Стефан Коларов

В съдбата на големите творци винаги има нещо мрачно, злокобно и болезнено, но особено ярко това се откроява в женската съдба. В съперничеството за надмощие с мъжете те винаги са неизбежно победени или трябва да отстъпват.

Сякаш тяхното призвание е да бъдат повече музи, отколкото да постигнат самостоятелна реализация.

Във френските литературни салони именно дамите са били вдъхновителки, дори и тогава, когато са играели важна роля за духовния живот и сами създават свои произведения.

Не е случайно това например, че във френската поезия сред прокълнатите поети Верлен поставя и Марселин Дебор-Валмор, на която Стефан Цвайг посвещава великолепен биографичен очерк.

И ако в страна като Франция през различни периоди не малко жени се изявяват като авторки, то това в други страни е било винаги доста трудно. Дори в една Великобритания или Германия. Още по-трудно е било за творческото развитие на жените в страни като нашата.

И ако Николица Спасо-Еленина или Елена Мутева правят едни от най-ранните опити да пишат, то в края на XIX или в началото на XX век може да се откроят няколко по-уверени усилия за творческа реализация на жени.

Затова появата на Велерина в сп. „Мисъл” е една непривична за времето, но доста окуражителна поетична изява. Само да добавя, че и Лора Каравелова публикува малките си поетични разкази в „Мисъл”.

Майка й Екатерина Каравелова се изявява като журналистка твърде уверено.

Когато Екатерина Ненчева прави своите първи стъпки, нашата поезия вече има сериозни съвременни завоевания, както е започнал и важен етап в цялостното ни литературно развитие с кръга „Мисъл”. Пенчо Славейков освен че сам създава бележити творби, но той открива и насърчава такива лирици като Пейо Яворов и Кирил Христов.

Не е случайно и това, че когато младата и непозната авторка му занася свои творби, за да провери нейната дарба, той й възлага да преведе две стихотворения на руския поет Афанасий А. Фет (1820-1892).

Съдбата на този автор, приятел с Тургенев, е много интересна. Той е син на богат руски помешчик - Афанасий Шеншин и на немкинята Шарлоте Фет, която продължавала да носи фамилното име на своя мъж, с който вече се развела. Отначало синът бил записан с името Шеншин, но впоследствие приел името Фет.

Семейната среда, в която израства бъдещата поетеса съвсем не е поетична - бащата Димитър Ненчев Ханчев е бил медицински фелдшер и затова се налагало семейството често да се мести в различни градове.

Екатерина Ненчева е родена в Троян на 1 май 1885 г., но започва да учи в Севлиево, а прогимназията изкарва в Никопол, след това става ученичка в Американския колеж в Ловеч, местят се в Тутракан, Балчик, Плевен, Луковит, Русе и в София завършва Първа девическа гимназия.

Владимир Русалиев в книгата си „Мадона в черно” (1944) характеризира нейния баща като „едър, буен и с лихи жажди и увлечения човек”.

Добавя още: „Той бил горение. Никога през живота си не бил познал спокойствие и тишина и не един път е дирил забрава в мрачните и димни механи.”

Неговото потекло е било от стар хайдушки род. Намира своето място в редовете на войниците по време на Руско-турската освободителна война и през Сръбско-българската война. Включва се в македонското революционно движение.

Заслужава да се отбележи датата 26 ноември 1902 г., когато Димитър Ханчев внезапно умира, според Русалиев „при твърде загадъчни обстоятелства в полицейския участък на гр. Никопол”.

Както често се случва в семейния живот, майката Аника Ганчева е с доста различен характер от мъжа си. Вл. Русалиев я описва като нежна и тиха жена, с дълбока и чувствителна душа.

Той пише за нея: „От цялото й лице лъхаше благородство, струеше светлина и топлота. Нейният глас галеше. Тя цялата беше една безкрайна ласка.”

Противоположните характери на родителите слагат силен драматичен отпечатък върху „душата и сърцето и на трите деца”, както заключава анкетьорът в книгата си. Останала вдовица майката полага дълбоки грижи, за да отгледа двете си дъщери Екатерина и Симеонка, както и синът Страшимир.

Нещастният удар се стоварва две години след забулената в полицейския участък смърт на бащата, когато петнадесетгодишният Страшимир Ханчев, на същата дата - 26 ноември, поглъща смъртоносна доза отрова в Ловеч.

За своите преживявания Екатерина, която тогава е на 19 години, споделя в дневника си: „Ужасна дата, най-страшната в живота ми! Толкоз пъти става хващам писалката, но все нямам сила да я държа, да пиша… Горчиви сълзи премрежват очите ми и аз плача. Да, аз вечно ще плача… Ах, братче, ти изтръгна сърцето ми! Ти ме обезпокои завинаги, ти направи от мен едно жалко същество, което знае само да страда…”

Сестринската мъка е излята и в стихотворението с посвещение „На моя брат”:

С проклятие към вечните беди
обхванах леден труп без страх -
и лудо го притиснах до гърди,
догдето всичко аз разбрах.

Ридающа тогава устни впих
в замлъкналите веч уста,
и до забрава тъй хладът им пих
в безумна някаква мечта.

… Ах, грабна го из моите ръце
земята черна! - там е той, -
и там навек погребах аз сърце,
погребах радост и покой.

Не знам по-скръбно стихотворение в нашата поезия. Всичко е казано откровено, без никаква пресилена мелодраматична криза, а така, както само страданието може да се излее от дъното на душата.

Самата сцена, описана в първите две строфи, ни отвежда към една истинска пиета, но без онази божествена сила, която излъчва свалянето от кръста и поемането на Исус в майчината прегръдка на коленете.

В третата строфа, не случайно започваща с многоточие, се усеща някакво сякаш мигновено излизане от вцепенението и връщане към реалността с образа на „земята черна”, погълнала любимия брат.

Само да отбележа, че по силата на някаква прокоба по-малката сестра Симеонка загубва дъщеря си по сходен начин - и тя се самоубива.

Може би заради тия тежки моменти Екатерина Ненчева започва да се облича само в черни дрехи и скръбта, макара и външно прикрита, става неин постоянен спътник.

Така тя се появява в Софийския университет, където става студентка във факултета по Славянска филология. По това време следва в Правния факултет и Иван Харизанов, нейният бъдещ съпруг.

За тяхното запознаване, той разказва на Владимир Русалиев, че това е станало по време на лекция на проф. Кръстьо Кръстев: „Любовта се роди в един миг при първата ни среща” и обяснява, че през цялото време на следването тя е продължила със същата сила: „Всички ни помнят от това време.”

Когато през 1907 г. Ненчева се дипломира, тя е назначена за учителка в с. Рила. Тогава се сгодява за Иван Харизанов. Учителската професия не е привлекателна за младата поетеса и тя прави опит да се изяви като актриса като се включва в състава на театралната трупа „Сълза и смях”, а няколко месеца играе и във Варненския градски театър.

Освен лутанията на младата жена, която търси своето място, поради крехката си натура, тя боледува и поради това пише на своя годеник, докато се лекува: „Безумно лудо те обичам!!! Без теб не бих могла да живея…”

Съзнавайки деликатното си положение, а и поради страх за бъдещето на любовта си, тя не скрива от любимия своите терзания: „Тук ще ти кажа между другото, ех Ваня, не добра другарка ще ти бъда аз… Тъй разстроена физически и като следствие от това с много взискателства, грижи около ми - аз предчувствам, че нашия живот би бил облачен, помрачен, звучащ като разкъсана корда.”

Тя добавя предложение: „Сега накрай, с чиста съвест аз пак ще ти кажа: забрави ме. Това би било хиляди пъти най-доброто.”

Въпреки тази открита и безжалостна откровеност, поради решителният отговор на годеника си, Екатерина Ненчева приема неговото желание: „Щом доброволно искаш да страдаш с мене, аз няма да се противя повече. Затова нека да прекратим вече тия обяснения, нека забравим всичко и да си върви всичко, както преди.”

В друго писмо е пожелала да вдъхне повече увереност: „Днес аз тъй силно вярвам в нашата, в нашата вечна любов, че съм безумно щастлива, че мога тъй лудо да те обичам. Аз те обичам, обичам, обичам - вярвай ми!”

През 1909 г. двамата годеници се оженват като им кумуват Боян Пенев и Дора Габе, които са все още младо семейство. Харизанови имат след това две деца - Милко и Иванка.

Именно в тази съдбовна за Екатерина Ненчева година излиза от печат и единствената й стихосбирка „Снежинки”, чиято корица е нарисувал художника Иван Енчев-Видю. Съдържанието тя е определила като „лирически песни” и е добавила: „Посвещавам на Иван Харизанов. Авторката.”

Според спомените на сестра й Симеонка първото си стихотворение поетесата е написала през 1899 г., а за първи път успява да отпечата своя творба в сп. „Летописи” през 1903 г.

Нейното формиране е свързано с особено популярните и у нас поети Байрон, Хайне и Лермонтов, както и това, което се е публикувало в „Мисъл” или многобройните тогава литературни издания.

Запознанството с Яворов и неговото ухажване навярно повлиява на младата авторка, чиито творби от неговите „Стихотворения” несъмнено познава. Но тя се опитва да пресъздаде своите чувства и мисли по своему - предпочита жанра на миниатюрата, който й е близък и отговаря на нейния натюрел.

В „Снежинки” Ненчева е събрала творбите си, писани през годините на нейната любов с Харизанов и затова те носят отпечатъка на интимното преживяване, на неговата непосредствена сила и деликатност.

Образът на любимия се откроява чрез споделените вълнения на поетесата, нейните трепетни състояния. Когато неговият „сребърен глас” шепти „докосне ли сърце ми то замира и в отзвук тъжна струна затрепти”, но този напев е разнесен в тишината и далеч замира без ответ, тогава: „И в скръб примира ми душата и чувствам чужд за мене целий свет”. „Дълбоко смутена се взирам във твойто лице” или „мъчиш жестоко” - казва тя на любимия, който сякаш не жали „туй клето, разбито” младо сърце. Но ето че той е разтворил чудни лазури, в които трепкат най-чисти неземни мечти.

В нейната романтична „Серенада” се пее за дълбоката нощ с грееща луна и с тъга, в която и той „самси така” сякаш копнее за нея, затова неочаквано тя издава смелост и решителност със своя зов:

Ела, безумец, изтръгни
признание - и с плам
на устните ми прилепни -
и пий нектар от там.
Ела, безумец, въплъти
безумния си блян,
догдето в сладостни мечти
духът ми е пиян.

Самото обръщение „безумец” е доста силно и необичайно за една женска лирика, но Ненчева не се е побояла да го използва при пламенното „серенадно” настроение, изпълнило стихотворението й.

Има още един безспорен лирически шедьовър:

Тъмна нощ прибули вред земята,
ти ме чакаш вече - знам!
Ей вечерницата грейна в небесата
мен да светне в тъмнината
с яркия си плам!
Ей, и други рой звездици - дружно
греят вече и трептят;
ах, и те изгряха всичките задружно -
с нежен плам да осветят
моя тъмен път…

Долавя се влиянието на Яворов - в стих като „от мъка-щастие в забрава” от стихотворението „Твоята усмивка” или в това „самси така” от „Серенада”, или „за теб в копнение далечно”… Едно от нейните стихотворения започва със стиха: „И тихо, с две очи” и се римува след това със стиха: „и в рой избликнали лъчи”. Сякаш се дочува Яворовия глас в признанието: „Душата ми е тъжни съсипни”.

На Ненчева не й е съвсем присъщ този „сладостен захлас”, чрез който иска да изживее любовния порив, очакването на любимия и неговата прегръдка. Някаква вътрешна мрачна преграда пред възможното щастие я възпира постоянно и тя не може никога да се наслади да любовната омая.

В пролетния ден поетесата си мисли за затвора и затворените в него - едно сърце там е „в тъмничний мрак за лъч едничък жадно”. Тя страда от това, че „напев плачевен” й изпращат бедите, затова „и в люта скръб душата ми гори…” и признава: „Мен майка с клетва ме роди: да съм докрай игра на бури…” и само смъртта е тази, която ще сложи край на това проклятие.

Свръхчувствителните натури имат мъчителната способност да усещат това, което мрачните сили на съдбата им изпращат. Тя не успява да надмогне трагичното усещане за „дните тъмни на живота ми разбит” и с каква мъка споделя: „Аз видях, че пътя ми тесен над бездна е тъмна надвесен!”

Нейният семеен живот преминава с редица трудности, особено това, че Иван Харизанов се е налагало да работи в различни градове на страната - Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив.

Като че ли фатален се оказва престоят във Враца, където се задълбочава нейното по-тежко заболяване, оказва се туберкулоза. Две години Ненчева е почти на легло. В едно от последните си стихотворения „Мечта” тя споделя, че е отвергната от живота, който е осквернил „с горест люта моята душа…”

Състоянието й е било наистина отчайващо, защото не са й позволявали да се среща с децата, заради опасност от зараза. Много впечатляващо е стихотворението „Завет на любимия ми син”. То се откроява не с някакви приповдигнати майчини призиви, съчинен изкуствен патетичен съвет, а нещо много морално-интимно, дълбоко-човешко и искрено, посветено на любовта към тази, която младежът ще обича:

Една сред всички може би
с брилянтни думи няма да те кичи,
любими сине, запомни, ти нея залюби!
Живот и младост ти за нея погуби!
До гроб ще те обича!

И ако срещнеш ти жена за твоите очи
да не нашепва думи страстни,
до тебе близко в трепет да мълчи,
повярвай, че те люби, признала ти с очи!…
Една, безгласна…

Наистина едно невероятно майчино послание, в което така изискано е дадена оценка за истинската обич, каквато Ненчева възпява в своята интимна лирика. Без много думи, шумогласни признания, безброй клетви за вярност, а тихо нашепване на слова, които макар и немногобройни казват много!

Веселин Ханчев в „Поетесата, която написа епитафията си” и който е един от първите, които дават солидна и точна оценка за малкото й по обем творчество, пише:

„Не трябва да търсим тайната на Екатерина Ненчева вън от нея, вън от нейния личен живот, вън от нейната съдба.

Много сладникави поетизирания и сантиментални фразьорства, които бяха също така произведения на Ненчевото време, изчезнаха по силата на логиката, под ударите на неумолимия закон за духовните ценности.

А поезията на Екатерина Ненчева не само остана, но от ден на ден нейната създателка се налага и става позната. Нейните малки поетични изповеди, изповеди на едно изстрадало сърце, не изгубиха стойността си, защото носят белезите на една истинска поезия.

Струите на скръбните й и толкова нежни песни идват направо от сърцето й, носят късове от самата й душа, носят отровата на непосилната мъка.”

Владимир Русалиев в книгата си „Мадона в черно” добавя: „Тя е живяла винаги с мисълта, че е била само една бяла и чиста снежинка, която е откъсната от висините и която, след като е полетяла надолу, е паднала на земята сред локви и кал. И затова тя жадува да се стопи, преди да загуби своя бял цвят и небесната си чистота.”

Ханчев редактира нейните „Избрани стихотворения” (1941), които излизат като премия на в. „Литературен глас”.

Приятелката й Невена Манолова в своя спомен допълва ярки щрихи от образа на поетесата: „Тя не бе родена за този свят. Много тъжни бяха крилете на нейната душа, за да си пробият път през бурните ветрове в живота. И когато се изпречваше понякога пред алчните му уста, душата й изплашена се гушеше, криеше се в себе си и там, в своя мир, който беше много различен от действителния, тя изживяваше копнежа си по никога непостигнатото щастие.”

Проф. Александър Балабанов като посочва и влиянието на Хайне, отбелязва:

„Екатерина Ненчева наистина е една от първите български жени, които записаха открито за любов. И въобще поезията ни от онова време, когато действаше Екатерина Ненчева, бе почти сведена до поетизирания на обичайни любовни теми. Но Ненчева има тая заслуга, че се вгледа по-активно в любовната поезия на Хайне, който тогава и у нас бе въобще „поетът”. И щастливо се повлия от песните му.”

Най-пълно и цялостно живота и творчеството на Екатерина Ненчева са представени в книгата под заглавие „Изповеди на една мадона в черно” (1985), подготвена от литературния критик Луко Захариев, чиято е и уводната статия.

Освен стиховете, в това солидно томче има и писма, и спомени, както е вещо добавени бележки. Така съвременният читател получи възможност да се запознае с поетесата, която заедно с Дора Габе проправи пътя на жените, които пишат лирика.

Без да надценяваме сътвореното от Екатерина Ненчева, в нейно лице откриваме едно трагично дарование и дух, придаващи на словото, завладяваща сила.