ЦЯЛ МИР СЕ ВДИГАШЕ В ДУШАТА МУ

Георги Гривнев

Съдбата на българомохамеданите е една драма без развръзка.

Двете вълни на потурчване през петвековното османско робство са успели да сменят вярата им, но не и езика. А езика те са запазили от чист по-чист, дори са обогатявали малкия си “език” - диалекта - с нови, звучни и колоритни думи.

Две махали, Гоздевица и Гудевица - едната приела исляма, другата останала при християнството. Двама братя - единият се поддал на “правата вяра”, другият отказал и му отсекли главата на дръвника. Ако всички отидат под ятагана, разсъждавал първият, планината ще се затрие, ще опустее. Залагам живота си, но няма да предам Христа, обричал се вторият. И двамата били прави за себе си. Родопчани се разделили - християните се кръстели в църквата, мохамеданите са кланяли в джамията. Но и в своята раздяла те оставали неразделни.

Българомохамеданите са били и са по-адаптивни към новите условия, които времето предлага. И на камък да ги засадиш, те ще го разпукат, ще се “хванат” и ще избуят. Така както борчето расте насред скалата и незнайно откъде пие вода и влага, за да люлее зеленото си върше.

Българомохамеданинът е работлив до изнемога и разчита на двете си ръце. Трудът за него е култ и неписан закон. Не е метафора, че работи от тъмно до тъмно. И така е свързан със земята, както с пъпната си връв, както с родното си място, с майка си и баща си, с най-близките си хора. Дори да отидат надалеч в познанията си, в борбата за духа и за хляба, той знае, че ще се върне по същия път по-богат и с повече любов. И с усмивка ще каже, почтително и неехидно: “Кажи му аго - да му е драго!”

В своята общност подкрепата, взаимопомощта и съпричастието са пословични. Вземе ли българомохамеданинът да вдига къща, цялата махала зарязва своята работа и се стича на меджия. Зададе ли се коситба, мъжете свалят и наковават косите, затъкват брусове в коланите си и се отправят в ранина по ливадите.

И откосите, замахът и поривът са такива, че боговете изпадат в почуда. Вадят ли се картофи, роднините така накисват мотиките, че да не се разсъхнат до края на работния ден. Балканджиите са един до друг - радостта да споделят, болката да разделят.

Подир Освобождението българомохамеданите се подлагаха на какви ли не насилия - политически и психологически. Объркваха ги и те се колебаеха по кой път да поемат.

Терзания разкъсваха душата им, обиди преглъщаха. Но не скръстваха ръце и не оставаха бездеятелни. Най-малко хаир ще сторят. Чешма ще построят - да има пътникът къде да утоли жаждата си. Дървета ще засадят - сянка да има в лятната жега или просто така - да добавят мъничко красота към величието на природата. Но зло под камък няма да подмушнат, защото знаят кое е грях и кое не.

Българомохамеданите са хора, които създават народни песни, притчи и поговорки. Те упражняват майчиния си български език, а значи - обичат бащиното си огнище. И на тях нищо човешко не им е чуждо. И те страдат и плачат, възторгват се и униват, но се изправят, прощават и искат прошка като причастие.

Бай Манчо, смолянският чешмар, казва, че хаирът ни рука по име. А Асена Чаушева, мугленката, чието сърце бе изпълнено с мъка по изгубения син, споделяше: “Сланцето и месечината ще се саберат, ако запея.” Бог да я прости - скоро и тя отиде при него. Да са заедно.

Българомохамеданите могат и хоро да водят, могат да се хванат и на лъжа, без да се усетят, на обичта отговарят с обич, на омразата - с немъст. Понякога берат и горчиви плодове, но вярват, че дървото ще дочака нова пролет и плодовете му ще бъдат сладки. Ще извървяват незнайни пътеки, ще се замайват и унасят от песента на птиците и ще очакват белия вятър като приближаване на бяла лястовица.

Понякога им приписват черти, които не са в дълбоката им същност. “Мазни ми - да ти мазна!”, е по-скоро зов за добронамереност, отколкото поведение, в което добрата дума да се върне по-добра или направи ми услуга и аз няма да я забравя.

Не знам защо има впечатление, че българомохамеданите държат в дясната си ръка “рушвет”, за да си свършат успешно някоя работа. Рушветът не е от вчера и е разпространен като епидемия къде ли не - той няма територия, време и нотариален акт. Да си спомним старата сентенция: “Страхувай се от данайците, когато ти носят подарък!” Значи - подаръкът, който се превъплъщава и в рушвет, иде от древността!

Гурбетчийската сълза е солена. Ала по-солена е изселническата. Защото гурбетчията се завръща, изселникът - никога. В края на деветнадесетия век и след Балканската война българомохамеданите се населват в Турция и в родопското село Дряново. Става реч за Орехово, Хвойна и Павелско от Долен Рупчос. Големият книжовник Стою Шишков, даскал в Орехово, е свидетел на този мъчителен процес. Стонът на една българомохамеданка, взела вързопче в пазухата си, дълго отеква в него.

„Земе е мила. Тука съм зела пръстчица, отдето съм се родила, та ще я нося да ми я сипят въз очите, там, дето аллах ще ми скрати денесе.”

През 1895 година пак Шишков не остава безучастен: „Нашите дела от 17 години насам са причините за изселване на помаците. Ние ги огорчихме и доведохме до отчаянието с плач да оставят земята, в която са се родили, та да ги загубим веднъж завинаги”. Тия нетурци по бит, нрави и език, ненавиждани от самите турци, които с презрение наричат “помаци” и не се сватосват с тях, сега се оплакват и от българите, полакомени от имотите им. Малцина от тях отидоха със Сенклер. Уседнал народ, без скитнишки нагон, те се прощават с родната стреха.”

През сълзи и неовладяно стенание българомохамеданин от Орехово ще отрони:

- Кинато е писано, ще минова. Ние сме вече артък стока. А на артък стока мястото й е на купището.

- Какво е това артък стока? - ще го успокоява учителят. - На кой баща е артък рожбата? И вие сте като всичкия миллет тука. Плащате си давнината, почитате закона, живеете мирно и никому с гечинмека си не правите зло. Такива люде може ли да са артък стока?

В Орехово, Хвойна и Павелско имотите на българомохамеданите отиват на нищожна цена. За едно муле, на което изселникът ще товари багаж, се дават декари ниви. Най-вълнуващо, най-трогателно и незабравимо е описанието на Георги Пашев, чийто раздел “Българомохамеданите” съкращават в издателството, когато излиза монографията му за село Павелско:

“От изселените през 1915 година българомохамедани в Дряново Брахим Алилов не можа да надвие раздялата си с Павелско. Добре го помня, 75-годишен, с нрав и бит на уседнал имотник, добродушен и тих, до болка честен. Имаше много кози. Изселен в пролетта на 1915 г., той често идеше в Павелско да види хората, с които бе израсъл, къщата, нивите, ливадите. Всяка година в края на юли и началото на август павелци излазяха да косят високопланинските ливади - Блюда, Бочуков бунар, Марчовица, Черквата, Средня, дето той имаше ливади, купени вече от павелци, между които и моят дядо Георги Пашев, Лазар Пашев и др. Измамните светлинки на живота, радостта, бяха свършили. На 3 август 1915 г. той дойде на Блюда, ниско в дола, дето беше ливадата му, десетина декара, косена вече от новите й стопани. Това бе дядо Георги, който остана на разговор с Брахим. Те гледаха наредените по риза косачи: баща ми Илия, чичо Диньо, чичо Митю и косачите на Лазар Маринов Пашев. Брахим изпиваше с очи косачи и ливади, нему сърцето беше в тия треви, които падаха сега под чужда коса и големите сенчести буче в падината. Под един от тях беше огънят, той отиде с дяда Георги при тоя огън, напече ръцете си, погледна клоните, дето беше закачал някога торби и черги. Гледаше с болна привързаност всичко, цял мир се вдигаше в душата му: огнището, букът, младата букова гора над ливадата, падината насреща - пътят за Средня. Под сенките, под хлада на тоя бук при огъня, дето е бил години наред с баща си и дяда си, със синовете, той искаше да угасне, за да се свърши всичко, тука, на тая ливада, дето искаше да го закопаят. Ала по стъпките му вървеше син му Абдула. Абдула привтаса на огън и като видя баща си размекнат, натъжи се и той за ливадата и всичко наоколо и каза през сълзи: “Айде, буба, нах Дряново! Тука се е веке свършило!” И хубаво, и лошо - там трябваше да вървят. Алилови бяха чувствителни души. Старият се изправи тежко и каза разбит: “Със здраве” на моя дядо, вдигна ръка към косачите, които отвръщаха: “Добър час! Леки старини, дядо Брахиме!” Той се залюля с тежкия си стан, обръщайки се да поглежда ливадата, хората, додето занечи. Времето отнасяше болната му душа. Другият ден, 4 август 1915 г., от Дряновска община, съгласно приетия ред, донесоха до вечерта в Павелска община акта за смъртта на Брахим Алилов…”

Изселничеството е не само непреглътната тежка сълза и незараснала рана, но и причина за смърт, която никой няма право да предизвиква. Знаем кой може да ни повика от небето, за да ни прегърне земята.

А на земята нищо не е по-високо от човека, нищо не отива по-далече от паметта и нищо не е по-дълбоко от любовта…