Стефан Станчев

Пушкин! Името му олицетворява една епоха, една култура и една вечност в руската поезия и в славянските литератури. Тия дни пред неговия неизмерим дух-океан коленичат всички народи, които търсят откровения в живота и истина в неумиращите неща.

Чаровният глас на Александър Сергеевич Пушкин ще огласи пространствата и ще наложи на културното внимание на цял свят същността на една проблема, около която обикаляме, без да можем да вникнем в нейните дълбочини, в нейните светли пещери. И неговият океан отново ще подложи на изпитание сърцата ни.

Незаменимият руски критик Белински нарече поезията висш род изкуство и в своите гениални проникновения над Пушкиновата лирика зърна най-високото постигане на творящия руски или по-точно, славянски дух.

Великият критик, без да бъде строго последователен в замислите си над поета, завърши с пълно откровение върху неговия поетически и всемирен гений и тъй остана последователен на вярната си критическа природа.

Защото поезията на Пушкин е „висш род изкуство”, което и Белински затова по-трудно възприе.

Истински поразен обаче от поезията на руския гений след Жуковски е бил Гогол, и днес, когато литературата върху Пушкин е огромна и за да се проследи е необходим нарочен книгопис, неговото мнение за великия поет не е останало само вдъхновена критика, но е по начало и по съдържание изключително прозрение върху вечността на поезията и нейните граници в реда на изкуствата, независимо от време и народност.

Името на Пушкин наистина говори непосредно на сърцето и е синоним на истинска поезия и в нашето загниващо време, в което поетите си въобразяват, че творят лирически стихове.

Чрез Пушкин ние можем да видим тази истина и да съдим справедливо, защото всеки съвременник на поета, всеки негов добросъвестен изследовател и всеки него поклонник са единодушни в твърдението, че поезията му има всемирна стойност и че през нейната многоцветна призма ще отразят своя дух и всички славяни, за да познаят музиката на ритмическия стих, който сияе от простота, величавост и възвишеност.

В славянските литератури няма по-прозрачен и по-дълбок извор за вечни емоции от поезията на Пушкин, чиято същност изяснява и същността на висшето лирично творчество. И в този смисъл неговата поезия е класическа по съдържание и форма и представлява вечен акумулатор на озаряваща светлина.

Великият меланхолик Гогол, когото Пушкин приема с няколко повести в своя „Съвремнник” и когото възторжено цени заради неочакваното, фантастичното, веселото и оригиналното в разказите му, заради великодушието и лукавството, с което оживява своите малоруски пейзажи и заради смехът, който връща руската душа към времето на Фонвизин, смехът през сълзи, мъка и умиление - с жаждата на апокалиптик спира пред Пушкин, „единствено явление на руския дух”, и в писаното през 1832 година есе „Несколко слов о Пушкине”, пет години преди смъртта на поета, дава не само най-точната преценка на неизмеримия му лирически гений, но и чрез неговото изясняване се приближава, изобщо, към основните стихии на поетическото творчество.

Мислите му, наистина са ценен и нерушим принос към богатствата на световния есеизъм за безкрайно малкото и за безкрайно голямото в поезията като възвишено изкуство.

Гогол е поразен от гения на Пушкин, който съединява в спокойна хармония чувството за националност, мъдростта на миналото, сливане с душата на народа, в неговата цялост; отразява трите, присъщи на родения поет, владения - над природата, над душата и над езика, а наред с това и стилистичните и вътрешни особености на лирическото творчество: лаконизъм и точност в речта, усет за величие, простота и сила, за високо, рязко, смело или спокойно настроение, според предмета на вдъхновението, за предаване на необикновеното в обикновена форма, защото тия основни ядра образуват и непостижимостта на Пушкиновата поезия, която не престава да бъде национална и в своята всевечност - универсална. В това сложно проникване до лиричните тайни на Пушкиновия дух,

Гогол разкрива и показва истинския образ на поетичното изкуство, намерило своята пълна равностойност в делото на великия Пушкин.

Ние не можем нищо ново да добавим към Гоголевия вдъхновен пиетет, в чиято бездна се крие и формулата на истинската поезия.

Но трябва да признаем, че безсмъртният Пушкин сам най-добре е разбирал делото си, защото още в първото си печатано стихотворение „К другу стихотворцу”, печатано в Лицея през 1814 год., признава: „Хорошие стихи не так легко писать”

Наистина, Пушкин е гениален поет-пророк, който се е вслушвал във вечността и сега, сто години след смъртта, продължава да й говори със свежия си и благоуханен глас.

——————————

в. „Час”, 10.03.1937 г.