КАТО ВДЪХНОВЕН ХИМН НА МЛАДОСТТА И КРАСОТАТА

Стефан Коларов

Лазаровден и Връбница или Цветница предхождат Възкресение Христово (Великден) и така внасят особено настроение, истинска интимна прелест на вълненията около Страстната седмица и очакването на чудото, когато Божият син ще оживее.

Библейските праотци са намерили с изумителна сила внушенията за величието на духа и за безсмъртието на живота, който продължава. Фолклорните обичаи и вярвания са внесли допълнително очарование към пролетните празници, придали са им свежестта на чувствата и вълненията на млади и стари, разкрили са дълбоките и мъдри прозрения на хилядолетния опит.

Нашите писатели са намерили богато изображение на двата празника, тачени с голяма любов към човека и природата. Искам специално да обърна внимание на влиянието на Лазаровден и Връбница върху нашата именна система.

Когато избира своя псевдоним Димитър Иванов от с. Байлово, Софийско, независимо от влиянието на Влаковия псевдоним Веселин, се спира на Елин Пелин, билката която е възпята в народната песен и бих казал, че този избор е блестящ.

Литературните „кръстници” също са били близки до нашето народно светоусещане. Георги Бакалов прекръства Николай Михайлов на Николай Лилиев, а Асен Коларов на Асен Разцветников.

Авторът на прекрасната балада „Неразделни” Пенчо Славейков не само възпява стройната Калина и кичестия Явор по един неподражаем начин, но сменя неблагозвучното фамилно име на още неизвестния поет Пейо Крачолов на Пейо Яворов и така той се обезсмъртява завинаги с този псевдоним.

Антон Страшимиров става наставник на Христо Туджаров и го прекръства на Христо Ясенов.

И в произведенията си авторите са търсили богатата символика на името и празниците.

Никак не е случайно това, че Димитър Талев избира името на един от главните си герои в прославената си четирилогия Лазар Глаушев, а името Лазарина изпъква в едноименния му разказ с трогателен сюжет. Йордан Радичков написа една от най-успешните си пиеси „Лазарица”, играна и до днес с огромен успех.

С не по-малко сила и подкупваща нежност изпъкват образите на цветята и тяхното влияние върху избора на някогашните имена.

Яворов написва стихотворението „Теменуги” и това е цветето, което носи, при срещите си, на своята възлюбена девойка и бъдеща поетеса Дора Габе, която не случайно избира за заглавие на първата си книга „Теменуги”.

Името Маргарита ми е много свидно, защото то е кръстното име на майка ми, а след нея и на моята племенница. Към това име проявява специална слабост Хр. Смирненски, който освен стихотворението „Писмо до Маргарита К.”, нарича „маргаритки” късите си хумористични закачки.

Хр. Ясенов написа една откровена интимна изповед към девойката с име „Маргарита”.

Образите на кокичетата, на минзухарите, на теменужките изпълват безброй стихотворения и за възрастни, и за деца. И никога не звучат шаблонно поради своята самобитна неповторима действеност.

Един от най-хубавите разкази на Йовков безспорно е „Последна радост”, в който писателят е пресъздал образа на романтичния продавач на цветя в Добрич.

Съдбата на Люцкан и в мирно време, и на фронта поразява и оставя незабравими следи. Неговата гибел на бойното поле и протегнатата ръка към малкото бяло цвете, цъфналата лайка, придобива мащабна изразителност на протест срещу кръвопролитието на войната. Разкрива по един убедителен начин дълбокия хуманизъм на големия ни белетрист.

Моят любим разказ от „Старопланински легенди” на Йовков е „Божура” - удивителен и с разказаната история, и с избраното име на героинята. За художественото майсторство винаги съдим и за избора на имената на героите - в това отношение двамата съперници Йовков и Елин Пелин са недостижими - Василена, Елка, Женда, Цвета, Божан, Петър и Павел, Нона… Именно от Йовков избрах и името на моята дъщеря Василена.

Спирам се само на тези няколко характерни за литературата ни примери, които могат да се обогатят многократно.

Въпреки празничното настроение искам специално да споделя това свое крайно неприятно впечатление от изминалите десетилетия - обедняването на българската именна система.

Все повече навлизат чужди имена, неприсъщи на нашата богата традиция, навлизат по подражание, което е гневило още Паисий.

Вслушайте се в имената на спортисти и певци, дори на обществени личности, които звучат в публичното пространство - Георг вместо Георги, Никол вместо Николина, Николинка, Антоан или Антъни вместо Антон, настаняват се имена като Алек, Денис, Дейвис, даже едно момиче носеше името Парис, а както е известно това е мъжко име от мита за златната ябълка и трите богини, една от които Парис е трябвало да предпочете и заради красавицата Елена започва Троянската война.

Недомислията са толкова много, че е крайно време да се замислим.

Нима ще обезличим именната си система и ще приемем чуждопоклонството за нещо естествено. Вслушайте се в имената на турци и гърци, сърби, руснаци - рядко изхвърлят традиционните си имена.

Модата дори в имената е нещо опасно и осъдително!

През целия си живот Иван Вазов пее за красотите на България и ги възпява с нескривана обич, не случайно неговото признание грабва с богатото патриотично чувство: „Но, родино, за тебе пях, ти цяла беше в песента ми!”

Последната си лирическа книга патриархът на българската литература нарича „Люляка ми замириса” - позволявам си леко осъвременяване на оригиналното „Люлека ми замириса”.

Самото стихотворение, дало заглавието на книгата, е проникнато от искрено вълнение за изминалото време.

Дъхът на люляка от съседната градина е накарал поетовото сърце да се свие от болка, защото „върнах се в цветуща младост, сетих трепети и сладост”.

Той си спомня: „Ний разхождахме се двама (как душа ми се униса!) в майска нощ в градина млада…”

В тази нощ с думи страстни и нежни влюбеният мъж се е разхождал с любимата, а зефирът е разнесъл люляковия мирис като талази от любовен дъх!

Вазов отлично умее да пресъздаде атмосферата на преживяното и постига едно силно и неповторимо въздействие с простотата на изказа и пластичността на изображението, а рефренът в края на всяка от петте строфи, всяка от седем стиха, има музикална звучност: „Люляка ми замириса.”

Във всяка от стихосбирките на Вазов можем да намерим редица стихотворения, посветени на родния пейзаж, на тревите и цветята, но в „Поля и гори”, не в неговите „Стихотворения за малки деца”, е включена една изумителна по своята действеност, простота и лирическо изящество творба: „Песента на синчеца”.

Ето какво казва за нея такъв авторитетен и критичен ценител на литературата като Атанас Далчев: „Ние не можем да посочим в цялата ни днешна детска поезия нито едно стихотворение, което би могло да се мери със стихотворението „Синчеца” например на Ив. Вазов. Защото тая чудна песен е израсла в поетичната нива на поета сама: ако тя е „детска” и достъпна за децата, причината е, че не е писана за деца, я че е изникнала из едно просто,невинно детско отношение към света и нещата. Поезията, както е известно, не се прави, а се ражда и тя е детска, не когато е предназначена за деца, а когато се ражда такава.”

ПЕСЕНТА НА СИНЧЕЦА

Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.

Кат небето се синея,
ако ситно и да съм,
с мойта хубост хубавея
всяка нива, слог и хълм.

Аз съм синчец, аз съм радост,
бодил по мен не расте,
аз съм просто като радост.
Аз съм мило, кат дете.

Бог самичък ме посея
и поля ме да раста,
на свобода аз живея,
на простора си цъфтя.

Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.

1882, Хисар