ЕВЕРЕСТ

Из „Път от Светлина в Безкрая”

Тоня Борисова

ЕВЕРЕСТ

Към моя Еверест, към Любовта,
през пропасти и гибелни лавини
изкачвам се, неопитно пълзя -
издрана и премръзнала до синьо.
Опитват се жестоки ветрове
от стръмните скали да ме съборят,
но впивам нокти, свивам се на две,
поемам дъх и тръгвам пак - нагоре!
От слънцето, от яростния пек
лицето ми до кръв е обгоряло.
Боли ме много, но не диря лек
защото стъпих вече на Превала.
Дали ще стигна някога Върха
или на страшния подветрен зъбер
до неуспелите ще се строя?
Не знам! Не знам! Душата стискам в зъби:
една въздишка и уплашен вик
отново в Самотата ще ме сринат -
по дяволите ще отиде в миг,
постигнатото с мъка за години…
Но оцелея ли - отново към върха:
без шерпи и водачи - към Небето,
към моя Еверест, към Любовта,
ще тръгна да я покоря в сърцето си!


ЗЕМЯ

В душата ми - узряла юлска нива,
Конник-Вятър иде да опита
за нощ да овършее житото
с диканята на Любовта си дива.
Добре, лудей! С копита ме ранявай,
плющи с камшик, изправяй се на коня…
Ти утре ще си идеш. Аз - оставам:
да раждам Хляб, не ветрове да гоня
е моята Съдба! По-силна съм от теб!
Бесней! По-силна съм била аз винаги!
Защото съм - погачата и виното,
а ти от тях си вземаш силата -
от край до край да ме кръстосваш цялата!


РИЗИ ОТ КОПРИВА

Преваляше житейското ни пладне,
когато Любовта ни връхлетя:
последна и красива, безпощадна;
най-нежната и щедра досега.
Поискахме едно - да сме щастливи!
Завинаги, като в ей този ден…
И Тя прие, но ризи от коприва
застави ни да облечем.
В платно от огън, мили Боже,
до днес и ден и нощ горим,
че само тъй в Душите можем
крилете си да съхраним;
над блатото да литнем чисти…
Моли се - нека да боли!
И ризите копривени, не искай
с копринени да заменим!


СЪДБА

Вярваш, не вярваш - по твоята мярка
сторил ме Господ Невяста-струна:
да съм ти денем - слънчице ярко;
нощем в сърцето - лъч сребролунен!
Нежна и крехка - пухче в ръцете ти,
по-бяла от пряспа негазена,
сякаш светулка на челото - светя;
облак по пладне - сенчица пазя…
Вярна стопанка в уредна къща,
щедър късмет и пчелица златна,
аз съм пътеката, дето те връща
тук - при огнището и децата!
Твоя Съдба съм - добра или лоша,
нож и балсам в отворена рана…
Вечно ме дириш, в душата ме носиш…
Да ме изгубиш не можеш само!


КРАЙ ОГЪНЯ

Тъй, кротко - само с приказки и песни,
в душите на децата огън палех
и хляб от Обич, със сълзи замесвах
и учех - с благодарност, всеки залък
спечелен с честен труд, да оценяват.
Добро да правят - сякаш сеят нива.
От своето, без гордост да раздават…
Каквито ще беди да ги заливат,
един за друг да се държат - завинаги!
Благословение са обичните спомени!
Под лютидолската ни свидна стряха,
в ония нощни бдения край огъня,
петте души в една душа се сляха!