КОГАТО СТИГНАХ МОСТА НА РЕКАТА
КОГАТО СТИГНАХ МОСТА НА РЕКАТА
Когато стигнах моста на реката,
след който селото ми се показва,
чух птичка някаква за пролетта да пита
и майка ми на камъка да шепне.
Години вече пролет там не идва
и камъкът мълчи години вече,
че спрях и мислех моста ли да мина,
или в мълчанието да потъна.
Не носех нищо, никаква надежда,
че пролетта с водата ще прегази
през преспите, от зимата навяти,
или че камъкът ще проговори.
Животът сякаш беше се изнизал
през пясъка, през шумата, под моста,
а знаех, че което се завръща,
пристъпва плахо после, отродено
пред знаците на вяра и безверие.
И досега стоя така - изтръпнал
и вперил поглед към брега напуснат,
като във онзи миг на изненада,
когато стигнах моста на реката,
след който селото ми се показва.
СВЯТОСТ
Който пътя измине до края,
и в съня си ще бъде честит,
ще разчепка, ще разгадае
на живота най-тъмния мит.
И легендите ще проговорят,
и злините ще замълчат.
Тук е имало толкова хора.
Тук е минала толкова смърт.
Инак щяхме ли да опознаем
светостта на родилката пръст?
Само пътя мини до края.
И носи мълчалив своя кръст.
