Александра Ивойлова

Можем да се запитаме: защо? Защо Япония? И четейки тези стихове, ще си отговорим. Всъщност - отговор няма. Кой би могъл да каже защо красотата го привлича, защо обича и е обичан, кои са онези закони, които го водят в житейсия избор… Така естествено Ирина Александрова обхваща с перото си близки и далечни светове.

Това е страстта на човека да бъде участник в движението на живота, да открива и да споделя, да отправя послания. Страната на изгряващото слънце я е облъхнала. Проникнала я е. И Ирина Александрова е проникнала в нея. В многопластовата й мъдрост. В обичаите, нравите, изкуството, природата …

Но не като познавач-изследовател, а като поет.

С чувствителното си перо. С тънката четка на художник, който се вглежда в изяществото на мига. Понякога с едри мазки, които помитат детайла, обобщават.

Органично и с искреност стиховете от книгата „Кутия за чай” пренасят японската древност в днешния ден, през погледа на различния.

Сливайки конкретно с общовалидно, те по своему осмислят случващото се, наблюдавано в старинни гравюри, прочетено - и  видяно чрез въображението - със сърце и душа.

Красива е „японската” вселена на Ирина Александрова - японска и всемирна, лична и общочовешка. Тук ще откроим и „разкази”, които ни потапят в реалното време, и онези „осмислени чувства” (Георги Константинов), които вдъхват живот на думите, превръщайки ги в слово.

Тези стихове не са опит за превъплъщение, а истинско съпреживяване. Възторжен отклик и поклон, откриване на другия път, далечния - към който се тръгва по свои пътеки.

Един щурец, „объркал стаята с ливадата”, пренася дзен философия в преживяването на лирическия „аз”: Тополите вървят към изгрева - или това са самураи?/ Зората меч кове - за справедлива истина./ Безстрашен, доблестен да бъде краят ти.

Най-труден е пътят до простотата, до истинските стойности. Именно чрез простотата, доблестта, безстрашието „печелиш с тленността облога”. Безшумно, със спокойна искренност/ нощта отваря тъмната утроба. Върви монах - лъжица и копанка./ Вода - от шепата./ Листо за сянка. („Мелодия на тема „дзен”")

А Ирина Александрова ще ни пренесе в една „градина каменна - на Вечността убежище смирено”, където „спокойно дните и годините текат през вените й/ и всяка болка става незначителна” - и „няма нерешими въпросителни“.

Всеки стих тук е част от една обща идея. С проникновение авторката противопоставя трайно и ефимерно, „неспящата неподвижност на камъка” и възторга от празника, който отминава. Именно в противопоставянето се очертава картината на живота, изниква философският извод: Да бъдеш тук завинаги - и тук да е последната ти кота …/ И камъните ще ти опростят смъртта - като живота.

Особено оригинална е идеята в стихотворението „Бонсай”, в което човекът усеща „гравитацията тежка на епохата“, растейки надолу. Според авторката древните японци са измислили бонсая „за утешение на хората“: Какъв възторг - да се разхождаш/ сред дървета високи десет сантиметра. Всъщност - каква алегория на бездуховността! (Усещам издребняват чувствата.)

Красота в своята образност и цветни хармонии носят стихотворенията „Изложба на японско изкуство” и „Бягство” (параванът „Ириси” на Огата Корин): Реката Шин Охаши -гейша в синьо/ гостоприемно своите обятия разтваря … отново и отново/ вода и светлина.

А ето как авторката прониква във вселената на едно оживяло изрисувано цвете: Избягах в ириса/ в лилавата му пещера/ по мъхеста оранжева пътека.

Зрителните възприятия, градацията на нюанси и живият разказ в много случаи завъртат сякаш филмова лента във вътрешното ни зрение, създават богато на асоциации преживяване. Алегории и ненатрапчива символика носят плътност на смисъла.

Тук ще „прочетем” още историята на падналия в битка самурай: Припява вятър скръбната балада:/ На вишна цъфнал цвят./ Луна./ Ограда. („Мотив върху меч”); ще почувстваме възхищението пред прекрасната куртизанка Уменока: Дъх на цветя и звън на струни - / тях чували са ги министри и шогуни.; И тези стихове на древните поети - / за залеза, за вятър сред дърветата./ За срамежливата луна, за плясък на весло печално./ За лотос сред водата на къпалнята … („Куртизанката Уменока”); ще преминем през „пътека от воденични камъни“, които криволичат между Преходност и Вечност, между Живота и Смъртта - и вместо пшеница „мелят търпеливо времето“: Брашното ние сме./ И в нас/ на Бъдещето хлябът дреме.

Подобно съпоставяне ще срещнем още и в две поредни стихотворения: „Хартиени фенери” - леки и яркоцветни като пеперуди, скрили своите тайни, и „Каменен фенер” - създаден да е вечен. Неслучайно първото стихотворение е кратко като полет, мах на пеперудени криле, устремени сякаш да уловят мига.

Тук ще се докоснем и до древното изкуство „икебана”, до опита да се претвори „танка”, тази уникална японска поетическа форма, до хартиената магия „оригами” … Ритъмът на стиховете е повествователен, близък до слога на притчи и легенди, римата е предимно свободна.

Единен е цикълът „Кутия за чай”, единен в многостранния си съвременен поглед към „древните японски гравюри”, както гласи подзаглавието. Тези стихотворения, убедена съм, ще бъдат истинско естетическо удоволствие за ценителите на поетичното слово.