ВТОРОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ СЛЕД ХРИСТА

Александър Попов

На младини ми изглеждаше безкрайно далеч. Не бях сигурен, че ще го доживея. Но ето че наближи. Очаквахме го като голямо събитие. Не беше край на столетие, а на цяло хилядолетие! Само няколко поколения след Христа са случили да го преживеят.
За християните по света юбилеят беше несравним по значимост, защото доказваше най-убедително жизнеността на Христовото учение. Покръстените в него биваха преследвани, подлагани на мъчения, посичани, разпъвани на кръст, но нищо не можа да възпре възхода му. Нито гневните хули на враговете, нито самоубийствените раздори и разколи можаха да го омаломощят и смажат. Християнската идея устоя на безпощадното време, надживя царства и империи, политически и философски системи, защото беше заложила на три същностни качества на човешкия дух: обичта, истината и свободата.
В навечерието на юбилея мнозина очакваха поличби, божи знамения, някои дори предрекоха апокалипсис. Кога, ако не сега, разсъждаваха те, човечеството трябва да почувства Божията промисъл, любов и милост? Хора, изгубили вярата си, очакваха чудо, за да си я възвърнат. Но каква стойност има тя, ако не извира от сърцето, а разчита на доказателства за всемогъщество като чудесата? “Ако ми кажат, че Христа не съществува – пише Достоевски, – че не е истина, аз не желая да бъда с тази истина, аз искам да остана с Христа.”
Повече от всеки друг път ние трябваше да се почувстваме неразделна част от огромната християнска общност, обединени в една вяра, неподвластна на времето, вечна. Да забравим разногласията си, ежбите, враждите, да протегнем братска ръка и към другите – божи създания като нас, за да съхраним заедно божественото в човека.
Дългоочакваният празник най-сетне дойде с посланията на църковни отци, с речите на държавници, с тържествените служби и концерти, с бляскавите илюминации. Надявахме се да ни вдъхнови за достойни дела, да ни обнадежди или поне да остане в паметта ни като красиво преживяване. Та нали този празник щеше да се повтори чак след хиляда години! Юбилеят отмина, шумотевицата утихна и всекидневието пак ни погълна. В паметта ни останаха само пъстрите фойерверки, които светеха, но не стопляха. За кой ли път очакванията ни се оказаха отново прекомерни.
Християнската идея устоя и никога не ще помръкне, защото е непостижима за човека. Да обикнеш ближния си като себе си, да обичаш дори враговете си, на това е способен само светецът. За другите остава стремлението към идеала, към съвършенството, което никога не ще постигнат.
Малцина схванаха истинския смисъл на юбилея – не само като поглед назад към хилядолетното битие на християнството, не само като знак за упование в бъдещето, но и като строг и дори суров поглед навътре в себе си. Към равносметката за пътя, изминат от християнството, трябваше да се прибави и личната равносметка на всеки, който се зове християнин. Колко са истинските сред нас, достойни за това име, съхранили вяра, нравственост и духовност? Не е ли званието християнин само формален белег на нашето битие, лишен от съдържание? На тия въпроси трябваше да отговорим пред самите себе си.
Времето, което властва над човека, върви и не спира, въпреки отчаяните ни усилия да задържим устрема му и дори да го спрем. Нищо друго не можем да сторим, освен да го обрамчим в дати, годишнини, периоди, епохи. Не можем да сменим посоката му, да променим скоростта му. Единственото, на което сме способни, е да поставим километрични знаци по пътя му към безкрая.
И да ги натоварим със значения, напълно безразлични на времето, а може би и на Провидението.