Ангел Христов

Антония се престори, че не чува външният звънец. Този, който натискаше бутона, беше упорит. Нямаше намерение да се предаде и мелодията се повтаряше вече за пети път.

Ядосваше се, че беше поръчала новия звънец след повредата на стария. Трябваше да го остави така и нямаше да изпада в положението на глухоняма.

Напоследък все по-често звъняха познати, които търсеха помощ за нещо важно за тях, но не и за нея. Идваха и хора, за които не знаеше, че съществуват.

Някои бяха по-упорити от други, имаше и такива, които не се отказваха независимо от нейното отношение към тях. Не можеше да помогне на всички. Беше спечелила голям джакпот, но не мислеше, че е длъжна да го раздаде като милостиня.

Нямаше такова намерение. Не че не обичаше да помага. Напротив, беше отделила голяма сума за благотворителност, но не искаше да я прахоса наведнъж, хората винаги имаха нужда от помощ, дори когато не беше крайно необходимо.

Звънецът за шести път обяви присъствието на някой късен посетител отвъд затворената входна врата. Въздъхна и се отправи към нея, решила да се срещне с упоритият късен гост.

Пред вратата стоеше възрастен мъж, някъде около осемдесетте, подпрял се на здрав бастун и упорито впил поглед в лицето й.

- Сигурно знаеше, че е почти полунощ? - в гласът й прозвуча гневна нотка, която обаче остана незабелязана от късния посетител.

- Казваш се Антония, нали? - упорито продължи да се взира в нея възрастният мъж.

- Трябва ли името ми да е друго?

- Това е хубаво! - настоя мъжът и прекрачи прага без да обръща внимание на изненаданата домакиня. - Точно теб търся.

Антония затвори вратата след него и го последва. Мъжът подпря бастуна си на единия стол и уморено се отпусна на другия. Изглеждаше по-стар, отколкото вероятно можеше да предположи, имаше безброй бръчки по лицето, а косата му отдавна беше оредяла.

Изглеждаше, че идва отдалече, дрехите му бяха измачкани, а яката на ризата носеше белезите на дълго и упорито използване.

Въпреки този си вид, възрастният мъж не беше нито просяк, нито клошар, в известен смисъл повече приличаше на дълго пътувал човек, носещ някаква непосилна тежест.

- И за какво ме търсите, господине?

Антония не обичаше недомлъвките и предпочиташе преките отговори. Възрастният мъж кимна и за миг затвори очи. Сега изглеждаше още по-стар, сякаш върху раменете му изведнъж беше се стоварила нова, допълнителна тежест.

- Искам само да поговорим - чу гласът му, тих, развълнуван от мислите, които все още не беше споделил. - Само да поговорим, нищо повече.

- И няма да искате нищо? - в гласа й прозвуча учудване.

- Парите не ме интересуват - отвърна мъжът и леко се наведе напред, почти опирайки брадичката си в масата. - Преди години аз също спечелих джакпот. Много голям. Не бих могъл да го похарча три живота. В началото мислех, че съм късметлия, но не за дълго. Подарих на двете си дъщери по няколко десетки хиляди лева. Не след дълго те отново поискаха още. Изпълних желанията им. Зарадвах се на щастливите им лица. Но за кратко. Те отново се върнаха и настояха да им дам всички пари, на мен не ми трябвали. Бил съм стар и съм нямал нужда от нищо. Помолих ги да си оставя неголяма сума, но те не се съгласиха. Били млади и искали да поживеят, младостта си отивала бързо. Съгласих се. Минаха две години, а те нито веднъж не ми се обадиха. Наскоро прочетох в един вестник за твоето решение да помагаш, но не без да си сигурна, че парите носят щастие някому. Посетих града, в който са омъжени дъщерите ми, няколко дни се мотаех по улиците, разпитвах, докато научих, че и двете са похарчили парите и отново живеят по старому, работят и ненавиждат живота. Вече няма значение за мен, но пожелах да разбера какво означава да настояваш за добре похарчени пари. Спечелените от мен очевидно не са били използвани, за да носят щастие. Дойдох тук не за да се уча, а да си отговоря на въпроса защо дъщерите ми не постигнаха щастието с толкова много пари? Съжалявам ги, но повече упреквам себе си. Мислех, че правя добро, но какво всъщност е доброто в свят, в който хората искат да имат всичко без усилия?

Възрастният мъж отпусна огромните си длани безпомощно върху масата. Обърнати нагоре, те изглеждаха като лопати, с големи мазоли и груби линии, които чезнеха под стари, зарасли рани.

Антония стана и донесе бутилка коняк, наля в две чаши и побутна едната към възрастния мъж. Пиха мълчаливо, по глътка, сякаш за да премахнат сухотата в гърлата си или да прогонят усещането за безпомощност.

- Аз нямам деца, все още нямам и семейство - каза тихо тя. - Може би поради тази причина приемам всичко по-различно.

- Те бяха добри деца - прошепна мъжът.

- Къде е майка им?

- Почина отдавна. Без майка децата израстват други, различни.

Антония отново се взря в лицето на възрастния мъж. Чертите му издаваха непреходна болка, тя нараняваше не само душата, но и тялото му, приковаваше го върху скования от самия него кръст и продължаваше да го разяжда.

- Журналистът, който написа статията, украси всичко - обясни тихо Антония. - Не съм такава, каквато ме описа, но не бих могла да бъда и друга, познавам хората около мен, познавам и себе си и зная, че понякога е много трудно да бъдеш такава, каквато би искала да бъдеш. Да, не хвърлям пари на вятъра, искам да зная за какво се използват, иначе от късмета ми не би имало никакъв смисъл.

- Като моя късмет?!

- Да, като твоя късмет, но не те упреквам. Животът е такъв, не винаги си сигурен дали правиш добро или сам създаваш гнездо за злото.

- Не съм пил отдавна - обади се мъжът и се размърда. Нещо го притесняваше, не беше сигурен точно какво, но знаеше, че е време да си тръгва. Жената срещу него беше не само млада, но и търпелива, взираше се в него и погледът й го тревожеше. Не искаше да разбере, че вече е взел решение.

Нямаше да се върне нито в своя роден град, нито в онзи, другия, в който живеят дъщерите му. Щеше да продължи да пътува по земята нашир и надлъж, да размишлява и да търси отговори на въпросите, които не изчезваха в паметта му, а се превръщаха в нажежени гвоздеи.

Не беше сигурен, че е разбрал напълно защо жената срещу него е устояла на съблазънта всички да я харесват. Парите са като магнит, привличат, но и застилат пътя към самосъжалението, който го изпита веднъж, никога повече не се съгласява, че те носят щастие.

- Къде ще отидеш сега? - попита спокойно Антония.

- Четири посоки има в света, ще избера една, пък после ще му мисля.

- Да ти помогна с нещо?

- Нямам нужда от нищо - отказа мъжът, - а и не бързам за никъде, ще вървя и ще размишлявам.

Антония кимна и наля още коняк в чашите. Тя също не пиеше, но случаят налагаше да прави компания на мъжа, за когото този живот вече не струваше и пукната пара.

Отпиха мълчаливо. Вече не съществуваше никаква връзка между тях. Мъжът беше потънал в своето неясно бъдеще, а Антония се питаше дали той се жертва или търси оправдание за лековерието си.

Беше познавал двете си момиченца, но нямаше представа кои са двете жени, чиято алчност беше го довела до скитничеството и бездънната болка.

Мъжът стана и тръгна към вратата. Антония се изправи и се опита да се усмихне.

- Може да останете тази нощ, а на сутринта ще си тръгнете?

Направи предложението от учтивост. Знаеше, че той няма да приеме. Не беше обикновен гост, а човек, който търси отговори на безброй въпроси.

Видя го да отваря вратата бавно, но сигурно. Нямаше никакво колебание в движенията му. Изглеждаше целенасочен и уверен.

Изпрати го до външната врата. Градският часовник обяви звънко полунощния час. Мъжът за миг се заслуша, стори й се, че видя как устните му помръдват, броеше ударите на часовника.

На дванадесетия само вдигна ръка и без да се обръща прошепна тихо благодаря. Не знаеше за какво й благодари, но вече нямаше значение. Не беше му помогнала. За себе си установи, че липсата на семейство я е спасило от още една трагедия.

Трябваше да реши как да използва парите си, за да не се превърнат един ден в неин затвор. Или в причина за разочарование.

Върна се в апартамента, приготви се за сън, но не заспа. Какво всъщност беше търсил тук този мъж, обяснение за сполетелите го събития или оправдание за себе си?

Един неканен късен гост, чието посещение я обърка. Парите наистина бяха важна част от човешкия живот, но дали се използваха така, че всички да са доволни?

Нямаше отговор на този въпрос. Тя притежаваше значителна сума, но това не я направи по-щастлива. В отделни моменти мислеше, че някои от познатите я мразят.

Не беше невъзможно, но не можеше да промени отношението им. Не би направила дори опит. Щеше да живее с тревогата си, че без вина е виновна. Един джакпот и животът се променя.

Стана и потърси къде е оставила романа на Керуак. Намери го под набързо захвърления вестник. Чете до сутринта. Стана, приготви се за излизане.

Пътува с колата си до работата. Поздрави познатите пред сградата с офисите, в която работи. Някой се опита да я заговори, но тя го спря с жест.

Джакпотът не съществува. Не иска да мисли за него. И за нищо, свързано с него.

Подава оставка и се връща вкъщи, за да събере багажа си. Ще пътува. Все още не е избрала град, в който ще се установи. Не бърза. Пътят навлиза в планината и зеленината я успокоява.

Два дни по-късно си купи апартамент с по-голямата част от парите, остана сума, която да й помогне през първите месеци, преди да си намери работа.

Възложи на адвокат продажбата на стария апартамент и дари получената сума на сестра си, която има две деца.

Не й разкри местоположението си. Сама е. Още дълго време ще бъде сама. Докато се реши да се върне към истинския живот, който един джакпот беше разрушил.

Не беше забравила късния си гост, веднъж дори го сънува, бегла сянка в среднощната тъма, която изчезва, докато луната търси път през облаците, за да освети земята, обличайки я в ефирната материя на неосъществените мечти.