ГОРЕЩА НЕДЕЛЯ

Стефан Койчев

Дон Арналдо се беше отпуснал спокойно в люлеещия се стол на остъклената веранда и мързеливо поглеждаше към ресторант-градината върху покрива на отсрещната сграда.

Жегата бе подгонила хората към местата, където биха могли да пийнат по студена бира или коктейл, както стадата антилопи се скупчваха по бреговете на Замбези в разгара на сухия сезон.

Горещината в Санта Пола беше непоносима тази година. Той пушеше току-що запалената си ямайска пура с наслада и отпиваше от чашата с джин фис, като се полюляваше бавно на стола.

Наоколо се чуваше само притихналото бръмчене на климатика и досадното жужене на една муха, която се блъскаше в прозореца. Тя упорито се мъчеше да излезе и дразнеше погледа му. Той понечи да я смачка с бастуна си, но се отказа в същия миг, защото се сети, че би могъл да счупи стъклото.

Как прохладен и упойващ бе сега дъхът на гъстата гора. Като изстудено и отлежало бяло вино. Как лазурно синьо бе морето днес.

Свеж вятър и дебела сянка сред природата. И какви ли хубави и едри риби си плуваха спокойно досами брега? Сякаш чакаха само някой да посегне и с радост да скочат в рибарския му кюп. Чудеше се с каква ли стръв ловяха тази година треска.

Отсреща на покрива-градина млад мъж емоционално обясняваше на младата сервитьорка по бански и къса бяла престилчица предимствата на бирата пред шампанското в такова време.

Вероятно доказваше с железни аргументи, че да се яде коктейл от морски деликатеси с майонеза е равносилно на самоубийство за стомаха.

Дон Арналдо отмести бавно погледа си и отново всмукна с удоволствие новата си пура.
Отзад се чу невероятно бодрия и чуруликащ глас на съпругата му доня Розалия. Тя беше известна в целия квартал с великолепното си сопрано. Из дома им от сутрин до вечер се носеха цели шедьоври на известни арии от опери, тарантели, болера, оперети и сарсуели.

От време на време изявяваше също и качествата си на фламенко певица. Всичко беше чудесно. Да, който пее, зло не мисли. Добре, ама той вече повече от четиридесет години слушаше този репертоар. Ах, да можеше да мръдне сред природата само за няколко часа поне! Бяха се уговорили с приятели. Направиха облог от 50 евро, че той няма да дойде. Щяха да го чакат готови за риболов в бара “La Copita”.

- Розалия, скъпа - подхвана дон Арналдо - знаеш ли колко хора са хвърпили топа от топлинен удар това лято? Тридесет и шест са само в Мадрид. Да не говорим за пострадалите от обезводняване на организма. Нямаше да е зле да отидем сред природата или дори до майка ти във вилата например.

- Аз по-хубав курорт от Санта Пола не знам. На плажа е горещо. Водата в морето е топла като чай - каза Розалия, чиито телесни прелести наближаваха сто килограма. - Аз си знам как да се спасявам от жегата. Само стой на сянка, подбирай си храната и не се отделяй от климатика. Така е, господинчо, от домашния уют и удобства няма по-хубави курорти. Като ти потрябва гора, ще отидеш в парка. Ако искаш езеро, пак там. Има изкуствено… Море, да не говорим - плажът е на седемдесет метра. Да беше хотел, разбирам.

- Аз само си представих вълшебния аромат на печената шунка и бекон върху жерава от евкалиптови клони. А наоколо прекрасни горски ухания и мекия килим на зелената полянка. - Дон Арналдо въздъхна едва доловимо, в усилието да съблазни жена си с нещо.

Мухата беше кацнала близо до пепелника му. Грабна близката водна чаша и с рязък жест я захлупи с нея.

- Аз съм като тази муха - си каза той. - Живея под похлупак.

- Не съм ходил на риболов, сред природата вече пет години - каза той на висок глас.

- А аз от пет години те моля да отидем на хотел някъде. Само двамата. Да прекарам поне една седмица от живота си в петзвезден хотел. Тъй ще си умра без поне да усетя малко от разкоша, изяществото и лукса им…. А колко неща има за поправяне в къщи…
Освен това, последния път като отиде за риба, ме излъга първо, че отиваш да купиш прясно сирене и се върна след 10 дни, когато сиренето вече беше узряло, а двете рибки в торбата ти се бяха вече вмирисали. На всичко отгоре, може пак да се напиете, а и пак да си порежеш краката по тези скали.

Беше опитвал всичко. Беше си събирал багажа. Правеше скандали. Заведе я на балнеосанаториум. Купи й нова пералня, нов телевизор и пет чифта нови обувки наведнъж. Наричаше я своя нежна розичка. Безполезно. Всичко удряше на камък. Беше непреклонна и твърда като египетски сфинкс. Следваха нови опити да смекчи сърцето й…

- Душичке моя, обещавам… - Телесата на доня Розалия се бяха разтресли в плач, израз на внезапното и бурно душевно умиление. Но след пет минути отново беше възстановила желязната си непреклонност, също като преторианец, който мигновено си бе припомнил дълга, след кратката среща с любимата си.

Последва кратка пауза. Розалия беше седнала пред огледалото в спалнята и усилено се занимаваше с ролките и щипките, накацали по главата й като пчели върху кошер.

Внезапен проблясък на подозрение или предчувствие я извади от приятния унес на заниманието й. Застанала права до отворената врата с ръце на кръста, тя впи изпитателен поглед в мъжа си.

- Какво си намислил, Арналдо? Струва ми се, че кроиш нещо.

- Аз… Просто времето тук едва се понася, та си рекох, няма да е зле да се поразходи човек - отвърна той с възможно най-невинен вид.

В действителност дон Арналдо се беше уговорил още преди една седмица с тримата си приятели, които щяха да го чакат в бара.

Беше си приготвил стръв от нарязан калмар, малки рибки и други неща, които беше скрил от Розалия в хладилната камера зад продуктите.

Имаше една малка дървена барака на остров Портичол, до която преди ходеше от време на време да си почива от брътвежите на Розалия.

Тайно от нея беше купил мястото на безценица преди години, с цел след време да й открие приятната изненада от добрата инвестиция.

С течение на времето мястото започна да му служи за убежище. Обзавел беше бараката с маса, четири стола и легло. Имаше фенери и спални дюшеци. Днес трябваше към 17.00 ч да тръгнат с лодката на Антонио и да си опитат късмета в морето.

С Алфредо, Антонио и Адолфо от години прекарваха свободните си часове заедно. От десетки години, още като млади ги познаваха като четиримата “А”.

Обикновено, като притъмнееше влизаха в бара и запалваха пури и лули. Говореха и спореха за история и корида, за лов, за футбол, за морски истории и риболов, за кондори, орли и соколи, за наука и философия, за чужди страни.

Дон Арналдо познаваше много добре жена си. Познаваше много добре и тъщата си.
Деветдесетгодишната сеньора Еухения, беше дори по-капризна и по-прихватничава от дъщеря си. Тя си имаше слабости, които Арналдо познaвaше напълно. Старата госпожа се чувстваше безкрайно поласкана, когато той задоволеше някой неин каприз.

И този път дон Арналдо не пропусна златния шанс, който му се бе открил. От около половин година старата госпожа Еухения все повтаряше, че тъй като живее в околностите на Санта Пола, не може да ходи редовно до града да пазарува, особено на нейната възраст.

Беше си втълпила, че не може да живее без фризер. Тази натрапчива идея не я оставяше на мира. Повтаряше това всеки път, когато се видеха или чуеха по телефона с Розалия и Арналдо.

Пресметнал всичко добре, Арналдо се уговори с нея и й обеща, че утре вечер ще купи и занесе фризера у тях. Условието беше тя да се обади днес в 16.00 ч на жена му и да й каже, че е болна, има мигрена и повръща и да я извика при себе си.

В близкия склад за употребявано кухненско обзавеждане му бяха запазили един фризер за 80 евро, в добро състояние. Няма как. Този път щеше да отиде. Въпрос на чест. Беше стигнал дотам, тримата “А” да се шегуват с него, да го провокират на тази тема.

Достойнството трябваше да се защитава. Правото на удоволствия, също. Той се обзаложи на 150 евро, че ще отиде с тях. Телефонен звън. Беше 16.00 ч.

Доня Розалия се приближи с бавна, изпълнена с достойнство походка към телефона. Беше вече с нова прическа и с лакирани нокти. Спокойното изражение на лицето й постепенно придоби тревожен вид.

- Как…? Но, майко… Откога? Така ли? Ах, добре. Ами добре. Лежи и не ставай… До около един час и половина. Да, чакай идваме - прозвучаха тревожни нотки в гласа й.

Дон Арналдо, изпънал с наслада крака върху отсрещната табуретка, пушеше пурата си доволно. Беше леко обърнал главата си настрана, за да прикрие дяволитото изражение върху лицето си.

- Арналдо, майка ми се чувства зле. Трябва да отидем да й помогнем с лекарство или с нещо… - Доня Розалия се запъти към аптечката с лекарства катo пъшкаше учестено.

- Розалия, скъпа, знаеш, че аз повече преча в такива моменти, отколкото помагам. Освен това съм пил джин и не мога да те закарам с колата. Ще извикаме такси.

Към 16.30 ч. се чу клаксон на кола пред входа на блока им.

Доня Розалия слезе с асансьора надолу.

В 17.00 ч. четиримата “А” се събраха в бар “La Copita”, екипирани за риболов.

Улегнали вече хора, с житейски мечти и реализации осъществени повече или по-малко. Активният обществен живот на тези интелигентни хора беше вече отминал, но палавият блясък в очите им още не бе изчезнал.

Алфредо, Антонио и Адолфо тъкмо бяха прекратили спора дали водопада Виктория или езерото Виктория се намира в Уганда и гледаха телевизия като отпиваха от време на време от питиетата си.

- Ееех, Арналдо, този път спечели баса - чу се авторитетният баритон на дон Адолфо.
Той извади бавно 50 евро от портфейла си. Алфредо и Антонио го последваха.

- Момчета, ще пием по бира и ако искате можем да тръгваме - Арналдо спокойно сложи 150-те евро в портфейла си.

По телевизията съобщиха за трафиканти на хашиш, спрени за проверка от катер на Guardia Civil край бреговете на Алгесирас. Мароканците изхвърлили всички улики, заедно с хашиша в морето. Над катера им кръжеше полицейски хеликоптер.

Вече в лодката на Антонио, след около час, усетиха как постепенно времето започна да се разваля. Вълните зачестиха. Станаха все поголеми и гребенести. По-тъмни.

Тласъците им върху лодката се усещаха все по-осезателно.

Само с две уловени риби, четиримата “А” решиха да изчакат на остров Портичол, докато се оправи времето. Там, в заливчето, беше по-тихо. Хвърлиха въдиците и зачакаха.

Антонио и Алфредо хванаха няколко едри трески и се радваха и хвалеха. Алфонсо хвана по-дребни. Часовете неусетно се изнизваха. На Арналдо не му вървеше. Чудеше се как ли е реагирала Розалия, като е видяла майка си. Беше уловил само един паламуд.

Притъмня.

Вятърът се усили още повече. Алфонсо извади плоско шише с уиски. Пиха всички по три пъти. Загря ги. Стана хладно. Пиха още по три пъти. Уискито на Алфонсо свърши.

Свърши и риболовната страст и ентусиазмът на повечето от групата. Само Арналдо се инатеше все още на въдицата и не искаше да я остави.

Изведнъж усети, че поривът на вятъра беше намалял. Морето малко се беше успокоило. Хвана още един паламуд. Трябваше да улови поне 2-3 парчета още.

Другите се бяха оттеглили нагоре към неговата барака, да стъкмят огън и приготвят вечеря. Да опитат от виното от избата на дон Алфредо. Той отдавна имаше славата на най-добър винар между четиримата “А”.

Изведнъж въдицата на Арналдо се опъна и натежа като налята с олово.

„Заклещила се е там, долу, в скалите” - си каза той.

Опъна я отново. Невъзможно. Не помръдваше наникъде.

Арналдо остави пръта и заслиза бавно надолу към края на хлъзгавите скали, като осветяваше с фенера пред себе си. Стъпваше внимателно.

Слизаше надолу, следвайки дължината на влакното. Видя края на кордата, заклещен между два големи чакълести камъка, огладени от продължителното въздействие на морската вода.

Отгоре им и ноколо имаше празни консервени кутии, найлонови опаковки и една празна петлитрова бутилка от минерална вода и други отпадъци, изхвърлени от морските вълни.

Разбута боклуците и изхвърли кутиите. Освободи въдицата. Вдигна найлоновата бутилка и замахна да я запрати настрана, но нещо зашумоля и се хлъзна по стените й.

Насочи фенера към нея… Дъхът му спря. Не можеше да преглътне. Гърлото му изведнъж се бе изсушило.

В бутилката имаше много банкноти. Много евро, натъпкани вътре безразборно. Мароканците… Хеликоптерът и скутерите на Guardia Civil…

Да, беше видял всичко това по новините на TELE 5. Бяха се освободили от уликите…

Слава тебе, Христе! Бог беше помислил и за него. Вече на шейсет и пет години. И за Розалия, разбира се. Вярно ли бе това…?! Възможно ли беше? Той отвори бутилката.

Напипа и извади две банкноти. Разгледа ги на светлината на фенера. Две по 50 евро. Потърка ги в пръстите си. Истински. Няма сега да брои всичките… Не сега.

За него… За Розалия… За хотел с пет звезди и за… Да, и за сина може би. Който живееше в Мадрид и се виждаха веднъж годишно.

Ръцете му бяха изтръпнали. Разтри ги. Сложи двете банкноти в джоба си и взе бутилката. Изкачи 4-5 метра нагоре по скалите.

Огромна скала се бе изпречила на пътя му, като хвърляше сянката си върху него, сякаш за да го скрие от любопитни погледи.

Но такива наоколо му нямаше. Луната беше изгряла и благородно помагаше на фенера да осветяват пътя на Арналдо.

Той затъкна бутилката в една дупка зад скалата и я запълни с чакъл и камъни. Отгоре постави един тежък бял камък и го затисна добре.

Откъм бараката се чуваше весела глъчка и се вдигаха наздравици.

Той вдигна поглед нагоре. Овлажнелите му очи гледаха луната с благодарност.

- Слава тебе, Господи! - промълви едва чуто.

Обърна се и бавно се заизкачва по пътеката към бараката. Изтри очите си с ръкав.

Чакаха го…