СОФИЙСКИ ИМПРЕСИИ

Стефан Коларов

1. ВАЗОВ, ГИМНАЗИСТКИТЕ И БОРИСОВАТА ГРАДИНА

Всяка сутрин, излизайки от метростанцията при Софийския университет, тръгвам по бул. „Цар Освободител”. Избирам да вървя малко повече на открито. За да стигна до автобусните спирки, преминавам обаче край неспирно прелитащите коли заедно с другите, пресичам внимателно двете посоки на кръстовището през Орлов мост до входа на Борисовата градина. Често докато вървя се питам дали устремения шумен поток от превозни средства и хора осъзнава, че тази част е белязана от исторически събития, че булевардът, възпят в песента на Михаил Белчев по текст на Миряна Башева, не само е най-представителният за столицата, но по него е преминавал някогашния столичен елит, отивайки на разходка в градината. Спомените на Андрей Протич, Симеон Радев, Димо Казасов, Петър Нейков и др. описват вълнуващи сцени от онова далечно време, когато софиянци са излизали на разходка, дамите са показвали своите пищни тоалети, кавалерите са ги следили с изпиващи погледи. До смъртта си през 1921 г. Иван Вазов е правил своята почти всекидневна разходка и неговата фигура се е откроявала впечатляващо за мало и голямо. Елин Пелин разказва за своята първа среща с народния поет точно на този булевард. Разходки в градината прави ослепяващият Яворов с професор Асен Златаров. Бохемската група на Дебелянов не е била безразлична към смеещите се закачливо ученички. Христо Смирненски създава серия от злободневки за „Борисовия дървосад”.
Софийското книгоиздателство „Слънце” включва в своята сбирка „Български писатели” като № 2 книгата „Люляка ми замириса” (1919) - лирични стихотворения от най-прославения жив наш творец тогава. Така в заника на своя живот Иван Вазов решава да издаде и любовните си песни. В началото на стихосбирката е представен цикълът „Пролет” от пет произведения. Избрах три от тези творби, които са запазили своята свежест и досега, като направих лека редакция както на заглавието, което в оригинала е „Люлека ми замириса”, така и на някои стихове или остарели думи, за да се възприемат изповедите по-непосредствено от съвременния читател:

I.
ЗАРЯ

Пролет пак дочаках. В свода небесни -
празник - и тук на земята:
мирис, омая и пролетни песни -
пролет за мен е в душата.

Що от това, че гнездо е на жалост,
че са сребристи косите?
Пролет не пръска зарите нахалост,
всичко възражда и кити;

всичко към радост тя моли и нуди:
чуки, долове, пустини,
дори по скалите цветенцата буди,
дори по печални руини.

II.
БОРИСОВАТА ГРАДИНА

В лазура летят чучулиги
и в клоните славеи пеят -
вред радости, душо, дъхни ги,
дъхни, аромати се леят.

Виж, всичко е в нова премяна,
цветя и мравки, и листи,
във вира пей весел фонтана,
вълните си рони сребристи.

А там из алейките тесни
бориките дето се сплитат,
звънливи разнасят се песни,
залюбени двойките скитат.

III.
ГИМНАЗИСТКИ

Гимназистки ме видяха
при бориките самин
и ги чух как си мълвяха:
„Все умислен, все един.”

И отминаха, и песен
звънка ми дойде от тях.
Дълго слушах там унесен
песни звънки, вик и смях.

Стихотворението „Видях теменужка” добавя нов емоционален щрих в тази богата гама от багри и вълнения. Едно от най-дъхавите и прелестни цветя в пролетния килим на красотата е вдъхновявало не малко автори да го възпяват. Особено привлекателно е направил това Чичо Стоян. Вазов постига обаче върхово завоевание в прочутата си творба „Песента на синчеца”. Интересен в трите строфи е диалогът - жив и естествен, богат на подтекст:

ВИДЯХ ТЕМЕНУЖКА

Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
Затуй съм цвете, братко.

Попитах славея през мая
като пее нежно: - Що туй вършиш-
тъй чудно си гласеца кършиш? -
А той каза: - И аз не зная,
но радвам ли се и копнея,
трябва аз да пея.

Попитах и сърце младежко,
залюбено: - Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада? -
То отговори: - Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
да люби и страда.

Простотата на изказа, непосредственото чувство и носталгията по отминалите години придават на Вазовите пролетни трепети нежност и топлота.

2. „ГОЛ ВЪРШЕЦ СЕ САМО КРОТКО СВЕЖДА…”

Името на едно курортно градче е изключително поетична дума, която лирикът Кирил Христов използва прекрасно в един малък шедьовър
Още в моето най-ранно детство чух името Вършец. Поради смъртта на майка ми станах възпитаник в Дома за деца и юноши „Георгица Карастоянова”. След като завърших в Лом втори клас, започна някакво реорганизиране на сиропиталищата, както още се наричаха тези заведения, и мен ме изпратиха да продължа през следващата учебна 1953/1954 година в Дома за деца и юноши „Асен Златаров” в Берковица, който се намираше извън града в местността Ашиклар. Тогава имах няколко съученици от Вършец. Освен това, заради наближаваше честването на 30-та годишнина от Септемврийското въстание, много се пишеше за него. Във Вършец във вилата на Дончо и Донка Станчеви - родители на писателите Емил Коралов и Лъчезар Станчев, бяха се укривали ръководителите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов, затова беше организирано посещение в градчето и тогава за първи път видях Вършец. Остана ми като жив, незабравим спомен това пътуване.
Затова, когато неотдавна използвах автобусната спирка в Люлин и на преустроената сграда с магазини прочетох привличащата погледа рекламна табела „ВЪРШЕЦ”, приканваща да се купуват млечни продукти от ферма, изпитах едно много приятно вълнение. Вършец е известно курортно селище в нашия Северозападен край, има живописно разположение, привлича доста гости. Поетичното му име е рядко сполучливо и находчиво. Само народът със своето изумително изобретателно проникновение може да намери простото и ясно, но и така звучно име на селище или местност. Недалеч от Лом са селата Брусарци и Медковец, или Орсоя и Вълчедръм. В нашия край диалектното говорене е ясно изразено и то не е много меко и изразително. Дори бих казал, че в Ломско и Видинско говорим доста грубовато и твърдо - „я че идем”, „съга че дойдем”, „он че ми каже…” И все пак откриваме такава изисканост и простота в отделни думи и наименования. Една такава дума-бисер е вършец.
Ние изучавахме някога творби и от Кирил Христов, затова в нашите христоматии той беше представен с няколко стихотворения, сред които един малък лирически шедьовър - „На връх тополата”. Колкото и да го препрочитам, не мога да не усетя тънкия лиризъм, изяществото на стиха, богатото емоционално въздействие. Как блестящо е използвал поетът - двукратно, думата вършец и имам чувството, че на тази дума се крепи цялата красота на това произведение. Махнем ли вършец, ще се разпадне цялата конструкция на творбата.

КИРИЛ ХРИСТОВ (1875-1944)

НА ВРЪХ ТОПОЛАТА

Кацнала е пъстрокрила птичка
на тополата на гол вършец,
кацнала е и от ранно утро
пее, кърши сребърен гласец.

Слуша я тополата печално
и листце да пошуми не смей;
гол вършец се само кротко свежда
и певеца тихичко люлей.

Не знам как Кирил Христов е научил тази дума? Дали в тракийските говори не се среща тя също? Но тя ще звучи винаги в неговата лирика, така както курортното градче в пазвите на Балкана ще привлича със своето име и земна прпелест.