ЕДИН ДЕН В ПАРИЖ

Никола Филипов

Случайно разбрах, че съм сеньор. Всеки, навършил 60 години в Англия ставал сеньор и придобивал редица привилегии и отстъпки.

Съблазни ме офертата на експреса Евростар за сеньори - еднодневна разходка из Париж. Затова купувам билет от Кингс Крос Интернейшънъл в Лондон с огромно намаление и тръгвам.

Заедно с билета получавам джобен план на Париж и метрото му, както и листовка с кратки напътствия. „Пазете се от джебчии! В Париж има много престъпници, пазете си багажа и не се доверявайте на никого!”- това е основното напътствие в споменатата листовка.

Влакът тръгва. Още е тъмно, пет и половина през ноември. След Стратфорд, в това ясно време профучават край нас дървета и сгради. Скоро обаче навлизаме в тунела под Ламанша, английския Чанъл, и вече не се забелязва нищо извън вагона.

Докато поразгледам джобния пътеводител на Париж и… позвъняват и двата ми мобилни телефона. Ха, че кой ще ми звъни пък толкова рано? А и каква е тая мрежа, дето има покритие в тунела? Я да видя! Охо-о: „Добре дошли във Франция. Френският Ви снабдител ще добавя по 11 евроцента към всяка минута разговор, проведени от вашия мобифон. Приятно прекарване!”

И още не успял да видя дали съдържанието на другото съобщение е същото, слушам по влаковата радиоуредба: „Излязохме на френска територия. Преместете си часовника с един час напред”.

Поглеждам през прозореца - сива мекота. Мъгла. Тук-таме в сивотата се появяват и изчезват вятърните мелници на Дон Кихот и Санчо Панса. Ама нали уж Англия беше „Островът на мъглите”, как така се обърка този свят?! Ние хвърчим по издълбан в земята улей, а мъглявите светлини се появяват и изчезват встрани и над нас.

Два часа и ето го Париж! А от гара Норд можеш и пеш да отидеш до Лувъра. Никаква проверка, просто слизаш от влака и тръгвай накъдето щеш!

Купувам еднодневна карта за всички видове транспорт. Метрото само ще го пробвам, ей така - за сравнения… Защото най-добре се наблюдава всичко от втория етаж на градски автобус.

Излизам от гарата. Моментално се присламчват до мене двоица мургави и на примитивен английски ми предлагат евро на най-изгодни цени. А бе, имам си евро, оставете ме! Но не! Вървят редом от двете ми страни и искат да ми помогнат - предлагали всякакви услуги, включително екскурзоводски.

Едва се откопчах от тях и ето, че други двама тръгват след мен с подобни оферти. Ами сега?! Подплашен, правя кръгом и … отново вътре в гарата. Вътре поне има и камери, и полицаи…

Виждам отстрани някакъв друг изход. Я да пробвам там, че искам да разгледам околностите. Още няма девет по тукашно време, за къде да бързам толкова? Не става. Същата история - десетки мургавеняци са окупирали отвън всеки изход.

Ето защо били тия предупредителни листовки, а и по влаковата уредба също. Мен са ме ограбвали жестоко в Истанбул, страх лозе пази. Но как да се измъкна от тая гара? Вече половин час търся начин.

Най-после откривам топлата връзка на гарата с автогарата, директния преход. Ще взема автобус 42 до Айфеловата кула и разходката си ще почна оттам. Ядец! Втори етаж тук няма. Двуетажните градски автобуси били лондонска привилегия.

Минавам две-три спирки и гледам - огромна красиво скулптурирана и орнаментирана сграда. Мога ли да мина без снимка пред Парижката опера? Не, трябва да сляза.

И след приключване на тази подробност хващам следващия автобус. Още не изминали и една спирка обаче - друга привлекателна сграда. Е, стига де! Снимам я през прозореца на автобуса, за да продължа.

Но… следващата спирка се оказва площад Конкорд. Това вече не може да се подмине. Слизам и решавам, че из Париж трябва да се ходи само пешком.

Огромен площад. В Лондон няма подобен. Паметници, монументални сгради, виенско колело… Правя няколко фотоса и тръгвам по моста на Сена. Пустота. В ранната ноемврийска утрин тук-таме се мярка някой.

По средата на моста ще се разминем с младо симпатично момиче. И изведнъж - тя се навежда пред мен и ми поднася откъм земята златна халка с полувъпроса дали от мен е паднала.

- Не-е, аз не нося злато, не е мое… - уведомявам я най-учтиво.

- Но беше пред вас, ваш късмет си е, вземете го!

- Ама нямам нищо общо с този пръстен, моля Ви! - опитвам се да се измъкна.

А тя уж гледа пръстена и продължава:

- Охо-о, 18-каратов! Браво! Пръстенът е Ваш, вземете си го - настоява, настоява и накрая го пуска в джоба ми.

Вадя го и ме впечатлява тежината му. Докато прави втората крачка обаче, тя се обръща назад и ми подвиква:

- Е, все пак, дайте поне нещо за кафе - това е много скъп пръстен!

Аз съм разработвал навремето Българския държавен стандарт за златото. И го познавам от разстояние, но каква ще е тая толкова тежка жълтеникава сплав? Любопитно. Е-хей, ударили са отвътре и печат - 18 карата, проба 750 !

Бъркам в джоба си и случайно извадената монета се оказва две евро. Давам й я. На искането да й дам още, отново се опитвам да върна пръстена, но тя си тръгва.

Е, сега вече трябва да съм още по-предпазлив! Какви са ония двама бабаджани на края на моста? Изчаквам приближаваща семейна двойка и следващите стотина-двеста метра, непрекъснато оглеждайки се, изминавам редом с тях. Вървя така, че отстрани да изглеждаме като компания.

Движейки се по южното крайбрежие на Сена, минавам покрай величествената сграда на Двореца на инвалидите и покрай Африканския музей. Правя снимки на мостовете и корабчетата, на пробилата облаците Айфелова кула.

Почти до моста срещу Трокадеро, симпатична девойка се навежда пред мен и ми подава откъм земята златен пръстен-халка, досущ като оная, дето вече притежавам.

- Падна от Вас, вземете си я! - казва ми.

Сякаш сънувам. Взирам се в момичето - и то е май същото. Как е възможно?!?

Разделяйки се, ние тръгнахме в съвсем противоположни посоки. Почти час измина оттогава. И как съм бръкнал с ръката си сега, та да ми падне от джоба този проклет пръстен! Тук има нещо много сериозно. Мистика! Каква ли ще е тая магия, омагьосаха ли ме? Та нали някога дори хипнозата на илюзиониста не ме хващаше, та се отказа и извика друг човек за номера си, какво става с мен сега?

Изпълнен с какви ли не съмнения, бъркам с ръката в джоба си ииии… хооп! Между монетите напипвам пръстен-халка. Изваждам я най-демонстративно и я показвам пред носа й. Тя ококорва сконфузено очи и вече не на английски, а на някакъв румъно-французки избоботва две-три фрази.

Макар че не познавам този език, основното разбрах - нещо като „Ааа, колега ли си, извинявай, помислих те за чужденец!”

Колега! Хахаха! Продаваме жълти пръстени в Париж. За колкото ни дадат. Или колкото успеем да си отмъкнем.

О-о, не! И тук съзирам в близост подобни бодигардове. Явно след туй или ще ме оберат, или ще ме обвинят, че съм откраднал пръстен, или…

Денят е вторник и времето е студено. В ранната утрин опашката на Айфеловата кула е с реципрочна стойност - не аз чакам да ми дойде редът, а заедно с екипа изчакваме да дойде още някой, да се позапълни малко асансьора.

Величествен е Париж, погледнат от площадките на Айфеловата кула. И това съоръжение е било на косъм да бъде демонтирано след свършване на двайсетгодишния му договорен срок. Добре, че се е появило радиото да я ползва за антените си, а после и телевизията…

Горе духа вятър и е доста студеничко. Правя снимки накъм всички посоки.

Впечатляващи са старите мостове на Сена, Трокадеро, Марсовото поле с Военната академия зад него, Нотрдам в далечината и другите забележителности на града.

След Айфеловата кула преминавам по моста пешком до Триумфалната арка и след разглеждането й - по улица Шан-з-Елизе чак до неповторимия Лувър. Тук се срещам с фейсбук-приятелката ми Ани, най-щастливата жена, която съм срещал.

Тя сама се признава за такава, което не се среща често. След Лувъра ми показва и забележителности, които ги няма в пътеводителя или са споменати някъде в края.

Правим си снимки и пием кафе на най-горния етаж на Галери Лафайет - магазинът, съперник на Лондонския Хародс по големина, стокооборот и скъпотия. Накрая ме изпраща до гара Норд.

Да-а, не случайно Париж държи първенство по броя на посещаващите го туристи - по 30 милиона годишно. А освен описваните по туристическите указатели атракции, всеки град си има и прикрити такива.

Ако в Лондон това са върлуващите градски лисици, то в Париж са лисиците на два крака - пласьорките на фалшиво злато, които ме припознаха за техен колега.

А когато показах пръстена в Пловдив на мой познат, производител на златна бижутерия, той възкликна:

- Ама наистина ли само две евро си платил за този пръстен? Значи не тя теб, а ти нея си измамил, защото в България тези халки от стари динари струват над десет лева!

Е, браво на мен! И Париж разгледах, и с пръстен от стари динари се сдобих! А и се повозих на един от най-бързите влакове в света - суперекспреса „Евростар”…

Ноември 2011