съм проучвал съдбата на древните българочувашки градове. Биляр, Болгар, Сувар, Саркел, Тамантурктан, Ханакур (Фанагория). Но само тези ли градове са били поселища на нашите прадеди? Не, те са били доста повече. След като са живели хилядолетия на тази земя, нашите прадеди са имали и други градове, които трябва да се търсят там, където са живели българочувашите. Значи по Средното Поволжие, на територията на Северен Кавказ и Приазовието, на Алтай, по земите на Туран и Древен Елам. Между тях е Велики Болгар. Древни пътешественици, географи и мислители го описват като богат и силно укрепен град. Българочувашите са имали огромни стада тънкорунни овце, бързоноги коне, отглеждали пшеница, добивали мед, изработвали са железни ризници, шили са леки ботуши. За град Велики Болгар и българите се е знаело навсякъде, тъй като търговските кораби на българите са стигали до Испания и Португалия, до Арабия и Персия, керваните им – до Китай и Индия, до Англия и Скандинавия. А за населението на Велики Болгар арабският пътешественик Махмуд Ибн-Вали пише: “Хората са белолики, здравеняци, високи и издръжливи”. Велики Болгар е бил прицел на много нашествия, неведнъж е бил разрушаван, но подобно на птицата Кунгош се е възраждал от пепелта си. Последен удар му нанася Тамерлан. За три дни той изравни със земята целия град – пише средновековният историк Шереф-Ердин Булгари. – Само всевишният знае колко е наброявала войската му. Здравите каменни укрепления той заповядал да бъдат разрушени с тарани и сринати във Волга. Ханът и дванадесетте му везира били обезглавени, тридесет и шестте мъдреци – обесени. Седем години и траяла войната на Тамерлан срещу Велики Болгар… Всичко това след смъртта на хан Кубрат, който умира през 658 или 660 година и бива погребан в северния край на царството, близо до съвременното украинско селище Малое Перещепино, недалече от големия град Полтава. Както е известно, синовете на Кубрат се разпръсват към други земи, защото им става ясно, че тук царството загива. Алцек загива още тук, Кубер загива в битка с италийски племена, Бат-Боян отива в глъбините на кавказките планини, а Котраг – на север, където текат великите реки Атал – Волга, Шупратал – Бяла Волга, Чулман Атал – Каменна Волга (Кама), Нухрат Атал – Сребърна Волга (Вятка), Хура Атал – Черна Волга (Ока). Тогава Аспарух тръгва на запад.

Никола Инджов:
За нас деветнадесети век завърши като век на бежанци, двадесети век започна и завърши като век на бежанци, двадесет и първият дойде обременен от бежански стълкновения покрай нашата земя и силен бежански отлив на българска кръв. Размириците, които предизвикват бежанството, не са само политически и не са само следствие на войни. Бежанец може да станеш и когато загубиш надежда и вяра в Отечеството. Например ако сменят Кирилометодиевата азбука с латиница. Ако преградят пътя към образованието с недостъпни такси. Ако зачертаят от историческото наследство имената на великите борци за социална справедливост.

Мишши Юхма:
И чувашкият народ се стапя…

Никола Инджов:
Нима това е съдбата на българите? Нима българите и Българиите изчезват? Нима не ние съхраняваме някои същностни черти на цивилизационното развитие и някои моменти от универсалната история?

Мишши Юхма:
Ако познанията за отечеството изчезнат от всекидневния ни живот, изчезва и народът. В каква степен историята на българското коренище се изучава в училищата? Моите книги за нашата история стигат до Сорбоната в Париж, но преди това се четат от ученици и студенти тук, в Чувашия, по бреговете на Волжка България. Наричат Чувашия Страна на стоте хиляди шевици, стоте хиляди думи и стоте хиляди песни. Това е всъщност създаденият в миналото образ на чувашкия народ, съхранен и до днес.

Никола Инджов:
На един прекрасен паметник в Чебоксари, който представлява стена от черен гранит, видях изображения на българочувашкия кръст и българочувашката звезда. Те са не по-малко изразителни от знака на Тангра.

Мишши Юхма:
Те са от времената след хан Кубрат, който, както се знае, е учил в Константинопол и там е приел християнството. Впрочем, това се две общи емблеми на България и Чувашия, но не са еднакво известни в двете днешни държави на българите.