КЪЩАТА НА КАЛИОПА

Мариана Кирова

На брега на Дунав привечерта беше притихнало - нямаше ги колоездачите и шумните компании, нито градските туристи на Русе, които излизаха понякога в неделя край реката като на пикник. По крайречната улица обаче са накацали малки кафенета и ресторантчета - и да искаш, не може да ги подминеш. Натам се бяхме запътили с моите русенски приятели. И докато избирахме къде точно да седнем, те спряха пред една старинна къща със спуснати кепенци на прозорците. Тук нямаше нито кафене, нито бистро, но те застанаха на входа, а отвътре една около петдесет-годишна жена отвори вратата и радушно ни покани:
- Заповядайте, влезте… Нищо, че е неделя. Къщата на Калиопа е отворена винаги, когато някой има нужда да влезе в нея.
„Има нужда” - каква пък ще е тази нужда, си казах. Погледнах къщата - старо здание, сигурно от деветнайсти век, масивно и здраво, сякаш строено да дочака днешните времена непокътнато. Резбовани прозорци, тежка дъбова врата на входа. А, не, стига музеи и старини, нагледала съм се на ретро. Тръгнали сме на кръчма! Но нямаше как да изрека това, защото приятелите ми вече бяха прекрачили прага.
Голям хол със старинен роял, изискани европейски мебели на повече от век, дамска тоалетка с огледала и множество фини шкафчета, огромна спалня, покрита с тежка кувертюра, малко бюро с дърворезба, механична шевна машина, която сякаш всеки момент ще затрака… Тук е живяла жена, била е сама, но този одухотворен свят не е на самотница.
- Това място се казва „Музей на градския бит”, но историята му е друга - това е къщата на Калиопа - поде жената.
Покани ни да седнем на старинните мебели и дори ни предложи да се снимаме, докато ни разказва за магията на тази къща.
Било в средата на XIX век. В Русенския вилает пристигнал новият консул на Прусия - най-голямата военна сила в Европа по онова време. Консулът Морис Калиш бил придружен от младата си съпруга Мария. За нея - потомката на благороднически род, било необичайно и дори страшно да се озове насред Балканите, но трябвало да последва мъжа си. Когато пристигнала в Русе, младата Мария, едва прехвърлила тогава двайсет години, се сприятелила бързо не само с другите консулски семейства, а и с местните хора. Средна на ръст, крехка като статуетка на изкусен майстор, тя бързо научила български думи и когато срещала местните хора, ги поздравявала на техния език. Излизала сама на разходка, придружена единствено от икономката си. Щом я видели - с млечнобелите копринени ефирни рокли, с воалетката, под която криела свитата си на кок златна коса, русенци късали от градините си цветя и пращали децата да я догонят, за да й ги дадат в ръцете. „Хубава, хубава - Калиопа!” - възкликвали и мъжете, и жените, след като тя отминела. Нарекли я така, без да знаят, че са намерили вярното й име, че южна, гръцка кръв тече във вените й.
По това време в Русенския вилает бил назначен за валия Мидхат паша. С пристигането си той поканил на прием консулските семейства, а после събрал на площада местното население, за да се представи, както го били учили на дипломация в Европа. От погледа на опитния, прехвърлил 40 години мъж, не убягнала хубавата Калиопа. Младата красавица също била впечатлена от изсечената му волева осанка, от острия, решителен и в същото време мек и топъл към нея поглед. За това какво се е случвало през следващите няколко години, официалните хроники мълчат. Известно е само, че пруският консул настойчиво поискал да бъде отзован от Русенския вилает. С него трябвало да си тръгне и жена му.
Тогава Мидхат паша измислил план, с който да задържи в Русе Калиопа. В чест на заминаването на мъжа й Морис Калиш той организирал за жените на консулите в града състезание по отстрел на летящи гълъби. Наградата била голяма - нова, модерна и обзаведена къща на брега на Дунав за онази, която улучи в полет летяща птица. В уречения ден и час жените на седемте консула в Русе вдигнали пушки срещу пуснати от кафези гълъби, но никоя от първите шест дами не улучила. Това се удало на седмата, на най-младата - на Мария Калиш, на Калиопа!
Злите езици от следващия ден пръснали мълвата, че пушките на другите жени били с халосни патрони. И не само това - че Мидхат паша бил наредил на няколко скрити наблизо заптиета да стрелят по гълъбите на мига, ако Калиопа не улучи. Само малцина били посветените в истината - Калиопа била тренирана в стрелба от малка, а забравеното наваксала под опитната ръка на самия Мидхат паша. И честно - с любов и заради любов, спечелила къщата.
Така тя се сдобила със свой собствен имот в Русе, в който няколко пъти в годината пристигала сама, за да го стопанисва. Минали няколко години, през които езиците на завистниците от местния елит били завързани за клюки и одумки - защото Мидхат паша построил две болници, направил първите аптеки, пуснал първата железопътната линия между Русе и Варна. По негова заръка Уста Колю Фичето вдигнал големия мост край Бяла. А и турското правителство му било признателно - той оправдал доверието да е валия, за какъвто бил назначен като награда, задето разбил преди това четите на Стефан Караджа и Филип Тотю.
Но влюбената Калиопа не познавала властника, а мъжа, който имал нужда да дава и да получава любов, колкото и да вилнеел у него жестокият нрав на победител над хората и времето. Познавала онзи, който гледал с премрежен поглед водите на Дунава, докато тя свирела на първия донесен по тези земи роял, доставен заради нея.
Не познавала Калиопа ужаса на майките от посечените пред очите им синове, не била виждала окървавените реки и почернелите български села при варварския разгром на Априлското въстание, потушаването на което самият Мидхат паша ръководел. За това си кърваво дело той - еничаринът, бил издигнат на най-високия пост в Османската империя. На следващата година след потушаването на въстанието Мидхат паша станал велик везир и заминал за Високата порта.
Опиумът на властта притъпил сетивата му и напористият османски пръв министър попаднал под ударите на интрига - след като направил първия проект за конституция на Османската империя, той бил наклеветен пред султана, че иска да го свали от власт и да превърне Империята в република. Заточили го в арабските краища, където след месеци намерил смъртта си в затвора на кулата Таиф - далеч от родната земя, далеч от ревностната християнка Калиопа. Посечен бил тъй, както сам посичал хилядите глави на клетите си сънародници - от кървавата и жестока османска ръка, на която през целия си живот служил.
Но къщата на Калиопа не запустяла - след смъртта му красивата благородница се пренесла постоянно да живее там, без траур и помени, за да запази мястото като олтар на любовта, за какъвто било съградено. Защото Калиопа знаела, че ако поне един човек не ти прости всички земни грехове, ако поне един не продължи да те обича въпреки тях, то нито на този свят, нито на онзи душата не ще може да достигне светлите небесни селения, отредени за всекиго от Бога. Все така хубава - бледа и всепрощаваща като образ от икона, Калиопа всяка нощ изпращала по водите на Дунава светли послания към душата на Мидхат, за да го настигне нейната любов в отвъдното.
Новият валия обаче, назначен на мястото на Мидхат паша, решил, че постът му дава наследствена власт и над къщата, и над стопанката й. След като Калиопа гневно го отхвърлила, османлията проявил дивия си нрав - една сутрин намерили красавицата мъртва, удушена от отмъстителната ръка.
После… къщата запустяла задълго, докато я купил виден русенски възрожденец. До средата на миналия век наследниците му я стопанисвали, след което била откупена за приемна на общината. В края на 80-те години на XX век била превърната в Музей на градския бит. Но русенци знаели, че това е Къщата на Калиопа. И имало поличба, че който прекрачи прага й, ще има щастлива и споделена любов до края на дните си.
- Ето, затова ви поканих да влезете вътре! - каза уредничката. - Тук идват групи, тълпят се хора, защото знаят легендата и дори търсят фотография на Калиопа. Ала снимка няма - тук тя е вградила душата си.
Погледна към мен - в ръцете си държах стръкче здравец, което бях откъснала с коренчето от входа на къщата още преди да вляза. Не беше редно, направо го бях откраднала и дори не го криех…
- Този здравец е бяла поличба: колкото и дълго да го държите без вода, сложите ли го в пръстта, ще се хване! Саден е някога от самата Калиопа… Късала си е тайно стръкове нощем от градските дворове, когато луната се оглеждала в Дунава. То е така - цвете и любов се крадат, за да се хванат - усмихна се жената.
Изглежда, че тя ще се окаже права - здравецът оцеля до София. Вече второ лято зеленее като луд на балкона ми. А за другото - нека да замълчим против уроки! Само най-смелите може да проверят, защото любовта е изпитание и не е по силите на всекиго. Къщата на Калиопа е отворена…