КАВАЛЕРЪТ КОЛЕНИЧИ ПРЕД ПОЕЗИЯТА

Анжела Димчева

Дачо Господинов, „Аз, Кавалерът на музата”, Изд. „ЛЕНИ АН”, Русе, 2018

Всеки творец, когато претендира да е професионалист, си изработва индивидуален модел в процеса на сътворяване, съобразено с жанра, в който работи. Така се оформя неговият разпознаваем почерк, дори когато прибягва до различна техника или променя целенасочено стила си по веянията на времето. Това важи за всички видове изкуства.

Дачо Господинов не прави изключение. Но неговата словесна маска е дотолкова автентична, че всъщност читателят възприема стиховете му като надраскани случайно, родили се мимоходом на листчета в ежедневната битова реалност. Поезията му влиза директно в подсъзнанието на читателя.

Естетическото е прикрито зад баналното и прозира при внимателно вглеждане в играта на думите или в разгадаването на поантата, при която преобладават стилистични фигури като алегорията, хиперболата, риторичния въпрос или оксиморона:

Егоизъм е, ала свещен -
правейки добро на злия,
да спасиш
светлото в душата си…

Виждаме в това четиристишие, че индивидуалното спасение може да е резултат и от едни сложни, непредсказуеми решения на всяка личност, които в парадоксалния си сблъсък извисяват и водят до катарзис.

Тази поезия не разчита на заковаващия слуха ритъм или убождащата рима, която много поети използват като патерица в конструкцията на творбата си. Тя се доверява на вътрешната сила при лаконичната обрисовка - на състояния, идеи, видими и невидими картини. Пейзажите тук са чувствени, меланхолични, озвучени с музиката на болката.

Дори когато са обнадеждаващи в колорита си или динамично-еротични зад завесата на любовна сцена, те са есенно сбогуващи се - с „нагарчащ вкус на нападали листа” или с отровения аромат на ГМО…

Поетът съзнава собствената си роля на говорител на своето поколения - в едно нерадостно време. Сто години след Яворовите „Безсъници” светът е многополюсен в разрушението на ценностите. Но най-страшното явление е повсеместното обезличаване, „разболяването” от безразличието. Ще видим дефинирането му по брилянтен начин в стихотворението „Вируси”:

Болни тела.
Болни компютри.
Болни души, заразени
с вируса-нелюбов.

Критериите за етическо и естетическо в 21 в. са анахронизъм. Те отдавна са изхвърлени на бунището на мултикултурния глобализъм. Но лирическият говорител от страниците на „Аз, Кавалерът на музата” си представя един друг свят - по Далчевски чист и снежен, с „прошката - и първата, и най-последната човешка /не/възможност”.

Подобна стилистична антитезисност ни подсказва, че поетът не обича ролята на съдник. Затова и изповедното начало тук изключва обвинителен и съжалителен тон. Да бъдем достойни за равностоен диалог - и в любовта, и в работата си, и в дебата за социалната, обществена, междуетническа справедливост. Това са част от посланията, които читателят ще открие в книгата.

Дали ще му харесат или не, зависи от натрупаната литературна култура, която нашият съвременник притежава. Прочитането на един текст не би могло да бъде пасивно съзерцание - то изисква емпатия на интелектуално ниво, способност да се диалогизира със скритите позовавания вътре в поетическата канава, да се дешифрират и онагледят метафорите… А автор като Дачо Господинов открито е заявил своето творческо верую в следните стихове:

Не съм се посветил
на лесна слава, затова
стихът ми е така изчистен от
размекващите „Ах!” и „Ох!”,
от вплитането
на слова възвишени -
във евтина еротика.

Стихът ми,
понякога от болка натежал,
жадува
за атом кислород
сред въздуха нечист
на ниското…

Философската афористичност е чест елемент в поезията на Дачо Господинов. Облягайки се на устойчиви митологеми (напр. „солта на земята”), поетът преобръща значенията в съвременен контекст, подавайки начална точна за ново тълкуване.

Без да е политически ангажиран, авторът не пропуска да отбележи негативните тенденции в управлението на страната ни през последните 30 години, но всичко, което го вълнува, е загатнато с елегантни щрихи - наболялата тема с обезлюдяването намира своята трагичност в един кратък, триредов сюжет: в запустялото село „единственото четиво на останалите още старци са некролозите”.

Някои от прозренията на Дачо Господинов са издържани в аскетската стилистика и космогонични представи на персийския мъдрец Мевлана Руми, който преди 750 години е казал:

Умът вижда нещата отвътре-навън.
Онова, което той приема за живот,
в действителност е смърт
и онова, което той приема за смърт,
в действителност е живот.
О, Боже, покажи ни начина, чрез който
да виждаме нещата такива,
каквито са в действителност.
Води ни през тази зала на огледалата.

Дачо Господинов обговаря същата тема по свой начин: в неговото огледало за обратно виждане светът става все по-роботизиран, фалшът - все по-истински, споменът е „камък в раница”, а надеждата - все по-самотна, като догаряща свещ на гроб.

Особено лайтмотивът за несъстоялата се любов занимава поета многократно и според мен от тази книга всеки ще запомни еротиката като „несбъднал се грях”, но има три реда, които са достойни да влязат във всяка световна антология:

За влюбване са достатъчни секунди.
А за раздяла понякога
не стига цял живот.

Поезията винаги е била невидимо богатство. Материалното изгнива през вековете, но поетичното ехо е неизтриваема космическа спирала. Доказана е чрез културното наследство, чрез цивилизационните натрупвания, които днес са безценни.

„Дали и моите стихове ще оцени някой, дали ще ги предаде на поколенията?” Това се пита Дачо Господинов в своите размисли за смисъла на изкуството, за поклона пред поезията като смисъл на живота му, за ролята на Музата, която е толкова тайнствена, че не е лесно да я срещнеш…

„Барабанчиците на посттоталитаризма”, както ги определя той в едно стихотворение, ще направят всичко възможно да заглушат гласа му или да го подминат с мълчание. Но ние ще продължаваме да го четем и да огласяваме интернет пространството с неговите прозрения.