„С ПРОТЕГНАТИ РЪЦЕ, С ОТВОРЕНИ ОЧИ ЩЕ СИ УМРА…“

Стефан Коларов

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г., а на 27 април 1959 г. се самоубива в Димитровград

Бях ученик в десети клас в Кнежа през 1960 г., където учих една година, когато прочетох във в. „Народна младеж” за неговия трагичен край, както и няколко стихотворения. Докато служех в казармата, през 1962 г. посмъртно той беше удостоен с Димитровска награда.

Когато станах студент излезе един солиден том с вдъхновената му поезия и една грамофонна плоча със запис на неговото изпълнение на „Дни на проверка”…

Стихотворението „Пътека”, както и целия цикъл „Всеки своя пътека си има”, съм препрочитал безброй пъти, така че това едва ли е изненадващо, защото искреността на поета се долавя и в патетичните му творби, и в тези приглушени, пълни с болка изповеди.

Работех като референт в Съюза на българските писатели, когато през 1969 г. се навършиха 10 години от неговата кончина, и с една делегация, ръководена от Любен Георгиев, неговият биограф и най-задълбочен тълкувател, посетихме Димитровград.

Тогава в присъствието на бащата и съпругата на поета Мария стана ексхумация на тялото от гробищата на все още младия град.

Сцената ми е останала поразяващо в съзнанието - гробът се е оказал на място с подземни води, и бяха останали коланът, обущата и костите - всичко в кал.

Впечатлението беше толкова потискащо, че заедно с моя колега Здравко Недков, с който бяхме в обща стая в хотела, до сутринта дума не си продумахме!

Тленните останки са поставени в специално изграден мемориал в градския парк, а по-късно беше създадена и къщата-музей.

И Пеньо Пенев е от онези творци, които трудно се побират в общоприетите представи, които далеч надхвърлят със своето поведение наложените порядки, и затова легендите около неговата смърт и причините за нея още в онези години, а и до днес, са преувеличени и далеч от истината.

Но какво значение имат елементарните тълкувания, изкуственото героизиране или съзнателното принизяване на неговия образ, когато най-силно за него говорят стиховете му.

Роден в севлиевското село Добромирка, Пенев израства с вдъхновението на едно време, което отлично е характеризирал в края на „Когато се наливаха основите”:

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!

ПЕНЬО ПЕНЕВ (1930-1959)

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясно отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби -
нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки извор гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

… Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…

МОИТЕ ЛЮБИМИ ПОЕТИ - Яворов, Лермонтов, Сергей Есенин, Верлен и Рембо, Дебелянов, Ал. Вутимски, Димитър Бояджиев, Хр. Смирненски и Вапцаров, Пеньо Пенев…

Бохеми и нещастно влюбени, пияници и самотници, самоубийци или смазани от болести, романтици и обречени на битката за по-добър живот!

Колко дни и часове съм прекарал с тях и техните изповеди - може би най-хубавите в живота ми!