Димитър Хаджитодоров

НАЙ-ДЪЛГИЯТ ДЕН

Снежният човек тръгна към Ледовития океан през нощта, когато полъхна южният вятър и се показаха първите кокичета. Той ги посрещна усмихнат, като дядо, който вижда любими внучета, после измъкна ските, скрити под стрехата.

На сутринта децата с учудване оглеждаха празното място в градината. Две дълги ленти в мокрия сняг показваха посоката, в която бе поел зимния им приятел. Към обяд те изчезнаха. В миналогодишната трева останаха да белеят свенливите кокичета.

Снежният човек се придвижваше бързо на север. Пътуваше нощем, когато пътищата бяха по-устойчиви и внимаваше някой заек да не грабне червения му нос. През деня почиваше в сенчестите места, далеч от селищата.

Първите нощи вървя сам, но след това се появиха още няколко спътника и те, в индийска нишка, се пързаляха неуморно към ледовете. Денят ставаше все по-дълъг, а нощите по- светли. Слънцето не бе толкова силно и хората стояха на топло край огъня.

Горските обитатели наблюдаваха пътешествениците и махаха отдалеч с лапи.
Когато наближиха Северния полюс, полярния ден бе започнал и снежните човеци, пристигнали по-рано, вече се надпреварваха по скърцащите писти.

Пътникът от двора с кокичетата спря край леден блок и измъкна лаптоп от раницата си. Пред очите му се появи напуснатото място. Позна го по фасадата на къщата и по чешмата, която течеше през зимата, за да не замръзва. Кокичетата ги нямаше, но върху зелената трева, право към небето, поглеждаха бледожълти и цикламени очички.

„Това трябва да са игликите, за които казваше врабчето…”, помисли снежният човек. Край тях се поклащаха сини цветчета. Тъмни насекоми, с тихо жужене, се въртяха над стръковете.

„А, ето и синчеца!” - зарадва се зрителят. - „А тези сигурно са пчелите!…”

Нещо запърха на екрана и се показа рошавата главица на врабчето.

- Здравей! Радвам се да те видя! - изчурулика весело то.

- Привет от Севера! - размаха ръце снежният човек. - Не можеш да си представиш колко е весело при нас. До полярната нощ има четири - пет месеца и ще се пързаляме до насита!

- А при нас грее слънце, птиците отглеждат дечицата си и цветята цъфтят - дочу се отговор.

- Виждам, виждам! - поклати глава пътешественика.

- Пощенският гълъб се завърна и аз съм в отпуска. А и работата намаля - само мечката и глигана нямат интернет, но на тях никой не им пише. За това пък мога да ида на морето!… - завърши въодушевено врабчето и литна нанякъде.

Зад гърба на снежния човек се бе събрала тълпа скиори, които с любопитство надничаха в екрана. Белите мечки поглеждаха отдалеч шумното сборище и се чудеха какво ли си говорят спортистите с червени носове.

——————————

ЖРЕБЧЕТО И РОЗАТА

Жребчето се разхождаше с мама в парка.

- Какви са тези храсти, които растат край алеята? - запита то.

- Това са рози - отговори мама. - Те не служат за храна, като тревата, но хората ги засаждат за украса и заради приятния им аромат.

- Ще помириша една роза! - рече жребчето и пристъпи към лехата, където цъфтяха най-много цветове.

- Ох, убодох се! - подскочи уплашено то.

- Бъди внимателен - каза мама. - Розите са с бодли, както някои животни имат нокти.

Жребчето предпазливо протегна глава към най-близките клонки.

- Ж-ж-ж! - излетя от там сърдита пчела.

Жребчето се отдръпна стреснато.

- И други харесват цветята - чу то гласа на мама. - Най-добре е да се доближаваш до тях с опашката напред, да я размахваш, за да прогониш мушиците и пчелите, и тогава да ги помиришеш.

Жребчето направи това, което го посъветва мама.

Ноздрите му докоснаха нежното цвете и приятния дъх го замая. Стори му се, че се намира в неземна градина.

- Не знаех, че е така прекрасно! - изцвили радостно то и препусна весело по алеята.