ПУСТОТА

Рафал Вояшински

превод: Лъчезар Селяшки

Тръгнах за Ходжеж, за да се видя с моите родители. Преди да стигна град Влоцлавек, се отбих в един крайпътен бар близо до река Висла. Някога той е бил рибарски пристан. Паркирах леката си кола и най-напред се отправих към дървената платформа. Усетих хладината на приближаващата вечер. Посивяла светлина промени цвета на реката. В нейните води се отрази пустотата на света, излъчваща особена красота. Влязох в бара и седнах близо до прозореца, за да имам изглед към водата, към обраслите с храсти брегове на реката и към небето над всичкия този свят.

Нима нищо повече не ме интересува? Нима нищо повече няма да направя за хората? Умея само да се възхитя от света.

Поръчах си кафе и вода. Усетих прилив на топлина. Вятърът се блъскаше в стъклото на прозореца, зле закрепено на старите рамки. Нямах желание да ставам от мястото си. Жената зад тезгяха би могла да бъде моя стара позната. Изглеждаше тъжна, макар че се усмихваше, когато си поръчах кафе. Правеше това за пред хората. Тя изчезна за няколко минути в кухнята. Приближих се.

- Моля, госпожо - казах. - Искам да поръчам нещо топло за ядене.

Жената излезе от кухнята. Лицето й бе зачервено и разплакано.

- Какво се е случило? - попитах.

- Не зная.

- Не знаете ли?

- Събудих се тази сутрин и се започна.

- Какво се започна?

- Имам страшно угризение на съвестта.

Тя престана да плаче и възвърна предишното си състояние. Не знаех какво да й кажа.

- Ще ви донеса бульон.

- Добре - съгласих се.

Върнах се на масата до прозореца и след няколко минути получих бульона.

- За какво става дума? - попитах.

- За нищо.

- Кажете ми все пак.

- Не.

- Какво ще спечелите, ако не ми кажете?

- Не зная. Но нека най-напред да си изядете бульона и изпиете кафето.

Изядох бульона, станах и излязох навън. Жената ме чакаше пред бара, облечена в късо палто.

- Ще затваряте ли? - попитах.

- Да.

- Защо?

- Искам да дойдете с мен.

- Къде?

- У дома.

- Нямам време, трябва да пътувам.

- Но иначе нищо няма да ви кажа.

- Да тръгваме тогава.

Качихме се в колата. Жената ми показваше пътя. Движехме се по песъчлив път през гората. Когато навлязохме в тунел от дървета, тя за момент се усмихна. Гледах я с удоволствие. Стигнахме до дома й. Неголям, с измазани стени, обикновен. Оградата от стара мрежа ми напомни моето детство. Напоследък доста неща ми напомнят детството. Жената слезе от колата и отвори вратичката, заключена с катинар, прикрепен със синджир. Влязохме в двора.

- Как се казвате? - попитах.

- Ела - отвърна.

Отвори вратата и влязохме в дома й. В кухнята беше много светло, изключително силна светлина огряваше масата и късче от стената. Ела свали палтото си.

- Какво искахте да ми кажете? - попитах.

- Ей сега - отговори тя. - Най-напред да запаря чай и да ви почерпя със сладкиш.

Протакаше всичко. Въртеше се из кухнята, режеше сладкиша на парченца. Най-сетне седна на масата до мен. Едва тогава забелязах колко дълги бяха косите й.

- Знаете ли защо плачех? - попита тя.

- Тъкмо това исках да узная.

- Имам три стаи, макар че домът ми не е голям.

- Аз живея в блок и имам много по-малко място.

- Едната стая е спалня, в другата има разни неща - мои и на мъжа ми, който още не се е завърнал. Ще си дойде след един месец, работи в Лондон. А третата стая е детската. Там преди време бях оставила детето си да спи, а аз седях с любовника си в кухнята. Пиехме вино. Дъщеричката ми бе на пет месеца. Евка. Свлякла се в процепа между леглото и стената. И там увиснала. Удушила се. А не е трябвало да се удуши. Успях все пак да уредя едно нещо: призната бе версията, че Евка е умряла в съня си.

- Сега ще ви стане ли по-леко?

- Винаги когато ми се удаде възможност да разкажа на някого за това, пустотата в мен намалява. Само че този някой трябва да бъде съвсем непознат човек.

- И това ви стига?

- Ами да. Знаете ли, днес вече не искам да плача. Днес дори искам да се смея. Ще ме закарате ли до шосето?