Делчо Синов

Из „Да се смееш или да плачеш” (2017)

ЗАБРАВИХ ДА ПИТАМ

Като погостува на леля си Донка, Павел реши да си ходи. Тя излезе до пътната врата, за да го изпрати. Павел се качи на колелото и си тръгна. Не изминал и 20 метра, той направи завой.
- Какво има, Павка? Страх ли те е? - тревожи се леля му Донка. - Да извикам дядо ти Илия да те изпрати?
- Не, не ме е страх! - отговаря малкият Павел.
- А защо се връщаш?
- Ами забравих да те питам добре ли си.
- Добре съм, добре! - смее се тя.

БАЩА ТИ СЪЩО Е ЛЪГАН

Спирачките изсвириха и от спрялата кола слязоха двама мъже, за да си купят от дините, които Васил беше наредил на тротоара.
- Майсторе, каква е цената на дините? - попитаха те.
- По 30 ст. килограма - отговори бързо Васил.
- Претегли тези!
Мъжете платиха, взеха дините и потеглиха.
- Татко, защо излъга хората - възмути се синът му - нали килограма е по 20 ст.?
- Как защо? Баща ти също е лъган! - и изгледа със строг поглед сина си от главата до петите.

ТАЗИ Е ИСТИНАТА

- Ходжа, я кажи за кошниците? Кажи как си ги вземал от покрива на рейсовете покачен върху дъба? - питаха събралите се около му.
Дъбът растеше в южния край на с. Партизанин, до последната къща. Непосредствено до шосето. Белите камъни на пътя опираха в стеблото на вековното дърво. Големите му клони, като криле на огромна птица се бяха разперили над шосето, по което минаваха рейсове, коли, камиони.
- Това не е истина! - съпротиви се Ходжата. - Не е възможно качен върху дъба да вземеш кошница от преминаващия под клоните рейс - усмихна се шеговито и подхвърли:
- Опитайте!
- Но всички разправят, че е вярно! - настоя един от мъжете. - В целия район така се говори!
- Зная, че за мен се говорят много неща, но не всичко е истина. - Ходжата смукна от догарящата цигара и заговори:
- Истината е друга - той смукна от цигарата още веднъж, хвърли я и продължи. - Щом колетите бяха разтоварени на автогарата в Чирпан, която беше близо до пощата, двама униформени пощенски служители започваха да ги пренасят на ръце. Аз също се бях снабдил с такава униформа. Стоях отстрани и ги наблюдавах. Когато служителите влязат в пощата, аз отивах при колетите, вземах две кошници, но не ги носех в пощата, а изчезвах из улиците.
Ходжата замълча. Протегна неволно ръцете си напред, удари дланите няколко пъти една в друга, сякаш за да ги набие за извършения от тях грях и добави:
- Тази е истината.

СТАЙЧЕТО

Когато по-възрастните черногорци заговорят за миналото, пред очите им като мъниста на броеница се нижат спомените.
Спомени за стария мегдан, където бяха кръчмите на Кольо Бакалина и Георги Лангерата, за кафенето на дядо Вълко Пастърмов. За бръснарницата на дядо Жельо, Брицо, с табела над вратата „Завоя на р. Черна” или за хората живели в селото преди тях.
И неочаквано някой ще попита:
- Помните ли Стайчето?
Роден през 1912 г. в с. Оризово, Стайчето израства при втория си баща в с. Плодовитово. Работи като дърводелец - майстор дърводелец. Върху дипломите на много негови ученици стои подписът му.
Но с всеки изминал ден Стайко става все по-неспокоен. Нощем не спи. Започва да говори глупости. Хората се споглеждат и говорят, че не е с всичкия си ум. Животът му става тежък, непоносим. Умопомрачен, но кротък и добър, Стайчето живее сам - ден за ден. Нощува, където намери.
Майка му е черногорка и може би поради тази причина често идва в селото. Познават го мало и голямо. Хората не го мразят. Помагат му. Ходи от звено на звено при жените, които работят по къра. Свири им с цигулката, която си беше направил и винаги носи със себе си. На всички разправя, че ще се жени за някоя известна народна певица. Жените се смеят и шегуват. На обяд му дават за ядене и той е щастлив. По сватбите на булките подарява точилки, които само той може да направи с джобното си ножче.
Веднъж, щом видя нашата компания в ресторанта, качи се на естрадата, извади устната си хармоника /цигулката вече я нямаше/, поклони се, както винаги и започна да свири и пее. След „концерта” го поканихме да седне при нас. Предложихме му от мезето, а той като захвана - мръвка след мравка, мръвка след мръвка.
- Стайко - казвам му - вземай от хляба и се наяж.
- Не, хляб не искам! Когато има мръвки, хляб не ям!
Стайко живееше безгрижно, но гладът бе постоянен негов спътник.
- Снимай ме - помоли ме, щом видя, че нося фотоапарат. - Снимай ме, защото като Гагарин може да загина и няма да имате снимка от мен.
Снимах го.
Дните и годините се нижеха. Една ранна сутрин из селото се разнесе тъжната вест:
„Влакът убил Стайчето.”
Този кротък човек не беше светец, но беше с чиста душа и сърце. През живота си не обиди и не нагруби никого. За никого не каза лоша дума - а казваха, че е луд.

ХУБАВА Е, ГЕНО

Най-после, след дълго лутане по магазините на Варна, Гено от с. Гранит и Иван Орлов от с. Бр. Даскалови намериха така търсената хуланка /дамска пижама на мода през 1958-59 г. /, за която жената на Гено им беше поръчала на всяка цена да намерят и й купят/.
- Иване, виж, тук има - обърна се той към другаря си - но не ми харесва. Няма да я взема.
Продавачката, която чу разговора, свали пижамата от закачалката и я поднесе към Гено.
- Другарю, защо не харесваш пижамата? Виж каква хубава плетка, какъв цвят.
- Не, не я харесвам! Жената също няма да я хареса. Отказвам се! - отсече той.
В този момент в магазина влезе младо и хубаво момиче.
- Момиче - помоли я продавачката - ако обичаш, облечи тази пижама.
Щом момичето я облече, Гено облещи очи.
- А, хубава е! Ще я взема!
Когато излезе на улицата, Гено извади пижамата от чантата, гледа я, цъка с език и недоволен от направената покупка с треперещ глас занарежда:
- Иване, защо я купих? Виж, не е хубава! Как ще я покажа на жената?
- Хубава е, Гено, пижамата, хубава е - шегува се Орлето - само че трябваше да я да я купиш заедно с момичето.

АЗ ОТ КОИ СЪМ

Щом спрях пред пътната врата на кума, Кольо Байков, за да почукам, кучето се изправи на задните си крака и залая с всичка сила срещу мен. Аз отстъпих крачка-две. Гласът му, мощен и гневен, се разнесе надалече. От устата на кучето потече пяна. Дойде кумът, скара му се, но то продължаваше да ме гледа злобно и да ръмжи.
- Кумец - засмя се той доволен - моята каракачанка е много умна. Познава кои хора са добри и кои лоши.
- Как? - питам аз.
- Лош ли е човека - започна да обяснява той - лае, лае, не спира. Лае със злоба. Ако е добър, излае няколко пъти, колкото да обади и млъкне. По лая знам добър или лош човек ме търси.
- Куме, като слушаш как каракачанката ме лае, аз от кои съм?
Кумът не очакваше да го попитам точно това и се зачуди какво да ми отговори. Все пак съм му кумец и лоша дума не трябва да излезе от устата му. Той помълча, помисли, прекара широката си длан по лицето и хъката - мъката изрече:
- Кумец и тебе те лае, ама по-малко от другите.

НЕ СА МАЛКО

- Братовчед, малка ти е заплатата! - спори Кольо Байков с Бальо Събев от село Изворово. - Аз вземам по 220 лева, а ти по 120. Малко са!
- Не са малко, Кольо - кандърдисва го Бальо - ами сложи и рахата 100 лева!

ВЯРНОСТ

Пролетното слънце галеше с топлите си лъчи земята. По клоните на дърветата кацаха птици и пееха любовни песни.
На поляната двойка диви гълъби стояха един срещу друг обзети от любовна треска, гукаха си нежно и се радваха на пролетния ден. Перата им блестяха на яркото слънце. Бяха чудно красиви.
Силен гръм се разнесе над притихналата поляна. Птиците от околните дървета изплашени полетяха в различни посоки.
Гълъбите трепнаха. Мъжкият полетя високо в небето, но щом забеляза, че любимата му я няма до него, разтревожен направи няколко кръга над поляната и погледна надолу. Гледката го ужаси. Обзет от силна любовна преданост, той се стрелна към земята, разтвори широко криле и кацна до нея. Тя беше мъртва. Сломен от мъка, гълъбът наведе глава над нея и тъжно загука. Дали пък не плачеше?
От ловджийската пушка отново се разнесе оглушителен гръм. Нещо силно парна гълъба в сърцето. Гърдите му се обагриха с кръв и той падна безжизнен до гълъбицата.
Ловецът се приближи, взе мъртвите птици и закрачи по росната трева. Когато стъпките му заглъхнаха в далечината, над поляната настана тягостна тишина. Птиците изплашени мълчаха.

КЪСМЕТ

- Бате Иване /Орлов/, хайде да пуснем по един фиш от ТОТО 2 - каня го аз. - Виж как Маньо спечели, може и ние да имаме късмет.
- Какво?… - сепна се Орлето. - Я зарежи тая работа! Ако имах късмет, Маньо щеше да си изгуби фиша, а аз да го намеря - на това се казва късмет.

КОЛОЕЗДАЧЪТ

Тази случка се е случила преди доста години, когато колелото /става дума за велосипеда/ започнало да се мярка тук-там по нашите села. Колело по онова време можели да си купят най-заможните, но и това се е случвало твърде рядко.
Та, пътувал другоселец от горните села с колелото си към село Братя Даскалови и весело си подсвирквал. А то по онова време едни пътища - дупка до дупка, дупка до дупка и прах, прах…
Не щеш ли беда. От острите камъни по шосето гумата на колелото се пробила и гръмнала. Уплашен колоездачът скочил на земята и се хванал за главата. Опипал гумата оттук-оттам, погледнал нагоре по пътя, погледнал и надолу, но помощ отникъде. Запретнал крачоли и тикайки колелото, влязъл в селото. Щом видял насъбралите се на улицата селяни, приближил се и я ударил на молба:
- Хора, помогнете ми! Гума, гума търся! Кажете ми кой във вашето село има колело?… - и поглеждал жално-жално към спуканата гума.
Спогледали се лукавите селяни, смигнали си и го изпратили при най-бедния техен съселянин.
Пристигнал колоездачът пред дома на търсения човек и заудрял с всичка сила на пътната врата. Излязъл стопанинът и погледнал учуден прашния колоездач.
- Гума, дай ми гума, че моята гръмна! - и сочил с ръка колелото, а от челото му се леела пот.
- Момче, момче - усмихнал се горчиво стопанинът - у нас колело на гости не е идвало, а ти искаш гума да ти дам.

КОЛЬО, КОЛЬО

Пенсионира се чичо Христо Ристичковият. Купиха крави със сина си и отново на работа. Кольо, синът на чичо Христо, не е мързелив, но има навик, щом предаде млякото на мандрата, да се отбие в някое заведение и се почерпи с уиски. Черпи се до обяд.
Щом баща му го види да се прибира, клати глава с недоволство и му говори:
- Кольо, Кольо, така имот се, сине, не събира!

ХВАЛБА

Щом комшийката, чина Нейка, видя нарисувания от мен с черен туш портрет на Хаджи Димитър, обърна се към мама и захвана да ме хвали:
- Како Делке, твоят Делчо има златни ръце, виж какъв хубав циганин е нарисувал!

А ТО КАКВО БИЛО

Приключи земният път на дядо и аз отидох при чина да умуваме какво ще правим.
Дядо и чина живееха в един двор, но поотделно. Не можеха да мелят брашно заедно.
Щом ме видя, чина захвана да реве с всички сили, а от очите й потекоха сълзи като река.
„Какво става? - стъписах се аз. - Това е невъзможно - чина да плаче за дядо. Та те се караха всеки ден, кълняха се, мразеха се, а сега сълзи рони. Но знае ли човек? Хората в такива моменти са готови да простят греховете на тези, които мразят - човешко е” - аз това си и помислих.
- Чино, недей да плачеш! Дядо е възрастен и му е дошъл часът - успокоявам я аз.
- Дошъл му е часът, но като нямам пукната пара, какво ще правя сега?
- А дядо няма ли спестен някой лев?
- Има, но ако поискаш, да ги делим! - и реве ли, реве, а сълзите й падат като град.
- Чино, не се тревожи! От парите на дядо не искам и стотинка! Вземи ги всичките и се оправяй!
Щом чу моето решение, тя се ококори. Бързо-бързо избърса сълзите си и се засмя до ушите.
„Ех, чино, чино, аз какво си помислих, когато те видях да плачеш, а то какво било!”

ГЛОБАТА

Обядвам с познати в стола и както обикновено се шегуваме помежду си. Към един от моите познати се обърнах с не чак дотам прилични думи. В този момент в стола влезе Първият секретар на общинския комитет на БКП на община Братя Даскалови др. Христов. Той чу моите думи и нареди на влизащия след него квартален милиционер лейтенант Вълчев веднага да ме глоби. Вълчев извади от чантата си кочана с глобите и ми каза:
- За псуване на обществено място те глобявам 5 лв.! Плащай!
- Но аз не съм псувал.
- Псувал си! Първият каза! - настоя Вълчев.
- Добре - съгласих се, - но знаеш ли кого псувах?
- Кого? - погледна ме с любопитство Вълчев.
- Хитлер! - пошегувах се аз.
- Така ли?
- Да!
- Тогава 1 лв. те глобявам - и пъхна билетчето в ръката ми.

РЕД

Щом дойде служителката, която обслужваше апарата за направа на зъбни рентгенови снимки, извика на висок глас:
- Да влезе Пейчо!
- Но аз съм първи, Пейчо е последен.
- При мен няма ред! - отсече тя.
- Щом като при Вас няма ред, нека вляза аз, че ще изпусна автобуса.
- Който бърза, да си отива! Пейчо, Пейчо да влезе! - настояваше служителката.
Влезе Пейчо, нищо, че не беше на ред, но се оказа, че е неин съсед - връзки.
Щом Пейчо излезе от кабинета, се чу гласът на служителката:
- Да влезе следващият, който е на ред!
Но кой е на ред, след като нямаше да има ред, никой не можеше да каже. Всеки протягаше ръце към вратата на кабинета и викаше: „Аз съм на ред!”
- Божичко - казах си аз - то наистина при нея няма ред.

ПЕСЕН

Щом завърших строежа, повиках Рачо зидаря да го измаже с хоросан.
- Ще дойда, но вечер щом приключа работа, ще ме черпиш по чаша ракия - пазари се той.
- Не се тревожи, ракия имам цяла дамаджана в избата.
На другия ден Рачо дойде рано-рано и с мерак започна да работи. Аз се зарадвах, че след ден-два ще приключим, качих се на колелото и отидох до съседното село по работа. Когато се върнах съседката баба Таньовица сърдито ме попита:
- Ти защо биеш Рачо?
- Как така бия Рачо, че аз сега се прибирам.
- А кой го бие? От един час момчето реве и вика: „О, майко! О, майко!”
Зарязах баба Таньовица и бързо влязох у нас. Гледам, Рачо, лежи на земята, а до него дамаджана с ракия. Блещи очи, напъне се и изреве: „О, майко-о, майко-о-о!” Замълчи, поеме си дъх и отново изреве: „О, майко-о-о!”
Връщам се при съседката и й казвам:
- Бабо Таньовице, никой не бие Рачо и не вика за помощ, а пее.
- Ти пък - пее! - чуди се тя.
- Пее, бабо Таньовице! Пее песента: „О, майко, майко”, сега тя е на мода, но Рачо е прекалил с нотите!
- Да му опустее песента! По ноти ще пее - изплаши ме! - и плю три пъти в пазвата си срещу уплах.

ДОТЕГНА МИ

Щом прехвърли осемдесетте, сестрата на бате Иван Орлов, Марийка, го повика да живее при нея в Казанлък. Орлето това и чакаше.
- Повече няма да се видим! - казах му аз на раздяла.
Но не бяха изминали и два месеца, когато бате Иван изрева по телефона:
- Елате да ме вземете, че положението е непоносимо!
„Какво става?” - питаме се с Жельо Михайлов.
Разтревожени, на следващият ден рано-рано сме в Казанлък. Гледам, Орлето стои пред блока с куфар в ръка, а до него сестра му. Щом ни видя, спусна се към колата, влезе бързо, помаха на Марийка и каза:
- Жельо, тръгвай!
Когато излязохме от града, питам бате Иван:
- Орле, какъв зор видя, че така упорито настояваш да се върнеш в Братя Даскалови?
- Делчо, какво да ти кажа? От сестрата не мога да се оплача. Сутрин закуската ми е закуска, обяд, вечеря - също. Като малко дете ме гледа.
- Тогава какво искаш? - скастрих го аз.
- Нищо, но ми дотегна всяка сутрин Марийка да ме кара да си мия очите - затова реших да се върна.