ЗМЕЙОВА БУЛКА

Мариана Кирова

„Като сън, като приказка мина животът ми” - мислеше си Вангела една пролетна сутрин, докато гледаше врабците, прелитащи над двора. Вече деветдесет и четири годишна, тя срещаше с радост всеки изгрев и всяка заран си казваше: „Благодаря ти, Боже, за всичко, що ми дари!” Е, хората в малкото село под Средна гора страняха от нея, ама я почитаха - нали беше Змейова булка.
Седем деца имаше Вангела, като го срещна. Току, трийсет и четири-трийсет и пет годишна, беше пометнала осмото си дете. Мъка душеше гърлото й, тежко й беше и нищо не я тешеше - нито грижите с децата и гълчавата им, нито новата къща, нито мъжът й, който морен се връщаше вечер от нивите. Жената, която все й бабуваше, рече, че трябва да лежи вкъщи, зер беше вече булка на възраст, дето не е бивало да иска да ражда.
И Вангела лежеше, а гърмеше и валеше в душата й. И навън бе навъсено и облаците падаха над селото. Стана тя от постелята, излезе от къщата и тръгна към хармана. Вървеше и комай първом нищо не видеше, после взе да усеща вятъра в лицето си, сетне капките по бузите и ръцете си. На хармана беше, когато страшен гръм разтресе земята.
И го видя - като вдън земя излезе, с черна брада и коса, рошав, изглеждаше мъж, прехвърлил четиридесетте, мургав, с черни блеснали очи, с бели зъби. Не беше страшен, не беше мрачен, не се усмихваше. Не го бе виждала никога, не бе от селото, нито пък от другото. Що диреше този мъж тука насред хармана? Рече да побегне Вангела - зер бе сама с незнаен мъж. Но втори, страшен гръм разтресе земята, тя като че политна и после знаеше, но не помнеше как точно стана.
Знаеше, че Змеят се доближи до нея, хвана я със здравите си ръце, после тя усети огромните му рамене… Груб ли беше или ласкав, тя не помнеше това. Над тях небето се продънваше, докато той я целуваше навсякъде по разцъфналото и изстрадало женско тяло, докато проникваше в нея както падащите гръмотевици, които се укротяваха в жадната напукана земя.
Когато осъзна всичко, него го нямаше. Само на гърдите в пазвата си Вангела намери едно малко елипсовидно като бадем камъче. Седмици наред след това тя се чуди дали всичко наистина се е случило, или гръм е треснал, тя е припаднала, сънувала е, а камъчето е откъснато от по-голям камък при гръмотевиците и тъй гладко е шлифовано от тях. Вангела тогава го бе отнесла у дома в мократа си пазва и го бе пуснала в една глинена стара паница, наредена в долапа.
Но мисълта за Змея я глождеше постоянно - и на нивата, и като приспиваше децата, и като се отдаваше на мъжа си… Змейова булка ли беше станала? Колчем завалеше, тя все гледаше навън, към пътя за хармана. И веднъж, на третия месец след това, тя тръгна към същото място. Дългите й златисти плитки натежаваха от водата, дето се сипеше отгоре, зелените й очи посребряваха и блестяха от падащата водна стихия, от която всичко живо се изпокриваше. Даже полските цветя и билките свиваха чашките си да се съхранят, но тя вървеше…
Щом стигна на същото място, го видя. Беше изправен като исполин насред хармана и като че ли я чакаше. Не е било сън, значи! Змеят е бил наистина. И пак всичко се повтори… Още по-хубаво, като в още по-приказен сън. Отде идеше Змеят, къде живееше, Вангела не знаеше. Но кой ли смееше за това даже да се запита? А той не беше страшен, беше даже хубав - такъв мъж тя не беше виждала. Когато гръмотевиците почнаха да заглъхват, той с човешки глас й рече, че при следващата буря пак ще я чака на това място.
И тръгна бързо нанякъде към планината, сред светкавиците тя го изгуби от погледа си.
Вангела се прибра вир-вода в къщата си, снагата й беше измита от последните изсипали се облаци. Мъжът й я гледаше и се чудеше где броди булката му през бурята, а двамата по-големи синове й рекоха да не се трепе и в дъжд на нивата. Срам я хвана Вангела, голям срам и голям грях изпита пред всички и пред Господа. Влезе в одаята, изсуши се на огъня и реши, че никога повече няма да среща Змея.
Но зададеше ли се дъжд, все навън гледаха очите й, викаха я облаците и плачеха с реки от сълзи, махаха й от небето светкавиците като с огромни крила на златни птици, тресеше се от желание земята под нея. Но Вангела не излизаше, затваряше се вътре в къщата си като със сто катинара и дебели вериги да беше заключена.
В селото вече се мълвеше, че Змей живеел горе на баира и имал пещера нейде в скалите. Даже някога слизал в селото. Кой го беше виждал, не се знаеше, всеки бе чувал от някого, на когото пък друг бил разказал. Вангела слушаше тези приказки, които мъже и жени си шепнеха вечер край порти и плетове и току хващаше нечий поглед, който, като срещнеше нейния, бързо го отбягваше. Някой ще да я е видял, значи!
Беше късна есен, стоката от хармана отдавна беше прибрана в хамбара и хората рано-рано се прибираха по къщите си, че малък вече беше станал денят. Тогава се случи нещастието. Една вечер комшията викна като обезумял от ужас в двора им, втурна се в къщата и помъкна Вангела навън. Нищо свързано не казваше, само редеше с бледо лице под месечината: „Бърже, Вангело! Бере душа… Там… Стамен. Мъжът ти!”
Когато стигнаха при нужника в края на двора, видяха мъжа й, съборен по гръб и целия в кръв. Отнесоха го вътре, цериха го с билки и го превързваха, ала до сутринта издъхна от раните си. Каквото успя да разкаже той, то беше същото, дето и съседът го разказваше после. Като стигнал Стамен при нужника, изведнъж отзад изскочил Змеят. Не го нападнал той в човешкия си образ, в миг изчезнал и се преобразил в огромен коч, който скочил върху му. И го намушкал с такава сила, че кръвта рукнала веднага от корема и ребрата му, тъпкал го кочът по тялото и главата, докато Стамен престанал да вика и да се бори. Като пристигнал съседът, видял огромното животно, което побягнало извън селото.
Голяма мъка преживя Вангела, тежка загуба понесе. Седем гърла останаха на нея. Кой вярваше, кой не на приказките за Змея, но тя си знаеше, че го има. И че той е убил мъжа й. Без мъж млада остана, ала докато нощем тихо се молеше Богу, тя се питаше заради греха й ли Господ я бе наказал нея или тъй сила по-голяма е решила. И не искаше никой да й отговори.
Зимата мина в панихиди за деветте, четиридесетте дни и трите месеца от смъртта на мъжа й. Разтопи се снегът, пробиха под него кокичетата, блеснаха в двора бели зюмбюли и нарциси, като слънца светнаха зад чимшира божурите. Дойде време и за кърската работа. Като за двама трябваше сега да работи Вангела.
Тъй в залисия по къщата и хармана дойде и лятото, и деветте месеца от смъртта на мъжа й. Тя посрещна и изпрати всичките му роднини и на другия ден пак отиде на полето. Вече беше края на юни, когато един ден, току да си тръгне към къщи и да изпревари надвисналите в небето облаци, Змеят се изпречи пред нея. За разлика от предните два пъти миналото лято тя не се изплаши, а тръгна към него. Двамата се спряха един срещу друг и за първи път дълго-дълго се погледнаха в очите. И той й рече:
- Не съм змей аз, Вангело! Човек съм като всички. Но хората ме прокудиха като змей да живея. Там горе съм, в планината. Ще те чакам довечера тука и ще те заведа горе.
И се разделиха, за да се срещнат и вечерта, и много още пъти - много лета, пролети, есени и зими, много още години. Вангела му носеше в пещерата самуни хляб - само това не раждаше планината. Хората от селото я знаеха, че нейде из баирите ходи. Никой не смееше да й подметне нещо, камо ли да я задене или лоша приказка да каже за нея - всеки знаеше, че няма да му се размине и ще последва в гроба мъжа ?. Всички шепнешком казваха: „Тя е Змейова булка.”
Така остаря Вангела, ожени синове и дъщери, народиха й се внуци. И все току някой я виждаше с торба на рамо да поема нагоре към баирите. Къде - никой не питаше, а какво се случваше в пещерата на Змея знаят само той, тя и онази сила, по-голяма от греха.
Така продължи половин век, до дълбока старост, когато той се спомина в скута й, докато птичките в планината пееха и пчели жужаха сред горските китки. Погреба го Вангела до пещерата му - без поп и молитви, без сълзи и свещи. Сама се сбогува с него - както сами двамата бяха живели далеч от хората и света, горе - по-близо до Бога. Тогава Вангела беше прехвърлила осемдесет години.
За децата и внуците й се знаеше, че са потомци на Змейова булка. Не се разбра на кого от близкия град десетина години след това му щукна, там, при пещерата, да се построи параклис. Дойдоха от града хора и го построиха. По-младите казваха, че човекът, дето живял в пещерата, бил много заслужил за България и затова там трябвало да има параклис.
Много стара беше вече Вангела, отиваше си от този свят, всяка минута вече го усещаше и щеше да отнесе тайната си в гроба. А не искаше тя тъй да е. Но на кого да я каже? И ще й повярва ли някой на тия години? Докато един ден ненадейно дойде най-милата й внучка - Ванчето, дето е на нея кръстена. Хубава беше като нея на млади години - стройна и слаба, зеленоока, с тъмнозлатисти коси като нейните, макар и подстригани късо по сегашната мода. Ванчето рисуваше картини, това й беше занаятът. И Вангела й разказа - своята тайна и тайната на Змея.
Когато за пръв път го срещнала, той слизал в бурята към селото, докато всички са прибрани, да си вземе отнейде нещо за ядене, че дни наред не бил ял. И тя точно тогава излязла пък на хармана да разтуши в дъжда мъката си по неродената рожба. Не бил той от селото, нито пък от тоя край, а от другата страна на Стара планина. Точно се бил върнал от война, която сме били загубили, ама не защото не са се били мъжки войниците. Преди това - бил още дете - помагал във войната с турците, а пък като ги изгонили нашите и руснаците, слязъл с чета в Пловдив и четата искала да стане една България - да се съединят в едно Северната и Южната. След всяка битка, като преминела, другарите му все на гърба на народа се качвали, крадели го тоя народ… А пък той като тях не можел! Избягал от всичко и от всички, деца и жена нямал да го чакат, пък и родителите му се били споминали. И дошъл в нашия край, намерил в скалите пролука, направил я на пещера и заживял като змей.
После срещнал нея - Вангела, зряла жена с деца и мъж вкъщи. Ама пречел мъжът й - нали нощем лягал при нея. И тогава Змеят виел като чакал под звездите. Пък и мъжът можел да се досети и после лошо за Вангела. Затова една нощ той влязъл в селото, в двора им, причакал мъжа й и блъснал срещу него коча, който водел от баира.
Всичко това той по-сетне й разказал, там - в пещерата му, когато станала негова булка само пред Господ.
Вангела стана бавно, отиде при един стар скрин и най-отдолу под дрехите извади едно малко елипсовидно камъче.
- Не знам, унуко, то отде е дошло. Беше в пазвата ми, след като първом като мъж и жена се срещнахме. И той не знаеше нищо за камъчето. Сигурно от небето е дошло.
Внучката го взе в ръката си. То бе топло, много топло. Погали го с пръсти и го притисна до гърдите си. Усети някакъв прилив на сила - като че ли светът я викаше да люби и да рисува. Когато погледна към баба си, видя, че тя е притворила очи - лицето й застиваше в последна и вечна усмивка.