КЪРВАВО СЪРЦЕ

Първан Киров

“Видиш ли плет от чалия*, там живее авджия”. Тази осмиваща ловеца фраза отдавна битува сред народа. Хората приемат човека с пушка за мързелив, който заради хобито си оставя всякаква работа и хуква нанякъде. Мислят си, че е нехаен, безотговорен и в тежест на обществото. А да не говорим какво приказват природозащитниците за него; мръвкар бил, убиец и какво ли още не. Нищо не гради, само трепе и яде. Все неща, които не са истина.

Щерьо Гилзата беше ловджия, откакто се помнеше. Той бе пълна противоположност на това, което се възприемаше за първообраз на нашия ловец. Живееше в голяма къща на центъра на селото, беше работлив, имаше две деца и дългогодишен брак зад гърба си. Уважаваше жена си, никой никога не ги беше чувал да се карат, виждаха ги все весели, засмени и като ягоди червени. Съумяваше да съчетае лова и домочадието.

Разбира се, имаше и една друга прослойка люде, която напълно съвпадаше с изградения вече стереотип. За тях не съществуваха закони, ходеха когато им хрумне на лов, нямаха никакъв морал и се интересуваха само от себе си. Те не бяха занесли едно чувалче за подхранване на дивеча и не са заковали едно пиронче за нова хранилка. Но пък пушките им стояха винаги смазани, колите им оборудвани и постоянно обикаляха, в търсене на новия си “трофей”.

Дали цареше хармония в семействата им и откъде намираха пари за това целогодишно удоволствие не се знае, но от ежедневното им скитане насам-натам жените им бяха все намръщени и заядливи. Виждаха ги набързо да пресичат улиците и да се чумерят, щом ги заговорят. Явно пълният хладилник не винаги е мерило за щастие и благоденствие. Трябва и духовна храна, гарнирана с щипка мъдрост, която не всеки желае да получи от природата.

- За умния човек не е трудно да намери баланса между задължителното и приятното - казваше Гилзата на сина си, когато излизаха на лов. - Има време за всичко, просто трябва добра преценка. Мисли за тези, които са около теб и щади дивите животни. Когато пораснеш, ще разбереш.

Малкият Дамян гледаше жадно баща си в очите, попивайки всяка негова дума. От четиригодишен следваше татко си по ловните пътеки и беше научил много неща. Знаеше, че трябва да внимава с оръжието, да стреля по ясно видима цел и да мисли, преди да натисне спусъка. Беше запомнил, че трябва да слуша съвестта си, да спазва установения ред и да пази женските и малките им.

- Ако мислиш да ставаш бракониер по-добре си намери някой друг, който да ти говори за етика и морал - мъмреше го Щерьо, всеки път щом ученикът му вдигаше пушката по непозволен дивеч. - Моят дядо и баща така са ме учили. Ти сам реши какъв ще бъдеш.

И тази година откриването на ловния сезон настъпи с особен трепет и вълнение. Бащата и синът от тъмно бяха застанали в единия край на малка акациева горичка. Утрото се къпеше в отблясъците на росата, а откъм корията подухваше слаб ветрец. Слънчогледите отсреща нетърпеливо очакваха появата на слънцето, обърнали големите си пити на изток. Носеха се ранобудни птичи песни, дочуваха се звънците на селските стада. Навсякъде цареше мир и спокойствие.

Изведнъж прелетът започна. Гривяците, които се гушеха във високите дървета, излитаха от бухлатите корони и се спускаха над жълто-зеленото море. Мамеше ги поклащането на плоските кошнички, пълни с апетитни семки. Гладът стържеше в стомасите им и караше гушките им да се пълнят със слюнка. Те изпърво правеха разузнавателен полет над нивата, завиваха рязко и кацаха върху избраното растение.

Щерьо внимателно се оглеждаше в укритието от клонки и шума, а Дамян не смееше да помръдне. Не след дълго проехтя изстрел. Гривякът скърши полет, превъртя се и се загуби сред слънчогледа.

- Видя ли къде падна? - попита бащата, пъхайки нов патрон в цевта. - Казвал съм ти, когато сме без куче, да запомняш мястото на ударените птици по някакъв ориентир. Не си забравил, нали?

- Не съм, тате! - веднага отговори синът, понечвайки да излезе от импровизираното скривалище. - Приземи се точно до самотния дъб пред нас. Отивам да го взема.

След няколко минути Дамян донесе отстреляния гълъб, а Щерьо го посрещна с топло потупване по рамото.

- Браво, моето момче! След време ще станеш законен ловец и аз искам да си готов за този отговорен спорт. Хайде, скрий се, че се вдигнаха други.

Ловът продължи. Последваха нови изстрели, ловецът с усмивка презареждаше пушката, но още по-драго му ставаше от мерака, с който синът му тичаше да донесе убитите гривяци. Дамян ловко нанизваше главите им на висулките и се смееше, гордеейки се едновременно със себе си и точността на баща си. Между тях се бе изградила невидима връзка, на чийто синхрон би завидял всеки.

Лека-полека слънчевият лик се вдигна високо в небето, стана непоносима жега и над селскостопанските блокове затрептя мараня. Щерьо тъкмо намисли да се приготвят да тръгват, когато над главите им прелетя едър гълъб. Бащата вдигна двуцевката, прицели се и дръпна спусъка. Гривякът се преобърна във въздуха и тупна на земята. Синът му закрачи нататък, бързо откри птицата, протегна ръка и я взе.

Каква беше изненадата му, съзирайки петното кръв под нея. То имаше формата на сърце - малко издуто в средата и неправилно, но едновременно чудно и плашещо. Първоначално момчето се стресна и отдръпна, но после, осъзнавайки, че няма нищо страшно, се изправи и тръгна към гюмето.

- “Животните се раждат и умират, а през живота си страдат и обичат също като нас - замисли се той. - Затова ние освен да ги стреляме, трябва и да се грижим за тях”. На татко си нищо не каза, качиха се на моторетката и се прибраха вкъщи.

От тази случка се измина доста време. Дамян взе успешно курсовете и стана ловец. Започна работа като полицай и заедно с горските настървено преследваше бракониерите. Поради многото му заслуги, постепенно се издигна в службата и всички в селото го уважаваха. Сетне се задоми, вземайки хубава жена. Роди им се здраво момченце, което младият мъж бе решил да възпитава така, както него баща му. Заживяха щастливи и сплотени.

Беше края на октомври. Есента се случи студена - дъбовете отрано бяха съблекли есенните си кожуси, а храстите срамежливо прикриваха оголелите им снаги. Селяните побързаха да приберат реколтата и полетата тъжно пустееха. Само тук-там някой трактор тежко ще избоботи, сподирен от сърдитите крясъци на ято гарвани. Рядко ще се вдигне заек или яребица; всичко се беше притаило, готвейки се за наближаващата зима. Идваше време за гонки и пусии.

Дамян обичаше хайките в гората. Обожаваше да слуша симфонията на кучешките гласове, която го караше да настръхва и до лудост да се взира между стволовете. Неповторими бяха миговете на очакване и вълнението да не изпусне точния момент. Защото дори и най-малкото разсейване можеше да отнеме слуката. А тя рядко се връщаше там, където не са й се надявали достатъчно.

Един такъв лов завари нашия герой в рядко дъбово сечище. Широкият коларски път се провираше из гъстака, осигурявайки добра сгода за стрелба. Той здраво стискаше пушката, заслушан в задружния кучешки лай. Отключи предпазителя, прикладва и затаи дъх. Съсредоточено наблюдаваше крайните вейки. Дивечът можеше да изскочи всеки момент.

Не му се наложи да чака дълго. Сърната излезе на пътеката и се спря като закована, вперила поглед в него. Мушката почти автоматично застина на гърдите й, а показалецът вече обираше спусъка. Ненадейно някъде дълбоко в съзнанието му изникна онова сърце. Същото, което беше видял под тялото на гълъба преди години. Кърваво, но сякаш с огнени очертания.

“Не ме убивай!” - дочу той нечий глас. - “Аз също искам да живея. Пощади ме, а догодина ще ме зърнеш тук с моето сърне. Ако пак ни пожалиш, ще станем още повече и ти всеки път ще ни се радваш”.

“Полудявам ли?” - запита се Дамян и свали двуцевката.

Сърната трепна, обърна се назад, в посока на приближаващите кучета и с един скок изчезна в храсталака. Гончетата притичаха по дирята, погледнаха учудено към ловеца, който не беше стрелял по животното и продължиха гонитбата. На съседната позиция тресна изстрел. Каква наглост! Дамян се ядоса и лицето му почервеня. Сигурен бе какво стана, но стисна зъби и зачака.

- По какво стреля? Падна ли? - разнесе се гласът на гонача из близките глогини.

- Чакал! - провикна се Стойо, шефът на местното предприятие. - Ама го изтървах. Оставете го, не съм го ранил в лошо място.

Подир малко първата гонка приключи. Ловците нарамиха пушките и се насочиха към сборния пункт, за ново разставяне. Тогава, откъм пусията на местния богаташ, Дамян долови пъшкане и шум от влачене.

- Не ще да е изпуснат хищник това! - процеди през зъби той и извади телефона от джоба си. - Асенов, ела ако можеш в Аврамово бранище! Мисля, че имаме случай на бракониерство. Затварям, че не мога да говоря повече.

Не се мина много и една патрулна кола пристигна при спрелите ловджийски возила. Слизайки от нея, полицаите веднага наобиколиха собственика на завода. Отначало той се дърпаше и отричаше всичко, но накрая показа къде е скрил убитата сърна. Всяко зло рано или късно се наказва.

“Видиш ли плет от чалия, там живее авджия”. Дамян осъзнаваше, че тази сентенция не е вярна. Мисията на ловеца е не само да убива, а и да опазва, за да има за тези след него. Дано има повече хора, зървали своето кърваво сърце.

——————–

*Чалия - храстов трън, драка