САМОТНОСТ

Татяна Любенова

САМОТНОСТ

Бяха млади татко и мама.
С тях и Къщата беше млада.
Още дървени подове нямаше.
С черги шарени беше застлана.

Още спяхме с братлето в едно легло.
Аз на седем, той съвсем малък.
И излъчваше печката топличко,
вкусен беше и сухият залък.

Беше Къщата светла, просторна,
без да има кресла и дивани.
А цветята превръщаха двора
в разноцветна огромна поляна.

Беше простичък, ясен животът.
Мама месеше дъхави хлябове.
С тате заедно връзвахме лозето -
сладко грозде на есен да хапваме.

От ширата си близвахме после
и на вино да стане, я чакахме.
Сетне идваха весели гости,
смях се лееше, сякаш от чанове.

Днес замлъкнал е дворът самотен.
А пък Къщата сякаш е сляпа.
Само мойта Душа, безимотна,
тук се връща и някого чака.


ВРЕМЕТО

Времето ни е преброено.
Колко. И докога?
Казват, не е разрешено
ние да знаем това.

Имаме право само
да го изпълним с любов.
Може да е отдаване.
Бедност. Или послеслов.

Може да е умиране.
Смях. Или тиха сълза.
Слънчево изнамиране.
Загуба - тъмна и зла.

Може да сме обичани.
Мразени. И в самота.
Стиховете ни сричани
да не оставят следа.

Просто да не забравяме,
че преброено до час,
Времето ние отсяваме,
то пък пресява нас.