ВИК И ДЪЛГ ЛИ ЛУДО МЕ ПРИШПОРВАТ?

Камен Васевски

ВИК И ДЪЛГ ЛИ ЛУДО МЕ ПРИШПОРВАТ?

Любезно си, Отечество! Любезно!
Аз плача днес за твоя кървав път.
Със пулс мъждукащ и с език изплезен,
на косъм си от свойта бавна смърт.

Кажи, къде е миналото твое
със знамето и образа ти чист?
Кънти гласът ми в сглъхнало усое,
тъжи земята. Пада лъч сребрист…

Защо более твоята утроба
и ражда само гномове безброй?
Коварни, хищни и безбожно злобни,
не свършва още страшният им строй…

Страдално си, Отечество нещастно!
Кога ли с нови сили ще пораснеш?


ОТПЛАТАТА ГОРЧИВА ПО ПЪТЯ МОЙ МЕ СЛЕДВА…

Наранен, изтерзан аз си лягам,
но не мога и миг да заспя -
люти думи сърцето ми стягат
и от мерзост комай се топя.

Всичко стана навън, на площада,
от човек, на сърцето ми скъп.
Аз за него безкрайно съм страдал
и поглъщал съм негова скръб.

И делих си трохата, когато
беше гладен, но никога лош.
А получих такава отплата,
не отплата - пробождане с нож.

Беззащитен, аз нищо не сторих.
А за болката още говоря…


И ПЕСЕН ДАЛЕЧНА В ДУШАТА ЗВУЧИ

Три могили - три кафяви стомни.
Аз ги зная и добре ги помня.
Бях момче, когато ги достигнах -
моят дядо със ръце ме вдигна

връз едната, после - връз ония…
Тайна скрита исках да открия
и във трите - малко земно чудо,
в ширинето гладко вечно будни.

Три могили в мене все остават,
равнината вечно украсяват.
Бог ги пълни със вода студена -
равнината да е все зелена.

Три могили в моя мир живеят,
с бавни птици в лятна вечер пеят.


ГЛАС ОТ ЗЕМЯТА ДОЛИТА, ДОЛИТА…

Далече е, томително далече,
от теб до мен, от мен до теб.
Защо - не знам, на туй съм аз обречен
да виждам само черен креп.

Ни ден не чезне той, стои всесилен,
все там, на твоя знаен праг.
Горят във мене спомени обилно,
ведно със тях - и този знак.

Живеят в мен човеците нелеки -
един отвъд, а друг - пък тук.
Пред мен се нижат ясно две пътеки
с различен цвят, с различен звук.

Едната, знам добре, до теб извежда.
Но крехка е неземната надежда.