САТИРИКЪТ, КОЙТО НАПИСА ХИМНА ЗА СОЛУНСКИТЕ БРАТЯ

Стефан Коларов

Въпреки че създава многобройни произведения, със своята трудна и мрачна фигура, той остава почти самотен, „неприспособим”, както го нарича един от неговите изследователи.

Но Стоян Михайловски има една творба, с която ще бъде ценен от всяко ново поколение: „Кирил и Методий”.

Този „Български всеучилищен химн”, както е подзаглавието му, винаги звучи на най-духовно извисения ни празник и ни озарява със светлината на едно дело, сътворило нашите букви за вечни времена.

В стегнатите четиринадесет строфи Стоян Михайловски е поискал да създаде един проникновен опус на възхвала и поклон пред Солунските братя.

В началните строфи поетът е претворил по своеобразен начин мощното послание, което първосъздателите на нашата азбука са вложили в основите на своето дело.

Това въведение завладява със своята мащабна тържественост: „Върви, народе възродени, към светла бъднина, върви…”

Закърмен с възрожденската сила на своя еленски род, поетът е намерил подходящата интонация, за да ни накара да почувстваме величието на подвига. Като нравствена максима и повеля звучат стиховете: „Напред! Науката е слънце, което във душите грей!”

По-късно в стихотворението „Напред!”, въведение към дебютната му поема, този призив е издигнат като основна негова обществена повеля.

Стоян Михайловски не е майстор на стиха, неговата сила е в мисълта, която се съдържа в поетичните му търсения. Той винаги предпочита философското измерение на темите и проблемите, които го вълнуват, а не толкова емоционалните внушения.

Не случайно като мото поставя много често латински изрази. Дори и в „Кирил и Методий”, и в много от другите му поетически творби, се чувства известна тромавост, необработеност на думи и образи, не му достига елегантност на художествената форма, затова пък твърдостта на позицията и оценката се долавят ярко и недвусмислено.

Той е остър и нападателен срещу посредствеността, присмехулно гледа „Към едно младо, напето и деликатно докторче, скоро пристигнало от Париж”, жигосва властта и властниците, презрително се отнася към новите герои на деня - „Тип, наблюдаван в София”, „Държавен храненик”, „Един именит сановник”, „Един банкерин”, не подминава даже и един наш провинциален големец - „Бай Грую”.

Не прощава на продажната преса и това е една от любимите му теми - „Нашите партизански вестници”, не скрива среднощните си терзания, защото „ухапа ме зло вестникарско куче”.

Чепат е самият автор, но чепат е и неговият стил и език. Стоян Михайловски не се стреми към загладеното, външно привлекателното изискано писане и затова повечето му произведения са сякаш недовършени, недоизпипани.

Не е привърженик на изкуствената лиричност, на превзетото изкуствено стихоплетство. Не случайно той е готов да се надсмива неприкрито, когато пише „За софийските декаденствуващи поетчета”.

Гневен и дръзновен той откликва на парливите обществени въпроси с гражданска смелост. Не случайно в „Моето разкаяние” пише: „Разбиха те и смазаха те, моя злодумна сатиро!… Тъй ти се пада!”

Дълбоките морални и родолюбиви корени на неговия живот определят творческата му съдба. Роден е на 7 януари 1856 в гр. Елена. Той отрано е възпитаван в дух на книжовност и знание от своя баща Никола Михайловски, а за пример има и чичо си епископ Иларион Макариополски (1812-1875), чието светско име носи - Стоян Стоянов Михайловски.

Не случайно учи в императорския Османски лицей в Цариград. В сп. „Читалище” на 1 юли 1872 г. публикува беседата си „За нравствеността на един народ”.

След лицейското си образование става учител в Дойран, където пребивава две години и където е първият му сблъсък с местния гръцки владика, когато след сбиване е затворен от местните власти.

Завръща се в Цариград, помества няколко стихотворения в сп. „Читалище”. Заминава да учи в Екс-ан-Прованс, за да следва право, но когато започва Освободителната руско-турска война, прекъсва следването си и се завръща болен в старата столица, където посреща освободителите.

С назначаването му като съдия, Стоян Михайловски започва своя трънлив път в средите на правосъдието. Работи в Свищов, Пловдив, София, като навсякъде скандалите го съпътстват.

Особено остър е конфликтът му с министъра на правосъдието Димитър Греков. На една сватба пийналият министър ударя плесница на печатаря Янко Ковачев, който подал жалба в съда.

Съдията Стоян Михайловски осъдил министъра и даже писмено му съобщил, че трябва да напусне поста си. Последвала светкавична реакция - министърът уволнил непокорния съдия. Представете си в днешната ни правосъдна система би ли могло да намери такъв съдия?

Стоян Михайловски заминал отново за Франция, за да завърши юридическото си образование и след три години освен с получената диплома се завръща със стихове и с поемата „Suspiria de profundis” („Въздишки от ада”), която била отпечатана в „Периодическо списание”, издание на Българското книжовно дружество и създала творческа известност на автора.

Стихотворението му „Боян магесникът” също било посрещнато с интерес. Въпреки че заемал поста главен секретар на Министерството на правосъдието Михайловски сътрудничи с фейлетони на опозиционния в. „Средец” поради което уволнението не закъснява.

През 1885 г. публикува сатиричните си произведения във в. „Средец” и в. „Светлина” и работи като адвокат, чиято клиентела била твърде малко. Донякъде можем да видим прилика със съдбата на друг адвокат-сатирик, чието име изгрява в литературата: Алеко Константинов.

Влязъл в остра вражда със стамболовистите, те организират шайка, когато той е в старата столица, за да вземе участие като депутат във Великото народно събрание през 1887 г. Княз Фердинанд е избран, но Михайловски напуска окървавен Велико Търново.

Няколко години Стоян Михайловски живее и работи в Русе като гимназиален учител по френски език и тук написва произведенията, включени в първия му сборник „Novissima verba” (Последни думи), сред които са „Поема на злото”, басните „Бухал и светулка”, „Орел и охлюв” и др.

На 15 април 1882 г. при трескавата подготовка на празника на Солунските братя създава най-известното си произведение „Кирил и Методий”, за което написал мелодия колегата му Божинов, запята без особен успех.

След отпечатването в сп. „Мисъл”, кн. 9 и 10, 1892, стихотворението вдъхновило композиторът Панайот Пипков, учител в Ловешката гимназия и химнът бързо се разпространил из страната и станал безсмъртен.

Публикува басни, стихотворения и поеми в сп. „Библиотека „Свети Климент”, във Вазовата „Денница”, в списанията „Мисъл”, „Българска сбирка” и „Български преглед”. Започва работа като учител по френски език в Първа мъжка гимназия в София.

След свалянето на Стамболов е избран за депутат, но разбунтуваният сатирик подава оставката си и продължава да бъде учител. Издава едно от най-сериозните си произведения „Книга за българския народ” (1897).

По-късно подготвя сборника „Книга за оскърбените и онеправданите” (1903). Като антимонархист воюва с княза и неговото раболепно обкръжение.

Неговият памфлет „Потайностите на българския дворец” е причина да бъде подведен под отговорност. В Съда той завършва защитната си реч: „Вие не съдите мене, а българския народ!” Осъждат го на седем месеца затвор, но поради бурна обществена реакция присъдата е заменена с условна.

След 1905 г. болният Михайловски се отдръпва от обществената сцена и продължава уединено да създава творби с нравствено поучителен характер, слави християнските добродетели.

Неговата седемдесетгодишнина е отмината с мълчание.

Единствено комунистическото сп. „Наковалня” с редактор Димитър Полянов, дава оценка на делото му.

Той умира на 3 август 1927 г. в болницата на „Червен кръст”.

Михайловски нарече Светите братя „творци на наший говор мил” и с това ни кара да тачим славното си минало и да браним езика си. Вслушайте се как говорят и пишат публичните ни личности, много културни дейци, писатели и журналисти и ще изтръпнете от болка, заради тяхното слово, което е лишено от сила, дълбочина и блясък, от родно звучене!

Поетът ни остави и пример за твърда и смела борба с неправдата в името на бъдното!

Може би ще бъде полезно в Министерството на образованието и науката, както и повечето от учителите, които преподават български език и литература, да разгърнат неговите страници, не съм сигурен че знаят кой е Стоян Михайловски!

В това многократно съм се убеждавал, когато съм задавал въпроса: „Кой е авторът на „Върви народе възродени…?”

БУХАЛ И СВЕТУЛКА

Измежду полските треви
блестеше в нощните тъми
една светулка лъчезарна…
(С това си качество, уви! и тя е тъй злощастна
кат другите светители на нашата земица!)
Внезапно бухалът, врагът на всички светлини,
най-грозната, най-злостната и най-коварна птица,
подгони светлата мушица
и най-подир я улови…
Какво ти сторих?… - Ти ми пречиш!
Умри! - Че как ти преча? - Светиш!

След таз присъда кратичка и ясна
светулката угасна
и се във вечност пресели,
или с по-други речи -
в търбуха
на бухля!…

ОРЕЛ И ОХЛЮВ

Негови
На върха на една липа
сред Стара планина
орелът съгледал гадинка нищожна,
гърбата,
рогата,
по-мръсна от змията,
от дявола по-грозна!…
- Какво ли е туй нещо тука? -
извикал царят на въздуха. -
А, виждам охлюв!… Игралото
на естеството,
животец във една черупка,
подвижна кратунка,
гневът или смехът на божеството…
Кажи ми, жалко ти творенье,
как се покачи тъй високо?
- С пълзенье! -
извика
рогатата гадинка.

КАТО ИСТИНСКИ френски възпитаник Ст. Михайловски е един от първите наши писатели, които пишат афоризми и максими:

ОВЛАДЯВА И РАЗБИРА ИСТИНАТА САМО ОНЗИ, КОЙТО Я ОБИЧА ЧИСТОСЪРДЕЧНО!

* * *
ОТ ВСИЧКИТЕ НРАВСТВЕНО-ДУХОВНИ СИЛИ НА ЧОВЕКА, ОНАЯ, КОЯТО НАЙ-СКОРО ДОСТИГА ЦЕЛТА СИ В БОРБАТА НА ЖИВОТА, Е ДОБРИНАТА.

* * *
ПРАВО, КОЕТО НЕ ИЗХОЖДА ОТ ИЗПЪЛНЕН ДЪЛГ, ВОДИ КЪМ ПРИВИЛЕГИЯ.

* * *
ИЗПАДНЕ ЛИ ЕДИН НАРОД В НЕВОЛИ И БЕДСТВИЯ - ВЕСТЯВАТ СЕ ВСЕВЪЗМОЖНИ ХИТРОУМНИЦИ, ГОТОВИ ДА ГО СПАСЯВАТ.
НО СПАСЕН БИВА САМО ОНЗИ НАРОД, КОЙТО СПАСЯВА САМ СЕБЕ СИ.
ГЕРОИТЕ ИГРАЯТ ВЕЛИКА РОЛЯ В ЖИВОТА НА НАРОДИТЕ.
НО ГЕРОИТЕ НЕ МОГАТ НИЩО - КОГАТО ВСЯКО ГЕРОЙСТВО ЛИПСВА В ПУБЛИЧНАТА ДУША.

* * *
ДЕЙСТВИТЕЛНО ПРОСВЕТЕН ЧОВЕК НЕ Е ОНЗИ, КОЙТО Е МНОГО ЧЕЛ И ЗНАЕ ВСИЧКО, ЩО СА ДУМАЛИ УМНИТЕ ХОРА - А ОНЗИ, КОЙТО Е НАУЧИЛ КАК ДА СИ СЛУЖИ В ЖИВОТА СЪС СВОЯ СОБСТВЕН УМ.

* * *
ЗНАНИЕТО ДАВА ПРЕДВИДЛИВОСТ; ЛЮБОВТА ДАВА МЪЖЕСТВО.
ЗНАНИЕТО ВЪОРЪЖАВА; ЛЮБОВТА ПОБЕЖДАВА.

* * *
ЛАМТЕНЕТО ЗА ВЛАСТ - ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗИРАНО - НЕ Е ДРУГО НЕЩО ОСВЕН СТРЕМЛЕНИЕ ДА БЛЕСТИМ НЕ СЪС СРЕДСТВА, КАКВИТО НАМИРАМЕ В СЕБЕ СИ, А СЪС СРЕДСТВА, КОИТО ЧУЖДИ ХОРА ЩЕ ПОСТАВЯТ НА НАШЕ РАЗПОЛОЖЕНИЕ. ЧОВЕК ОБЛАДАВАЩ ВЕЛИКИ ДОСТОИНСТВА, НЕ БИВА НИКОГА ВЛАСТОИСКАТЕЛ. ТОЙ НЕ ПРИВЛИЧА СЛАВАТА ЧРЕЗ ПОДМАМВАНЕ: ТЯ САМА ГО ЗАДИРЯ!