ИДЕАЛИЗМЪТ – САМООТДАВАНЕ ИЛИ ОФЕРТА?

Георги Константинов

Из книгата “Поезията като свидетел” (2019)

Вече вървя към края на новата си книга „Поезията като свидетел” и ми се струва, че в моя разказ трябва да позабърша от праха и почти забравеното понятие Идеализъм.

Преди двадесетина години, когато по площадните митинги кипеше въодушевлението от новата пазарна романтика, написах цикъл кратки стихотворения, между които имаше и стихове, посветени на идеализма. Исках да напомня на себе си, пък и на другите, нещо важно, което е на път да изчезне в настъпващото прагматично време.

Вече във въздуха витаеха първите симптоми на бъдещата криминална приватизация, растяха очакванията в немалко хора за бързо забогатяване (после се видя за кои преброени персони се сбъдна това).

Усещах тогава, че има нужда от защита най-благородната черта на човешкия дух: стремежът да се посветиш на висока общочовешка идея, готовността да мислиш и даже да се жертваш за общото Добро, независимо от материалната изгода. В края на въпросното стихотворение бях повторил, поставена в кавички, една древногръцка сентенция:

В подло време живеем. Но то е
обяснено от древни мъдреци:
„Идеалите раждат герои.
Интересите - подлеци”.

Публикувах цикъла в малотиражен литературен вестник. И с голяма изненада разбрах, че финалът на кратката творба е направил впечатление на немалко читатели… Спираха ме на улицата различни хора: очилат студент, пенсиониран полковник, жена на средна възраст с пазарска чанта…

Очевидно ме разпознаваха от снимката, помествана по други поводи във вестника, и ме поздравяваха - главно за двата последни стиха. Като че ли не бяха забелязали, (или не го считаха за важно) това, че тези думи са поставени в кавички, че тяхното авторство се крие някъде в древните векове.

Може би на тези хора, донякъде объркани от митинговата шумотевица, им трябваше потвърждение, че се е намерил техен съвременник, който им напомня, че има и по-висши вълнения в този живот от това - с лекота да станеш милионер или да почиваш на Канарските острови (имаше и такива плакати в площадните множества).

И друг път ми се беше случвало да чуя добра дума за мои лирични или сатирични стихове, но сега похвалата, която тук-там чувах, беше съвсем незаслужена. Изпитвах неудобство от това, че ми се приписва чужда мъдрост.

И все пак не прекъсвах разговарящите с мен хора, не ги поправях относно авторството на тези два стиха. Все пак аз бях насочил вниманието им към тази съзвучна с днешното време древна сентенция. А по-важното беше, че тези думи бяха докоснали в тях някаква тревожна струна.

Да, вече бяха отишли в небитието онези красиви, но твърде изтъркани и нереални лозунги като „всичко за човека”, „светло бъдеще” и т.н., но сега, след промяната, когато и самите думи бяха други, в строго материален дух, и се подлагаше на отрицание и присмех изобщо човешкия идеализъм - мнозина се питаха: какво се крие в мъгливото бъдеще?

Не бяха малко и онези, които се мъчеха да прозрат по-напред, задавайки въпроса: дали сега, когато парите ще бъдат възприети като главен двигател на обществото, няма ли да се появят на голямата държавна сцена хитрите използвачи, амбициозните интересчии, демагогстващите подлеци?

Същият въпрос си задавах и аз. Независимо, че цитираната сентенция беше взета от античната съкровищница, такава беше всъщност и моята вътрешна тревога, моето несъгласие с елементарното пазарно говорене.

Защото сам виждах, че дори отделните примери за идеализъм, идващи от нашата история, вече губят предишната си стойност. Като потвърждение на казаното, в медиите започнаха да се появяват кратки бележки от този вид: „бюст на Христо Ботев, откраднат преди години, беше открит в пункт за цветни метали, а крадец задигна бронзовата глава на Дякона, за да я продаде… “.

А повечето нови богаташи високомерно загърбваха истинското българско изкуство, влагайки щури пари в коктейли или в прояви от рода „Мис мокра фланелка”. Пак по това време бях написал и такива редове:

Богат като Бог,
а духовно убог…

Пари! Пари! О, Боже!
Ако на тях си роб -
къде ли ще ги сложиш?
Ковчегът няма джоб…

Вече на хоризонта се задаваха и безкрайните далавери, и хищното мафиотство, и свободната проституция, и невръстното наркоманство, и голямото разстояние от милионера до бедния пенсионер… Но при този дефицит на идеализъм в разбуненото ни време - нямаше как да не срещнем и тези бедствия…

Прагматизмът, и то в неговата най-егоистична разновидност, упорито корозираше морала, дълбоко променяше разбиранията за Добро и Зло в публичния живот. Особено очевидно ставаше това в новопоявилата се „лидерска” прослойка.

За да стигнем до сегашната реалност, когато точно отсъствието на идеализъм извежда на върхови места в обществото удобния герой на нашето време - облеченият с власт псевдообщественик, който всъщност решава само лични интереси.

Дотук достигат неговите възможности и цели - да работи ефективно само за себе си. Иначе, както съм го назовал в по-късно сатирично стихотворение, за обществото той е един „активен бездарник”:

…Едва ли има идеали.
Но своя интерес не крие.
Твори скандали и провали,
а всичко плащаме го ние.

Герой на днешното ни време,
той смайва ни с хвалбите свои.
А ние, дявол да ни вземе,
мълчим. Нали не сме герои?

(Поместено във вестник „Стършел”.)

Още в първите години на нашия мъчителен преход съм си задавал въпроса: как ще осмислим и приемем прагматичното време - заедно с неговите користни герои?

Е, добре, ние възрастните, все пак можем да се ориентираме в тази вихрушка, повечето от нас ще успеят да разделят зърното от плявата, но как ще посрещнат и изтърпят всичко това децата? Какви представи за смисъла на живота ще изградят в себе си, какви уроци по човечност ще получат?

Дълго може да говорим на тази тема, но едва ли днес трябват повече думи - красноречивата картина е пред очите ни. Някои неща се промениха в живота ни и в положителен план, но основните ни страхове се сбъднаха…

Накратко казано: изцяло на власт сега са парите, изтеглени в една посока - при малцина многоимащи и далече от стотиците хиляди, които живеят в недоимък. А много от порасналите деца, разочаровани от невъзможността за нормално прагматично осъществяване, избраха терминал 2 на Софийското летище.

Обществената представа за национален и общочовешки идеализъм отиде в ъгъла, а на сегашните деца понятието „идеализъм” е направо непонятно…

Неотдавна гледахме по телевизията исторически филм - бяхме заедно с едно роднинско десетгодишно момче. Филмът разказваше за легендарната героична защита на Термопилите - познат на всички ни сюжет - как петстотин храбри мъже, с оръжие в ръка, защитаваха от многохилядната персийска войска планинския проход, водещ към родната им Спарта.

Много и внушителни бяха кадрите, показващи саможертвения героизъм на малобройния спартански отряд. Някъде към края на филма идваше известният момент, когато водачът на голямата персийската армия предлага на спартанските храбреци една кола злато и скъпоценности, като гарантира и запазване на живота им.

Стига те само да отстъпят от прохода, да позволят да бъде превзета родната им Спарта. „Не продаваме родината си!” беше техният, останал в историята, мъжествен отговор.

Момчето до мен ме погледна с учудени очи: „Че защо тези хора не приемат такава хубава оферта?”

Ще оставя разказаната случка без коментар.