СЛЕПЕЦЪТ, КОЙТО ПРОДАВАШЕ КАМЪЧЕТА ЗА ЗАПАЛКИ

Николай Ангелов

Мнозина от нас са го виждали в западната част на София, но са го подминавали, макар че този човек е висок, но ненатрапващ се, будещ по-скоро съжаление, като всеки сляп човек. Придвижваше се като сянка и малко трудно, привлачайки единият си крак. За високия си ръст, подобно на мнозина високи хора, беше и леко прегърбен. Веднъж го видях, да го води младо момиче - може би роднина, която вървеше малко пред него, а той, държейки се за нея под ръка, трудно пристъпваше по онези тротоари от миналото, настлани с грубо дялани и още по-грубо фугирани плочи. По тези плочници трудно се придвижваха възрастни хора, деца и дами на токове, камо ли слепец, който трябваше да внимава за всяка своя крачка, при това дърпайки количка зад себе си и с един нездрав крак.
Слепецът, за който става дума, теглеше с едната си ръка малка количка с две колелца, с малка и широка колкото педя, и разположена над колелата, летва, от която стърчаха нагоре две вертикални и тънки железни пръчки, които се съединяваха в горната си част в обща дръжка. Дръжката беше омотана с парче плат, пристегнат с канап. Двете вертикални пръчки бяха свързани небрежно и те привързани тук и там с въженца. Някъде по средата на двете пръчки беше закрепена отново с въженца метална кутия, досущ пощенска, която имаше на горната си тясна страна процеп, като за писма и без капак. Когато се придвижваше, в долната част на своята количка върху стъпенката, слепецът превозваше малко дървено столче, каквото всеки от нас има у дома или в мазето, останало от баба. Столчето беше привързано с канап към седалката си, като четирите му крака стърчаха назад, обратно на посоката на придвижването на количката.
Слепецът имаше свой бизнес. Той обслужваше пушачите, продавайки им камъчета за запалки от тези старите, които се пълнеха с бензин и омирисваха своя притежател. По-едно време се появи специален бензин за запалки, който се продаваше в ампули в аптеките. Той не миришеше, но беше по-скъп. Слепецът беше изработил свой стил за реклама при продажбата на камъчетата за запалки, които бяха нужни на пушачите. А пушачи винаги е имало и пак ще ги има. И щом ще има пушачи, ще им трябва и огънче, за да си запалят цигарата.
Впрочем, най-простото огниво в наше време си остава кибритът, но той никак не приляга на по-отбраните пушачи. Него използват онези от ниската прослойка и учениците, защото кибритът е нещо евтино и никой не би го откраднал. Останалите пушачи използват сякаш задължително запалка. И, колкото един пушач стои по-високо в обществената йерархия, толкова запалката му е с по-висока цена. На пазара се предлагат както запалки от по 50 стотинки (в наше време с газ), така и други с трицифрени цени в лв. - позлатени и дори със скъпоценни камъни по тях - за ценители, или, по друг начин казано, за сноби. Притежателят на подобна запалка никога не пропуска да я демонстрира и да се изфука с нея пред отбрана публика, защото за една част от пушачите пушенето е не толкова потребност, колкото фасон, поза и поведение от типа на „елате ме вижте”. За мен пристрастените пушачи са психически слаби хора, които не могат да се откажат от този си вреден навик, защото, в известна степен, пушенето на тютюн е една умерена наркомания, която владее някои от нас в продължение на десетки години. Тази наркомания се превръща в ежедневна потребност, която лесно може да се забележи при пушачите, когато те попаднат в ситуация, при която е невъзможно да запалят своята „сладка” цигара. Става дума за моменти, когато пушачът има участия в заседания, събрания, както и при воденето на лекции и упражнения, където е недопустимо да запалиш в аудитория пред слушатели, в т.ч. ученици и студенти. Напоследък с възприетите рестрикции по отношение на пушенето на обществени места и в затворени помещения, пушачите трябва да излизат извън сградата и да пушат като наказани, обикновено в някой заден двор. Лесно може да се забележи, че, когато страстният пушач започва да говори и не пуши, прави непременно паузи и по-дълбоки вдишвания, които съответстват на всяко негово дръпване от любимата му играчка. За мен става дума за хора, достойни за съжаление.
Имах колега, иначе много добър като човек, отличен конструктор и технолог, с който буквално сме спали и яли в една хотелска стая при много наши съвместни командировки до редица провинциални градове, свързани с изпълнението на наши довогори. Този мой колега и приятел, събуждайки се сутрин рано в хотелската стая, скачаше в панталоните, навличайки си скоростно ризата или пуловера, в зависимост от времето. Захапваше машинално цигарата, излизаше бързо в коридора на хотела, вадейки автоматично от джоба си запалката и си купуваше две кафета от автомата, който, за разлика от мен, беше забелязъл предната вечер. След това сядаше, пресипваше едното кафе в чашата на другото, пареше и жадно дръпваше от първата си за деня цигара, отпиваше шумно глътка от горещото кафе без захар - разбира се, и влизаше във форма. От този момент нататък той можеше вече да разговаря с мен и малко по-късно с нашите контрагенти по договорите ни в съответното предприятие. В това време аз малко нервничех, защото бях гладен и исках да излезем от хотела, да си купя някаква мазна баничка и след това да влезем в цеха. Дако, така се казваше този мой колега - Бог да го прости, който се пренесе в отвъдното още на 60, все казваше: „Стой мирно, бе, Кольо, нека си изпуша цигарата и после ще ядеш!” Той сутрин не се хранеше. За него закуската беше цигарата и двойното кафе, който ритуал се повтаряше отново в 10 преди обяд, след обяд още два пъти и така до вечерта. Междувременно ни увличаше работата по някоя машина или поточна линия, която ние модернизирахме и не ни стигаше времето да обядваме. В късния следобед, час преди влака за София, защото на другия ден бяхме в друго предприятие и в друг град, сядахме в някой провинциален ресторант и там Дако поръчваше на келнера „една нервозна двойка със, една филийка и една наливна”. Това означаваше две люти кюфтета с гарнитура, които се поливаха задължително и обилно с една и повече от една наливна. След това, разбира се, следваше ритуалът с пушенето. При тази „разкладка” Дако слабееше, а аз дебелеех. Обяснявах си това с пушенето, защото той изпушваше по две кутии на ден, а аз бях непушач.
Имах и един друг мой приятел, който не пушеше като мен, но винаги имаше в себе си скъпа и много лъскава, сякаш позлатена запалка, която вадеше в отбрана компания и с присъствието на по-забележими дами, които в момента, в който започваха да ровят, търсейки запалката си в недостъпната за мъжкото око дамска чанта, бяха обслужени с огънче от скъпата запалка на нейния притежател. Той знаеше, че ще трябва да я извади точно навреме в сюблимния момент, ще трябва да я запали много бързо и с много добре отигран елегантен жест, да я поднесе пред върха на цигарата на дамата, като я поглеждаше право в очите със силно изразителен и многоказващ поглед. Този мой приятел - непушач си остана със своите фасони стар ерген.
Това поведение, за което току-що си спомних е много по-различно от онова, което имахме, когато бяхме много млади, почти деца и в определен момент някой от нас беше вече пропушил и трябваше непременно и останалите ние - непосветените, да пробваме непременно, най-вече от любопитство или от подражателство, или от някаква криворазбрана мъжка солидарност. Спомням си първите месеци в гимназията в 9-ти клас, когато веднъж в голямото междучасие ме поканиха в „пушкома” - мъжката тоалетна на четвъртия етаж в крайното северно крило на нашата 21-ва софийска гимназия „Христо Ботев” (бившата втора мъжка), където, в голямото предверие с писоарите и пред множеството кабини, се събирахме около десетина млади, все още пъпчиви и много надеждни членове на нацията. При първото ми посещение на това „свято” място един от нас, големият мъжкар Жоро, извади пакет малка „Стюардеса”, отвори я с професионален жест, използвайки нарочно поддържания по-голям нокът на малкия си пръст и, пускайки на пода станиоловата обелка, раздаде, заявявайки императивно: „Да си имаме уважението - днес аз черпя, а утре ще почерпи някой друг”! Намери се и кибрит у някого, и запалихме. Аз за пръв път дръпвах и ми се стори ужасно. Задавих се, закашлях се и се издадох, че съм аджамия. Имаше и подигравки по мой адрес, но това беше в реда на нещата. В един момент все някак си трябваше да опитам. Вероятно от вратата на пушкома се е носел дим и миризма по целия коридор, но това не беше част от някаква тайна за когото и да било. Вероятно пушкомът на това място беше избран отдавна, защото беше най-отдалеченото място спрямо директорския кабинет и учителската.
Веднъж, обаче, когато пак се бяхме събрали отбраното общество на пушачите, в пушкома влезе съвсем ненадейно директорката, другарката Семкова, точно в момента, когато всички димяхме, а някои аджамии като мен дори си покашлюваха от дима, защото помещението на тоалетната, макар и голямо, се беше задимило като лисичарник. Тогава др. Семкова ни огледа един по един, забеляза Жоро - вече известният тартор на пушачите, разклащайки му пръст и, когато погледът й се спря на мен, каза: „И ти ли, Николай?”. Аз събрах смелост и заявих тихо и малко смутено: „Няма да се деля от останалите, я”. След секунди мълчание тя отговори: „Правилно …”, завъртя се и излезе. Част от публиката сякаш ми завидя за персоналния диалог с директорката на гимназията, която, освен че водеше часовете ни по биология, ме познаваше и като цигулар в училищния оркестър. Може би, тези мои съученици и колеги по цигара, сметнаха, че тази наша среща с директорката на училището и на това емблематично място - мъжката тоалетна на четвъртия етаж, е ключова с това, че никой няма повече да ни закача за това, че пушим. Моя милост, обаче, от този момент нататък повече не отидох в пушкома и не толкова заради забележката на шефката, както я наричахме, колкото, защото очевидно тази страст не ме влечеше, не ме завладя и по-късно, и до днес, защото след всяка цигара ми беше гадно в устата, а по онова време, междувременно, вече имах и разкошно гадже и не можех да си позволя да му дъхам на тютюн.
На фона на тези мои мисли, нашият герой - слепецът, който продаваше своите камъчета за запалки, изглеждаше много далече с неговия хоризонт и скромни потребности. Той просто си бе избрал една малка пазарна ниша, в която се опитваше да реализира някакъв малък приход за себе си. През лятото носеше сиви, по-скоро безцветни стари и широки за неговото слабо телосложение панталони, малко прокъсани тук и там, и най-вече в долната част на крачолите, с петна по коленете и по бедрата. На гърба си имаше износена и избеляла карирана риза в сиво-синкавата гама с протрита яка от острата му брада. Беше обут с половинки обувки, може би светлокафяви, силно разкривени, охлузени и никога не видели боя, с липсващи връзки и обути на босо.
През зимата се увиваше със силно овехтял и поизбелял войнишки шинел без копчета, пристегнат около кръста с парче грубо конопено и рошаво в краищата въже, като това на католическите монаси, но без техните възли в краищата на въжето, с които опасват своите раса. На главата си слепецът носеше сива, протрита и смачкана ушанка. Яката на шинела му беше вдигната, а краката му - обути във високи вълнени чорапи, вденати в стари боти с много голям номер, изкривени и те като лодки. Сядайки на своето столче, се виждаше, че слепецът е обут във вълнени войнишки панталони, покрити в долния си край с вълнените чорапи и пристегнати с връв.
Лицето на този човек беше силно издължено. Носът му - гърбав, тесен, малко крив и доста дълъг. През зимата на върха на носа му се стичаше малка прозрачна капчица, която той непрекъснато бършеше с едната си ръка и с нещо като носна кърпа, по-скоро пешкирче, което вадеше от джоба на шинела си. Беше лошо избръснат и без мустаци. Местата, в които трябваше да има очи бяха хлътнали дълбоко и бяха неприятни за гледане. Той просто нямаше очи, а едни силно зачервени ямки, в които, може би някога е имало очи. Не ми се удаде възможност, нямаше и кого да попитам, а и не беше моя работа, да знам защо този човек е сляп - дали по рождение, дали вследствие на някаква болест или от нещастен случай.
В моето детство съм го запомнил, седнал на малкото си столче в началото на софийския женски пазар на днешната улица „Стефан Стамболов”, където рекламираше по особен начин своята стока. Пред него беше изправена малката двуколка с вертикално разположената пощенска кутия, привързана към количката. Слепецът държеше в едната си ръка малка алуминиева кутийка, може би от някакво лекарство с капаче, която поклащаше в дланта си, задържайки с палец капачето, а кутийката издаваше специфичен метален и остър звук от нещо дребно и твърдо, намиращо се в нея. От време на време той се провикваше доста неразбираемо: „Камъчета за запалки!” и тогава ставаше ясно какво има в кутийката. Слепецът клатеше своята кутийка, сякаш свиреше на една маракаса. Движенията на ръката му с кутийката бяха толкова ритмични, сякаш поддържаше ритъма на някаква латинопесен, която, може би, звучеше в главата му. От време на време някой пазаруващ, най-вероятно пушач, спираше и си купуваше няколко камъчета, които струваха стотинки. От съпричастност купувачите, както и останалите проходящи, пускаха в металната пощенска кутия на слепеца по някоя и друга дребна монета. Монетата дрънваше на дъното на кутията, слепецът чуваше този звук и, в знак на уважение към онзи, който му беше пуснал своята милостиня, се оживяваше и започваше да дрънка своята алуминиева кутийка-маракаса с още по-голяма сила, сякаш по този начин казваше: „Благодаря, благодаря”!
От дете помня този сляп човек, защото баба ми ме водеше по софийските черкви и често се отбивахме и в „Св. Кирил и Методий” - на ъгъла на едноименната улица и пазарската. Тогава на връщане минавахме и покрай слепеца, като баба ми не пропускаше, въпреки мизерната си пенсия, получена на много късни години, като вдовица на участник-доброволец в Балканската война, да пусне някаква монета в кутията на слепеца. Той изпълняваше ритуала с усилното дрънкате на своята кутийка, а аз се впечатлявах силно, поглеждайки го в очите, каквито всъщност той нямаше. Баба ми добавяше: „Сирота …” и отминавахме.
Минаха години. Аз станах студент, завърших, ожених се, деца и внуци ми се родиха, дори остарях, а слепецът продължаваше да седи на своето столче на пазарската улица и поддрънкаше своята кутийка с камъчетата за запалки. Винаги, когато минавах покрай него, му пусках монети в металната кутия, а той ме поздравяваше с неговия отработен ритуал. Не смеех да пусна банкнота в кутията, защото не знаех дали вечерта някой няма да му я вземе, а, честно казано, не исках, пускайки му банкнотата в процепа на металната кутия, той да не я чуе, а аз да пропусна песента на неговата маракаса с камъчетата за запалки.
За последен път наскоро, може би беше миналата зима, минавайки през женския пазар, видях отново нашия слепец. Той седеше на своето столче, вече много прегърбен, видимо много остарял и облечен в същия съвсем избелял и вече силно протъркан войнишки шинел, със същата ушанка на главата, с кривите си боти и подрънквайки, но, стори ми се вече по-тихо, своята кутийка. Събрах всички монети, които за късмет имах в себе си и ги пуснах бавно в неговата пощенска кутия. Чувайки техния последователн звън слепецът веднага се оживи и започна да дрънка по-силно кутийката със своите камъчета за запалка, които не знам дали все още някой купува. Той, обаче, ми казваше своето: „Благодаря, благодаря … “! Имах усещането, че това ще бъде нашата последна среща. Дано не съм прав.

17.05.2019 г.