УРОКЪТ

Първан Киров

Жеко Тапата едва дочака да дойдат почивните дни. Доста му се беше насъбрало напоследък и много му се искаше поне за малко да се откъсне от ежедневните проблеми. След поредния скандал с жена си, породен от немотията и безработицата, той стана от стола и излезе от стаята, затръшвайки силно вратата след себе си. Препаса патрондаша, преметна пушката на рамо и като взе приготвената от снощи раница, се метна в колата и потегли по мокрото шосе.

На края на града го срещна приятелят му Гинчо Зевзека.

- Как си бе, друже? - ухили му се насреща той. - На лов ли, а? Май пак не е успяла да се задържи особата ти вкъщи, щом е ловен ден.

- Абе, какво да ти кажа, Гинчо. Тия дни с жената нещо все се караме, та си рекох да ида на реката, да повардя за патици. На моето място - на високия бряг, до горичката. Времето не е лошо; дават го тази нощ да има и пълнолуние, та с две думи - идеално за прелет. Хем на разходка, хем малко и за развлечение.

Зевзека смръщи вежди и замислено улови брадичката си:

- То хубаво си го намислил, Жеко, ама има нещо, което сега ми иде на ум. Моята баба ми разправяше, че точно там едно време турци убили една хубава девойка. Мъчили я, мъчили я, и накрая й теглили ножа. Захвърлили я в гората и я изоставили. От страх, тогава никой не посмял да потърси момичето и да я погребе. Чувал съм, че се превърнала в самодива и до днес неспокойният й дух витаел наоколо и търсел отмъщение.

- Дрън, дрън! Врели - некипели! - махна с ръка Тапата. - Тази история сега ли я измисли? Колко пъти си идвал с мен на гюмето и нищо не си споменавал за тези бабини деветини. Хайде, трябва да тръгвам, че виж кое време стана.

Жеко натисна педала на газта, а Зевзека се запъти към дома си, с лукава усмивка на сипаничавото си лице.

Щом излезе от града, Тапата сви вляво, изтърпя пет километровото подскачане на москвича по неравния коларски път и като наближи реката, побърза да спре под една върба. Слизайки от возилото, той преметна раницата на гръб, взе пушката от задната седалка и след кратък размисъл на кои от патроните да заложи; на новите или старите, с бодра крачка се насочи към дигата.

Беше рядко хубав декемврийски следобед. Слънцето се криеше зад редките пухкави облачета, тънка мъгла се стелеше над черните угари и само посърналата, изсъхнала от сланите трева подсказваше, че е зима. Нямаше сняг, но честите дъждове бяха разкаляли земята, чиято обвивка от плодороден чернозем сякаш се опитваше да изпръхне, погалена от слънчевите лъчи.

Стискайки пушката в ръка, Жеко като че ли забрави за одевешното счепкване с жена си. Мислите в главата му се подредиха, нервите му се успокоиха, олекна му и лека - полека настроението му се оправи.

“Какво ли не прави ловът с човека” - помисли си той. - “Освен полезна разходка, кара душата ти да се намира в онова състояние, което се постига само след дълга почивка. Колко му трябва на човек - една пушка, малко патрони и свободно време”.

Едва довършил мисълта си и ловецът трябваше да упражни освен философските и стрелковите си умения. На едно място, където насъбралата се от валежите вода бе образувала широк гьол, от брега се вдигна дребна бекасина. Издавайки чести, тревожни звуци, тя бързо набра скорост и се понесе над водната повърхност, с характерния си кривуличещ полет. Два последователни гърмежа разрязоха като с нож слегналата наоколо тишина. С втория изстрел Тапата успя да улучи птицата, която леко цопна във водата.

- “Ех, защо не беше здраво кучето ми” - кахъреше се той, докато нагазваше в гьола, опитвайки се да достигне до убития дивеч - “Точно сега ли трябваше да заболее, в разгара на сезона. Лов без куче е като представление без главен актьор.”

Джапайки известно време с високите си ботуши из тинята, Жеко взе бекасината, закачи я на висулките и като презареди пушката, продължи към реката. Щом изкачи високата стена, той сложи ръка над очите си и внимателно се огледа наляво и надясно. Двойка зеленоглавки спокойно плуваха по средата на водоема и за негово учудване въобще не му обърнаха внимание. Над високите тополи на другия бряг стремително прелитаха няколко бърнета, а недалеч от брега тънкокрака чапла се опитваше да погълне рибата, която бе уловила.

Тапата се подсмихна, докосна без нужда кепето си и понечи да продължи по стената.   В този момент, с крайчеца на окото си, той долови нечие движение вляво от него. Мълниеносно вдигна двуцевката и опря приклада в рамото си. Миг след като златната капчица между цевите съвпадна с извиващото се тяло на видрата, ловецът отпусна пушката. За първи път в живота си виждаше този хищник и сърцето му радостно затрепка. За части от секундата тя се стрелна към близката дебела елша и достигайки до нея, се обърна към него.

“Вероятно там трябва да е бърлогата й” - дълбокомислено заключи нашият герой. - “Скоро ще настъпи брачният й период и сега трябва да си намери уютно местенце за малките”.

Оставяйки животното на мира, Жеко се обърна и продължи обхода си. Мръкваше се и очертанията на реката постепенно се губеха в графитената пелена на вечерния мрак. Задуха мразовит вятър. Отнейде се дочу вой на чакали, а откъм близката гора издебело забуха бухал. Нощта бавно, но сигурно настъпваше.

Тапата стигна до гюмето, отключи вратичката и като остави пушката и раницата до стената, се зае да разпалва малкото кюмбе в ъгъла. Предвидлив човек беше и още през седмицата бе примъкнал едно чувалче дръвца в скритата от закона постройка. Щом печката забоботи, ловецът се надигна и се загледа през процепа. От запад хоризонтът се багреше в кървавочервено зарево, което скоро щеше да изтънее, превръщайки се в тънка, тлееща жичка, докато мастилената завеса не погълне и нея.

Жеко се обърна, надвеси се над раницата и като извади павурчето от предния й джоб, сладко-сладко засмука от тазгодишната лютива сливовица. Бълбук-бълбук, на талази се разливаше огнената вода по жилите му и караше тялото му да се отпуща още повече. Той свали шишето из устата си, обърса мустаци и преди да се залови с яденето, реши да погледне още веднъж през процепа.

Тъкмо опря чело до стената и повдигна вежди от почуда. Над водата тежко и с бавни махове на крилата се спускаше голяма птица. По дългата й, източена шия той позна, че е гъска. Ръцете му леко потрепераха, усети как адреналинът пропълзя по всичките му нервни окончания. Гъската плавно направи няколко кръга над ракитака и безшумно кацна всред водното огледало, на трийсетина метра фронтално срещу гюмето.

Без много да му мисли, Тапата протегна ръка, грабна пушката и провря цевите през отвора. Нямаше време да сменя патроните и както чифтето бе заредено с патешки сачми, така започна да се прицелва. Не на всеки ловец се случва гъска да му излезе така на сгода и Жеко бързаше да се възползва от момента.

Прицели се, затаи дъх и плавно обра спусъка. Разнесе се силен гърмеж. Гъската размаха криле, набра скорост и излетя. Тапата гръмна още веднъж и псувайки, се измъкна навън. Силуетът на птицата плавно се насочи към горичката и точно, когато прелиташе над нея, загуби височина и се свлече надолу, изгубвайки се от погледа на ловеца.

- Падна! Падна! - радостно извика той и победоносно хукна нататък.

В бързината не му мина през ума да зареди отново пушката. Щом стигна до гората и навлезе сред първите дървета, отвсякъде го обгърна още по-гъст, непрогледен мрак. В очите му да бръкнат, две не можеше да каже. Стана му страшно - съчки пукаха, листата шумяха, а нощните птици не спираха да изпълняват злокобните си арии. Ловецът се спря, бръкна в джоба на панталоните си и като измъкна фенерчето, което носеше винаги със себе си като ходеше за патици, бавно пристъпи напред.

- Брях! Ами сега! - ядосваше се той. - Как ще намеря гъската? Не я ли открия, до сутринта хищниците и перушинка няма да оставят от нея.

По едно време, както напредваше бавно из гъстото, Жеко съзря бледа светлина пред себе си. Косата му настръхна, ледени тръпки запъплиха по гърба му, но любопитството му надделя и той смело продължи нататък. Колкото повече приближаваше, толкова светлината ставаше по-силна и ясна. Накрая застана зад едно дърво и проточи врат иззад ствола му.

При гледката, която се разкри пред очите му, устата му остана полуотворена, а очите му се разшириха в див ужас. Неговата гъска стоеше неподвижно във въздуха, а около нея светеше призрачна бяла светлина. От време на време птицата помръдваше с крила и потрепваше с крака, а от гърлото й излизаха тъжни, грачещи звуци.

Ненадейно, тя извърна глава и се загледа в дървото, зад което Тапата се беше скрил. В този момент нямаше сила на тоя свят, която да го задържи повече на това дяволско място. Той преметна пушката на рамо и панически хукна назад. Не го спряха нито множеството препятствия в тъмното, нито се сети да вземе раницата от гюмето. Стигна до колата, метна се на шофьорската седалка и като завъртя ключа, по най-бързия начин потегли за града.

Прибра се по някое време вкъщи. Като чу да се хлопва пътната врата, жена му стана да го посрещне. Щом го видя, че бе побелял като платно, тя го попита какво се е случило. Жеко набързо й разказа цялата история.

- Самодивата трябва да е било това, няма какво друго да е! - не спираше да заеква той, а младата жена едва се стърпяваше да не се разсмее.

- Жеко, Жеко! На колко години стана, а акълът ти не ще да увира. Никаква самодива не е било, а сам приятелят ти Гинчо. Разбрал е, че сме се скарали и като ти замина на лов, той дойде вкъщи. Знаеш, че навремето е бил кукловод и знае да работи с върви, а фенерът му бил нещо повреден и примигвал, та излъчвал по-бледа и призрачна светлина. Разказа ми какво е намислил, а аз му дадох транзисторчето, на което си записвал различни звуци на дивеч. Ето как твоята гъска е стояла във въздуха и се е въртяла наляво-надясно.

Оттогава Жеко Тапата не посмя да ходи нощно време на гюмето, но не и помисли да се кара повече с жена си.