ОБЕЩАВАМ ТИ

Цвета Иванова

ОБЕЩАВАМ ТИ

Някой ден ще си купим имот
в изоставено българско село,
с две безстрашни вълчета за СОТ
и със сламен дюшек за постеля.

Ще се будим по първи петли
и ще пеем със славеи в храма,
а след служба, по пъстър килим
ще се връщаме - рамо до рамо.

Ще ухае на билки и мед,
край огради, прелели в зелено.
Ще рисуваш живота навред,
аз ще пиша, от цвят запленена.

Ще препускаме с диви коне,
ще отглеждаме благи лисици
и сърнички - дузина поне,
даже хор от щурчета и птици.

Всеки ден ще е чудно красив,
всяка нощ ще е приказно нежна.
Някой ден ще си много щастлив.
Днес за двама ни имам надежда.


ПОСПИ, МАРИЯ

Мария е отвикнала да спи,
будува между страници на книга,
в която нацъфтелите липи
ядосан смерч със сабя е остригал.

Последен цвят с единствена пчела
спаси, ала пчелата я ужили.
Сега живее с тъмни очила,
а шалът й е скъсано бесило.

Люлее се на нежния й врат
досущ като махало на часовник,
опипва мрака в такт напред-назад
и търси да открие бяла сова.

Криле й трябват, само че стои
на ръбче от живота и се моли
за този, от когото се бои,
защото й е син - душевноболен.

Мария е отвикнала да спи
и с белите си пръсти гали мрака,
додето паметта й се стопи
до онзи миг, когато е изплакал.

Поспи, Мария! Мракът е дете,
косите му на липов цвят ухаят.
До утре вечер пак ще порасте,
но твоята любов ще го познае.


ПЛОЩАДЪТ Е ОСТАНАЛ БЕЗ СЪРЦЕ

Свита на топка, дрипава, хърбава,
на тротоара пред “Хали”-те,
крие очите си слепи под кърпа
една смрадливка ялова.

Дреме застинала, сякаш се моли
и се усмихва беззъбо.
Край нея граждани - с главоболие,
напарфюмирани и изкъпани.

Никой не спира, да я попита
за световете невидими.
В тази бедна държава жителите
от видимото са сити.

Като я видят, защо да се спират?
Жената не струва нищо!
В какви ли черни вселени се взира
и мисълта им разнищва?

И се задъхват телата от бързане,
няма милост за слабите.
Някой извика:
- Мъртва е! Мъртва е!
- Това си е нейна работа!


ТРЯБВА САМО

Мама имаше някога две дъщери,
но едната започна да свети,
толкоз ярко, че викнах:
- Сестра ми гори!
И помолих да слезе небето.

Само вятърът чу и разпусна коси
като тежки, злокобни въжета,
а сърцето на мама внезапно се сви
със една половина отнета.

После стана прозрачно и празно гнездо,
тъй чупливо, че стъпвах с боязън
и се молех, сестра ми в небесния дом
половинката своя да пази.

От косите на вятъра падат пера,
а гнездото се пълни с молитви.
Трябва само една най-случайна искра
за да може отново да литне.

Трябва внуците само, с добри гласове
в телефона небето да пратят,
за да знае и мама, че още сме две
в изтерзаните нейни обятия.


ДУШАТА НА ЛЯТОТО

Тихо пристъпвай, това са свещени градини.
Виждаш ли феите, как над цветята прелитат?
Може да кажеш:
- През проста поляна преминах! -
без да усетиш, че вече са пълни очите ти.

Без да усетиш, че лепне от сладост устата ти,
може да кажеш:
- Къпините още са кисели.
Само че в хижата яде къпиново сладко.
Вярваш ли вече, че в простия делник е смисълът?

Чувам сърцето ти. Пее щастливо в съня ти.
Спи, моя обич, в кошара от дъхава мащерка.
Щом се събудиш, ще видиш душата на лятото.
Може да кажеш:
- Прибират овцете от паша.


КАЛПАК

В дерето плачеше река,
а горе слънчевият конник
ми даде птица за калпак,
но аз я взех като икона.

Понесох с вяра на монах
по склона дара на небето
и сълзи бисерни пролях,
да мога чисто да прогледна.

Сълзите тръгнаха пред мен
реката спря да се тревожи
и ги превърна в съвършен
гердан за бялата си кожа.

Тогава птицата запя
и хукна някъде реката,
а от дарения калпак
с едно перо поех нататък


КОГАТО ЗАВЪРЖА ПОСОКИТЕ

Бях избран за гробар и животът ми в работа мина,
трупах камък след камък, където белееха кости.
Планина се повдигна, остана ми педя градина,
сред която стоя и се чувствам на себе си гостенин.

Колко нощи и дни съм вървял между живи и мъртви,
по водата и виното търсил следите на Бога.
Много слънце е влязло в очите ми. Гледат опърлено
как брегът си отива, а аз да го върна не мога.

Като кораб отплава, платната му стигат небето,
а душите на мъртвите дърпат въжета от вятър.
Стана остров градината с рана кървяща, където
падна първият камък, лежал върху гроба на брат ми.

Нямах никого вече и седнах до камъка гърбом,
да не гледа как с кървави шепи си мия лицето.
Втори камък се срути и падна на кръст върху първия
и отчаян до смърт се изправих за срещата с третия.

Ала корабът литна и въздухът пак се затвори,
тъй прозрачен и нежен, че раните спряха да парят.
Обикалям кръга покрай кръста и сам си говоря,
че когато завържа посоките, тук ще е Раят.