БЪЛГАРКА

Георги Стойков

По силата на житейската съдба, още в младите години, името на тази жена с небесно сини очи се споменаваше всекидневно в нашия дом. Това име се беше превърнало в мерило за доброта, за великодушие, за нежност и същевременно за твърдост в отстояване на принципи и добродетели. С това име се съобразявахме не само ние - таткото и майката, - а и двете ни невръстни деца…

Един ден дъщеричката Гергана се завърна от старата стоматологична поликлиника с грейнали очи. На въпроса каква ще стане като порасне отговорила: чистачка и леля Велева й позволила да премете с метлата целия кабинет. Направила го толкова добре, че истинската, щатната санитарка леля Пенка ахнала, гушнала я и я почерпила с
бонбон.

Гергана не остана при детската си мечта. Вместо метлата тя прегърна цигулката и ето вече толкова години с радиооркестъра разнася музикалната слава на Родината по всички континенти на планетата.

Цветните моливи и различните конструктори от леля Велева формираха още от детството прецизността и естетическите качества на сина ни Калин, който години наред като инженер-лесовъд обогатява с гори планините на майка България.

Какво даде д-р Велева на младата си колежка, моята другарка в живота, д-р Елена Михайлова, едва ли и тя с пълнота може да разкаже. Знам само, че е много. Знам, че то е съхранено като признание завинаги.

Някои нетърпеливи могат да ме упрекнат, че ви занимавам не с това, за което сме се събрали.

Уважаеми присъстващи,

колкото по-сложен, по-многопластов е един живот, толкова по-богати възможности дава за наблюдения, анализи, оценки. Не се срамувам да призная, че тия възможности са неизчерпаеми. Не само за мен. За всеки простосмъртен. Затова ще се опитам да разгърна само ония страници от живота на д-р Маргарита Велева, до които лично или косвено съм се докосвал.

Ние сме от едно поколение. Ние имахме ориста да живеем в три епохи - различни по своята социална същност. В годините на Втората световна война 1939-1945 г. като деца, когато трябваше да укрепваме биологично и да трупаме познания за живота, ние просто гладувахме. Мизерно облечени, на краката с дървени налъми, под вечния вой на сирените за въздушна опасност - ходехме на училище когато бе възможно.

Победата на Деветосептемврийската социалистическа революция през 1944 г. отприщи жаждата на хиляди юноши и девойки да учат. Ние с Маргарита сме преживели това опиянение. То е неповторимо в историята на България.

Това опиянение поглъща изцяло и д-р Велева. То ще и даде сили и ще поприглуши тъжното й сирачество - останала тригодишна без баща.

Майка й - учителка в едно селце от покрайнините на България в Ямболския край - е принудена да остави при себе си по-малката й сестричка, а нея изпраща при майка си в Ловеч. Баба Мария ще й стане втора майка, ще я отгледа, ще я възпита в труд и приличие, каквото повеляват възрожденските традиции на древния Ловеч.

Промяната на обществената система през 1944 г. ще й даде възможност да продължи в гимназия още същата есен. Тя няма да е само отлична ученичка в престижната Ловешка девическа гимназия. Със своя чар, ум, трудолюбие и високо чувство за значимостта на промените в България, тя твърдо ще застане в редовете на онези, които се заемат с тези промени.

Нея ще я следват, защото може всичко: да рецитира, да организира, да бъде пример в трудовите бригади, да респектира със знания и учители и съученички. В Медицинската академия - Стоматологичен факултет - София тя ще бъде все така чаровна и неуморна младежка деятелка, ще бъде душата на младежките компании, ще бъде пример, който мнозина ще следват.

Този личен пример я отвежда след завършване на университета в пограничния район на Югозападна България, в никому неизвестното селце Марикостиново, Петричко. Със закон новата власт осигуряваше здравна помощ на населението от крайграничните селища чрез завършващите висше образование.

По разпределение те бяха длъжни да работят минимум три години. Това бяха селца, където лекар никога не беше стъпвал. Там Маргарита открива и своя другар в живота - д-р Петьо Илиев от Плевен, който след години ще стане един от най-известните хирурзи в нашия край. С него създават семейство и от 1955 г. двамата са в Плевен.

Тук ще тече животът на д-р Велева. Ще кажа, че на такъв живот може благородно да се завижда. Първокласен професионалист, д-р Велева ще играе важна роля за развитието на здравното дело в нашия град и в Плевенски окръг.

И като завеждащ отделение, и като зам. главен лекар на Окръжната стоматологична поликлиника тя не само ще спечели сърцата на пациентите с изключителното си внимание, ще обучи и подготви младите си колеги за добиване на специалност, а ще участва и активно в обществения живот на големия град.

Като общински съветник, като секретар на партийна организация, нейните виждания за развитие на здравното дело в района ще се превръщат в реална практика. И всичко - в името на хората, в името на народа.

Д-р Велева е личност с всестранни възможности. Освен с високи професионални умения, тя е надарена и с богати духовни стойности. Чарът и нежността й са от Бога дадени. Тя знае цената на здравето, но знае и целебната роля на благата, на нежната дума. С опитна ръка и с целебни лекарства може да спаси зъб, с омайна дума може да се преобрази един живот - да стане по-желан, по-плодоносен.

През седемдесетте години на миналия век Профсъюзният дом на културата в Плевен приюти под крилото си две нови творчески обединения: литературен клуб „Пулс”, създаден по инициатива и оглавен от д-р Велева и литературния кръжок „Никола Василев Ракитин” - поверен на мен.

За тези две обединения ще кажа само, че те привлякоха здравни работници, работници и специалисти от секторите на промишлеността и учрежденията, учители и ученици от града ни, които имаха художествено-творчески заложби.

Днес, когато си спомням за тези две обединения идвам до утешителния извод, че много наши ученици надминаха своите учители. Това не само не ни наскърбява. То ни радва. Ние бяхме с по-богат житейски опит и добронамерено поощрявахме всяко появило се дарование. Какво по-радостно от това, че сме открили и поощрили по-надарени от нас.

Талантът е божа работа. Такива творци като Калин Донков и Неда Антонова, Георги Константинов и Спаска Гацева, Ставри Борисов и Хинко Георгиев, по-младите Маргарита Петкова и д-р Весела Димова, а и някои други, не се раждат всяка година.

Тези значими вече творци се вляха в националния литературен процес и вероятно ща намерят място в историята на литературата в България.

Д-р Маргарита Велева доста късно посегна към молива, за да записва своите емоционални преживявания. Разгръщайки единствената й лирична книга „Съзвездия” и многото публикации по вестници, списания и алманаси, ще се срещнем все с онази искреност и нежност, които са й присъщи и в житейското й всекидневие. В това няма нищо изненадващо. И ние се трогваме от гордото й признание:

Потомка съм на древните славяни
и погледът ми с пламък син блести,
ала в косите нося ято врани
и ханска кръв в сърцето ми тупти.

Клетвените й думи пред Родината звучат респектиращо:

Българио, моя Родино,
по всичко на тебе приличам:
капка от твоето вино,
стръкче от цвете невинно,
зрънце от дъхаво жито,
изворна вода лековита.

Лиричната героиня е готова в дни на изпитания:

за слънцето наше, за хляба,
аз в твоята пазва ще легна,
влага да бъда за жито,
огън за българска пита,
но теб да те има, Родино!

Такива стихове ние, нормалните ценители отнасяме към условно наречената патриотична тема и се гордеем с тях. Снобите и съчинителите-празнословци, поклонници на безидейното изкуство, се гаврят с такива стихове. За тях те са Вазовска отживялост, никому ненужна в днешните дни.

Разбира се, д-р Маргарита Велева не е подвластна само на патриотичната тема. Като всички простосмъртни тя, без поза, изповядва и простички, човешки мечти.

да тръгна в цъфналата ръж
и да бъда цялата мокра
като Джени на Робърт Бърнс,
и да бъда със синя рокля,
и да ме срещне влюбен мъж.
Да се целуваме на моста,
да набера букет от мак,
после да танцувам боса…

Както виждате в интимната лирика Велева е затрогващо мила. Нейните самопризнания се превръщат понякога в самохарактеристика:

И грее от свян разцъфнала
девойка със сини очи,
как свети и ризата бяла
на момъка, който мълчи.

Тази наивност извисява чувствата до стойностна морална категория.

Съвсем естествено е с годините да настъпят и промени в емоционалните настроения на поетесата. Предчувствието за неотменимия път към неизвестното макар и да не звучи като обреченост, не внася в стиха онази пищност във вярата, във вечността на добрите неща, познати от младите години.

Увеличават се житейските проблеми. Вече не хвърчим по стъпалата за деветия етаж. Те са мъка. Важно е обаче духът да не старее, мечтите да не пресъхват. Това състояние Маргарита е запечатала в едно от най-добрите си стихотворения, озаглавено „Измъчено”:

Последен етаж. Девети.
Божествено свети небето.
Наливам
пет капчици обич в кафето,
а с пръсти грижовни
звездите привързват моите рани.
Нашарена с белези,
литва душата ми млада
и пада в твоите длани.
Защо я хвана?
Пленена камбана
сега тя звъни, звъни…
Припомня онези дни
на обич и гореща тъга.
Измъчена обич капе сега.
Деля я със звездите -
на последния етаж. Девети.
Доста тъжно, нали?

За нас, възрастните, най-голямото богатство са спомените. Те са нашия свят. Чрез тях общуваме с живи и мъртви, с нас самите от отминалото време. Виждаме се такива, каквито никога вече няма да бъдем.

В едно стихотворение Маргарита Велева споделя:

Не може да умре една любов!
Искрени са твоите очи
и думите на тишината
и вятърът във моите коси.
Жадувам за това блаженство
макар със светкаща в ресниците сълза,
и затова те връщам всяка нощ в съня си.

За да се живее достойно се иска характер. Не с юмрук се печелят сърца. Благата дума е силна като самия живот. Когато тя стане наша битност и единствена разменна монета - светът ще се преобрази, ще стане по-добър и благ.

Властни ветрове ме вяха
и пресрещаха на пътя.
Те рушаха мойта стряха
и устройваха ми съд.
Ала спира ли се ручей
устремен към долината?
Да пълзя не се научих,
не подгънах колена.
Нося във очите песен
и вместо ръце - крила.

Има такива очи-песен. Има такива ръце-крила. Те са пред вас. Поклонете им се и ги следвайте. Те са предтеча на бъдещото съвършено човечество.

12 октомври 2010 г.
Галерия „Дарение акад. Светлин Русев”
гр. Плевен