ОПИТ ЗА СЪБУЖДАНЕ

Владимир Георгиев

Сънувам, братче, сънувам. И тоя сън е хубав, жалко, че не му хванах началото, щото хърках и се чувах, че хъркам, обаче ми беше приятно да се презентирам така, музицирайки.

После се поуспокоих, особено след четвъртата октава, която събуди кучето, то се разлая и улових съня като нощна пеперуда - тогава страхотен филм изникна в подсъзнанието ми, течал трябва е, докато съм храносмилал с гърло, да му се не види; опитах да върна кадрите, ама не става, подсъзнанието е подмолно, не върви назад, иначе ще се препъне в себе си.

Нищо, и тази негова част беше зрелищна. За същата част ти говоря, дето се появи постмортем, сиреч пред погледа на съня, не пред очите ми, додето спях. Очите ми бяха затворени и шаваха под клепачите неуморно, нечия ментална команда ги държеше подвластни. Така мисля да е било.

(Храносмилал съм с гърло ли - това ли казах за себе си? Забравете го. Аз не съм крава да преживям. И вол не съм, ако не ме наблюдавате директно. Между другото, не го правя, не преживям, поне не и когато не спя. Да сме наясно.)

Скивай какво става в съня, братче. Яко е.

Избори текат. Текат, ама казвам ти - леят се като стоманата навремето в Кремиковци или в Перник, ако така ти харесва повече. Стоманолеяри - колкото щеш, кипи, върти се, пещта бълбука и всички зрели политически идеи вътре клокочат като в зелева чорба. Трябва да помисля за сравнението. Може и като в шкембе чорба да клокочат.

Или като в свинско със зеле? Куркат като празни черва? По-дръзко ли звучи? Поне е по-искрено. Карай. Да побързаме, че сънищата не чакат. Политиците край огъня са с очила като на леярите в доменната пещ, пазят се да не ги изгорят думите, които изричат, защото и жежката стомана, и лъжата горят еднакво.

Това го знам от съня, той ми го казва, аз не мисля така. Аз смятам, че горят различно, защото съм се опарвал и от едното, и от другото. Лъжата пари отвътре, разтопената стомана - отвън. Със стомана не съм се изгарял, само с олово. Същото трябва да е. Но с лъжи - колкото щеш. И да ти кажа, братче…

Стига! Ще си изпусна съня. А в него тези господа си свалят цайсите като гащи, само да добавя, че силният пушек и температурата се отразява в уж еднаквите стъкълца с различен цвят, според недоскива на политика, дето ги носи, странно е туй, ако ме питаш; та те си свалят очите и един подир друг излизат от цеха, където остава да ври кипежът народен. Изнизват се като мокра връв - не лук яли, ни лук мирисали. Като по команда. Безочливо.

Ей - викам аз, обаче не знам като какъв го раздавам в съня, ей, върнете се! Кой ще ви довърши работата? А! На мен всичко оставяте, така ли? Мръсници. Негодяи. Лекета. Пръжки. Лукови глави. Тутманици. Богаташи. Работодатели. Трябва да поработя върху сравненията. Слаби са.

Отидоха си и в съня ги виждам да влизат - един след друг, като три синджира роби, в разни телевизионни студиа и да бръщолевят глупости. Те леели стомана, разбираш ли. Представяш ли си? Трудно им било. Горещо. Нямало кадри. Валцовчици липсвали.

Откъде пък научиха тази дума? Не носят предпазни очила вече; вместо престилки, които вземаха назаем от съблекалното отделение пред цеха, бяха изпънали костюми, скъпарски вратовръзки, та чак и папийонки някои бяха вързали, та да различи човек къде им свършва брадата и къде започва гушата.

Хубаво, рекох си без да го мисля. Нека. Пържа се аз в доменната пещ, щото там огънят не бива да гасне, нали тъй беше казал поетът, и телевизорът пред мен стои, примигва и предава, излъчва. Аз ли го гледам или той мене - не знам, обаче го псувам и поддържам огъня помежду ни.

Шумно е, ама чувам какво се приказва в предаването. Говорят, че щели да сложат машини за честен вот. Демек, когато гласуваш чрез машините, няма как гласът ти да отиде на кино. Защото досега на изборите гласовете ходели на кино - гледат се те самички, гласовете, как електорално живеят, и се успокояват наужким.

Та даже и пари за билети плащат, та да се видят как хубаво живеят. Вид евтаназия трябва да е това. Или друга дума беше? А да - екранно самооблъчване. И това не бе, май. Самооблагане? Нека не се задълбаваме в думите, а в смисъла, който могат да носят насън, на трезво или на гръб.

Ще положим машини, чрез които да добавим честност към нашата кауза, оповести гордо един политик. Друг го допълни - чрез машините всеки глас ще бъде като оризова хартия.

Като дете с оризова хартия копирах метални двайсет стотинки. Беше много любознателно. Фалшификаторско и изтънчено, съвсем убедително при това. Веднъж размених срещу две оризови двайсет стотинки цяло найлоново пакетче. Сделката беше успешна, както и да го погледнеш. Реших да гласувам за тоя с оризовата хартия.

Трети каза, че машините били по-добри от хората, за които отдавна било знайно, че не се рециклират, а само се възпроизвеждат, и така увреждали околната среда; четвърти нищо не рече, просто кимаше наляво, после надясно.

В един миг това действие се подменяше от друго - рязко нагоре се вдигаше брадата му, след това падаше отривисто надолу. Така и не разбрах от коя партия беше, има ли значение. На мен ми заприлича на машина - натиснеш ли му едно копче, върти се наляво, с друго - надясно. Ако го млатнеш подходящо, почва да се клима вертикално.

Перфектно, зле устроено, но работещо устройство като цяла една демокрация. В съня си разумно преценявам, че този може да работи и с шамар вместо с копче.

Усещам, че съм сам в цеха. Всички са отишли на избори. Дърпам лоста, за да разлея разтопената стомана върху отливките и тя да потече надолу, към гърлата на пещите за охлаждане.

При мен няма копчета, мама му стара. Само лостове. Кефя се, защото усещам, че това е само сън и даже вадя папироса и я паля от огънчетата на течащата огнена смес. Палили ли сте си цигарка с огън от горяща стомана? Не? Нещастници. Нищо не знаете.

Изгорих се. Хвърлих папиросата, тя струваше цели двайсет стотинки от семейния ми бюджет и се зарекох повече никога да не пуша на сън, освен ако не успея отново да заменя с оризови двайсет стотинки… Стига глупости, вече не съм дете, май. Видях как по телевизора над пещта най-сетне показват новите устройства, които ще вземат гласа на избирателите, за да го обработят ефективно и ефикасно.

Мислех си, че ще бъдат като роботи, а те приличаха на банкомати. Появи се момиче в съвсем къса розова туника и скъсани, одрани, проскубани вежди, изрисувани после в зелено, и обясни:

- Толкова е лесно! - Тя се наведе и радостно открих, че наистина е лесно и съвсем красиво, каквото и да е то, щом е тъй очевидно примамливо. Камерата се отмести от задните й части и показа в близък план дисплея на банкомата.

Гласът на момичето съобщи: - Натискате желаната от вас партия и получавате съответната парична премия. Всяка партия пази в тайна сумата, която ще ви даде, ако гласувате за нея. Но пък за сметка на това имате право.

Право ли? Не разбрах. Какво е правото ми? Да гласувам ли? Значи - натискам си партията, и от банкомата излиза паричка. Ако съм дал погрешен вот - паричката ще е с по-нисък номинал. Прецаканият си е прецакан. Внимавай за кого гласуваш!

Това, значи, било машинното гласуване. Всяка партия е банкнота. Виж ти! Избираш купюра, не друго.

Момичето със зелените вежди отново се наведе предизвикателно, този път не установих защо, но камерата щедро показа безупречното очертание под късата туника.

После червените му устни произнесоха сочно:

- Ако желаете да дадете дарение като част от премията си, натиснете тук. - Тя показа на тялото си къде. Хубаво място беше, обаче се оказа не зърно, а копче. Ясно; схванах, че и тя е машина. Изтри механично усмивката и уточни делово: - Ако желаете разписка, не ме натискайте, моля. Просто гласувайте.

Тук съня ли свърши, тока ли угасна, момичето ли се ядоса - не разбрах. Стана тъмно, телевизорът показа някакви бели пуканки, после дълга хоризонтална линия очерта началото и свършека на нещо и… край. Празнота. Ентропия. На кардиограма ми заприлича тоя телевизор, да ти кажа, братче. И сега настръхвам, като си го спомня.

Сякаш някой ме беше вързал със системи за вливане към него. Гадна работа, ей! Абе имах чувството, че кръвта ми изпи, честно.

Когато отворих очи, установих, че наистина е мрак. Пълен мрак, студен, мизерен и безмълвен. Значи съм жив, успокоих се. В пъкъла не може да е чак така зловещо.

Трябваше да ходя на работа. Винаги се налага да правя това, когато е тъмно. На светло никой вече не работи.

Трябваше. Но от десет години съм безработен. Нали затвориха Кремиковци. Уж щяха да отворят друг завод на негово място, по-съвременен, по-хубав. Карай. Мотая се из строежите, въргалям се като хюнебек, понякога подпирам стените и ми дават по някой лев.

Ама поне едно е вярно - все някога иде време за избори. Опит за събуждане е това, нали? Или звъни будилникът на глада? Хм. За всяко нещо иде час, пишело го в Еклесиаста, така съм чувал да казват.

Но дали е час за събуждане или за друго?

Станах, изправих се в леглото и пак питам, вгледан в корема си: дали, братче? Човъркаш ли ме? Защо къркориш? Да ме събудиш ли, а? Време ли е вече?