ВРЪБНИЦА

Йовчо Савов

ВРЪБНИЦА

Нощта търкаля мрак във буре.
В просъница мъжди светлик.
Примигва слънцето и трие гурел
с неловката парола чурулик.

Измазано е цяло утрото с извара.
Тръпчива цветна суета вали.
Поникнали незнайно как на тротоара,
бабички донесли нарциси с лули.

Дишаха лулите с дим въображаем.
И без дървета тротоарът бе бъбрив,
но бабичките, от нощес под наем,
неми сенки бяха на плачещи върби.

В косите им несресани и белоснежни,
може би нарочно… или без да ще,
побъркан щиглец, разглобен до нежност,
рекламираше лимон, зюмбюл и индрише.

С прегърбените мигли те седяха,
с очите си дълбоки, впити в мрак,
към нищото, където гаргите кълвяха
далечни дати, от детинството им чак.

И майка си видях, сред тях седеше,
но се изправи и излезе най-отпред…
и бе мома… и с върбово венче тя беше…
и плитките й бяха с цвят на мед.

Нарцисите носеше до черната кутия.
В нея кройки, напръстника, ножици зигзаг,
пуловера за татко и шишенцето с ракия,
сладко от смокини и кекса с мъничко коняк.

Накацаха я мигом нощни пеперуди
и на мандолина свириха й земните пчели.
На нечий глас отгоре тя не се учуди
и каза ни, че вече нищичко не я боли.

Сви се после, по-нищожна даже и от капка
върху клонка върбова след санитарна сеч.
А за нас небето пак остана само шапка…
само толкова, но не по-близо, нито по-далеч.


КОЛЕДА

По онази уличка, помниш ли,
където трамваят залита наляво,
свърнаха моите помисли
и твойта свенливост мъглява.

Замаяни бяхме, не чувахме
как пейзажът занякъде бърза,
а дърветата, доживот арестувани,
някой с гирлянди бе вързал.

Суетата жужеше пленително,
сама в себе си взряна и само
ветрецът нехаеше мнителен
с парфюма край моето рамо.

Бях ли щастлив, щом мислех си,
че и аз съм парфюма на вятър,
който сам съчинява измислици,
че суматоха подобна е свята.

Очите ни вредом се спъваха
във суетата, лежаща надлъжно…
а през очите на влюбени гълъби
може би Бог ни огледаше тъжно.

И все пак… така или иначе,
бе суетата с червило красива…
а светът даже надеждица имаше,
забързан за там, закъдето отива.

А и ти беше толкова хубава,
щом паважът на ум те съблече…
и тръгна след тебе най-глупаво,
колкото днес и колкото никога вече…


ПРОПОВЕД

С клечка човърка си зъбите слънцето,
и като куче наужким ни хапе.
Сред всичко започнато и недовършено
ранното лято е дете с необути чорапи.

Току-що изгазило преспите, веднага и винаги
то земята мирише и сред пчелите щапурка,
но край него въпросителни винаги има ги,
зимували в заешки, птичи и риби къщурки.

Какво косът вещае в своята проповед?
Памет има ли времето по-назад от тогава?
На сезоните кой предписва им срокове,
ако e вече на плажа една мечта вироглава?

Дали тишината е недоспало затишие?
Любовта наказание ли е или награда?
Щом еднакъв е въздухът, с който въздишаме,
на какъв език мисли листо, докато пада?

На часовника с библейското палто оръфано,
краката му не са ли прекалени лентяи?
Казват, че мъдрост вселенска от тях лъха, но
това някога някой дали ще узнае?

Защо е магарето с черта на гърба си,
която разделя света на ляво и дясно?
В морета от цветен възторг кои са моряци
и кои са на сушата - става ли ясно?

Гадаеше времето, докато джвакаше дъвката,
кой отговор лятото търси и из цветята бърника.
Може би знаят игликите, щом кимаха гъвкаво,
а по въздуха драскаше букви една перуника?


ЧОВЕЧЕЦЪТ

Той бе седнал на брега, човечецът
и мислите навети подритваше със ток,
а в мислите му наръч със дръвца и печица,
икона, масичка и залъци в паницата със боб.

Човечецът какво е, окото му щом слисва се
от грим на алчността, от разгулния й взрив…
сляп ли е, да види как тя къса му от листите
и шие ги с тревица в подземния архив?

С какво е повече от жълъдчето дъбово,
ако си чертае замъци и макет на ореол…
на ръба живурка, но ореолът е без ръбове,
а той роден е от яйцето на синигера по-гол?

Чука на дърво и страх го е от уроки,
от магии варди се и някакъв си поглед лош…
но дори насън ламти и високосно щура се,
щом в зеницата му тлее нагонът за разкош.

А разкошът крий се в нещо съвсем простичко,
както мушитрънче крие се във розовия храст,
от вестник както да изрежеш с ножичка
рецептите за болка, или за греховна страст.

Както цвете да изпишеш със главица рошава,
или надпис “жив съм!” със възторжен спрей,
както пръст да мушнеш в дулото на лошия
и да събудиш бога в него с думата недей!

Както сам самичък да причакаш изгрева,
после мълчешката залез да изпратиш сам,
и за урок на глас да си повтаряш припева,
че по-дребен си, човече, и от зрънцето сусам.

Както да полегнеш нощем сред лайкучките
и керван по теб да минe с мравешкия смях,
и с щурци да пееш, щом нотите налучквате…
и да те прегръщат те, защото си един от тях.