Димитър Дънеков

Глава първа и втора

от книгата „Под пластовете на забравата” (2016)

СЕЛО ЖРЕБИЧКО В ИСТОРИЯТА И В ЛЕГЕНДИТЕ

Откъдето и да го погледне човек, това селце изглежда твърде различно от всички околни селища. Отдалечено е само на 7 км от оживения път между Пловдив и Пещера, но общо взето малцина са тези, които забелязват указателните табели и дават воля на любопитството си. И все пак - ако някой се реши да поеме по стръмното и тясно шосе, ще му се наложи да затаи дъх. Няма как - още от самото си начало пътят се навдига доста сериозно и започва да се извива като змия по скалистия скат. Така у пътуващия се създава впечатлението, че извисяването към небето, към което се е устремил, се осъществява не с автомобил, а с аероплан. Много по-силно е това усещане при връщането към равнината, но за спущане поне сега за сега няма да отваряме дума. Целта ни е препичащото се на слънце, там някъде горе, Жребичко. А тя е само на седем километра. Или измерено във време - едва на десетина минути, ако се ползва тягата на съвременните моторни коне.

След преминаването на разкривената табела, обозначаваща началото на населеното място, съвременникът, който попада тук за първи път, наистина губи дъха си. Поне през първите няколко минути, които са му необходими за да осъзнае, че се е озовал в една не само непозната за него географска точка, но и че по някакъв необикновен начин сякаш се е върнал десетки години назад във времето.

Че местоположението на селото е уникално, се забелязва веднага. Стъпило на първия северен рид на мощно издигащите се все по-нагоре и по-нагоре Родопи, Жребичко е като истинска наблюдателница над цялата Горнотракийска низина. Тя се разстила в нозете му като огромна релефна карта. Върху зеления равнинен фон оттук могат да се отброят десетки керемидени петна. Те всъщност са кротналите се полски селища, между които се извива синята лента на укротената планинска Въча.

На север тази жива картина приключва със синеещите се била на Средна гора и на Балкана. На запад - с пълен обхват на така наречената Родопска яка и Баташкия Снежник, а при по-ясно време - с добавки от Рила и кой знае още от чии други върхари.

По-невероятно обаче е удивлението от завръщането във времето, за което стана дума. Впечатлението за него се създава от едва крепящите се стари къщи, накацали една над друга от мегдана, та до самото било. Или поне от това, което е останало по наши дни. Повечето от тези старици са двукатни и строени така, както някога са били харесвани - с риолитови темели, върху които са издигани паянтови надстройки, доизкусурени с еркери, чардачета и каменни комини. А от покривите им, неизменно покрити със сивкави каменни плочи (тикли), направо си лъха на вечност.

За съжаление, изоставени от стопаните си, много от тези домове вече не съществуват. За тях напомнят само множеството от порутени основи  с натрупаните върху им загниващи греди.

Ако се абстрахира от електрическите стълбове или мяркащите с тук-там сателитни антени, човек наистина остава с впечатлението, че е прелетял в историята поне с един век назад - тоест точно към годините, в които съставителите на тази книга се опитват да надникнат, за да възкресят сенките на хората и събитията от началото на ХХ век.

Преди да стигнем до тях обаче, нека кажем накратко няколко думи за историята на селото и неговите обитатели. А в нея доказаните факти и сказанията, предавани от поколение на поколение, са вплетени така, че човек трудно би могъл да ги разграничи.

Според легендата Жребичко носи името си от знамението, дадено на неговите основатели от едно току-що появило се на бял свят жребче. Сама по себе си тази история е малко дълга и вече е разказвана. Ако някой все пак иска да я научи с подробности, може да разлисти книгата ми - „Началото и краят на света”.

Интерпретирано само с няколко думи, достатъчно е да се каже, че въпросното жребче се е родило точно в момента, когато група, подгонени от турския ятаган търновлии, умували къде и как да се спасят от друговерните си  поробители. След дълги митарства из Родопите те така и не намерили покой, та достигнали дотук отново се почувствли в пълна безизходица. Нямало за тях сигурен път нито напред, нито назад. Та, когато веднага след раждането жребчето се изправило на краката си, ненадейно от мястото, на което стъпило копитцето му, скалата се пропукала и бликнал извор. Това чудотворно събитие било възприето като Божие знамение и решението било взето - бежанците основали селището около извора, който си бълбука и до днес. А името дошло от само себе си.

Според изследователя на Пещерското краище проф. Тодор Балкански името „Жребичко” е произлязло от думата „жребий”, а причината за хвърлянето на монетата пък била разпределянето на землищата между някогашните обитатели на по-горните родопски села - Осеново и други, вече несъществуващи. Но и това е хипотеза. Някакви документални доказателства за такова преразпределение на землищата също няма.

Че на това място са намерени следи от обитаване и от извършване на религиозни обреди още през тракийско време, се твърди от краеведа Илия Зоински в брошурата му „Жребичко - сензацията на XXI век”. Нещо повече - там той предполага, че именно в околностите на съвременното селище се е намирал и толкова дълго издирвания древен храм на Дионисий. След разкриването на Перперикон обаче на тази тема повече не се говори.

Зоински допуска още съществуването на подземни ранно християнски светилища, но истината е, че въпреки случайните находки на антични предмети и руините от три древни крепости (Голямото и Малкото Иванкови калета, както и Коринград), някакви задълбочени археологични проучвания тук не са правени. Така че конкретни доказателства и за тези предположения не са изнамирани.

Името на Жребичко от векове се свързва още и с легендите за Вълчан войвода и по-точно - за неговите скрити безчетни съкровища. Има ли истина в тези предания, едва ли някой може да потвърди, но, случайно или не, съвсем наблизо от край време се издигат цели два върха, носещи името на войводата - Малък Вълчан и Голям Вълчан. Факт, който подлудява иманярите. Следи от техните набези тук се намират на всяка крачка и до ден днешен.

Историята обаче е истинска история, само когато стъпва на доказани факти. От тях като достоверни могат да се посочат само няколко и то доста оскъдни. В книгата „Местните имена от Пещерското краище” на Тодор Балкански и Кирил Цанков (2007 г.) и в „Уикипедия Жребичко” селото е посочено за първи път през 1451 г., когато султан Мехмед II - Завоевателя го включва в списъка на селата, дарени на неговия пръв везир Халил паша.

Ако това наистина е така, то легендата за митичното жребче съвпада поне по време, тъй като „жребият” на Тодор Балкански ще трябва да е бил хвърлян доста по-късно.

Според „Енциклопедия България”, както и отново според Балкански и Цанков, в турски регистри за “джелеп-кешан”-ите, тоест за овцевъдите и дължимия от тях натурален данък, през 1576 г. селото е записано като „Иждребичке”. Записът с начално „И” е напълно характерен за турския език, който по правило не търпи струпване на съгласни в началото на думата. От този източник може да се съди, че името „Жребичко”, независимо от произхода си, е коректно и не е променяно през вековете.

От днешна гледна точка изглежда малко странен фактът, че точно това село не е попаднало в полезрението на именития възрожденски краевед Стефан Захариев. В труда му  “Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза”, издаден през 1870 г. във Виена, за него не се споменава нито дума. Вероятната причина за този „пропуск” е Османското административно деление на тогавашните български земи. По някаква негова си логика, то е причислявало Жребичко не към Татар-Пазарджишката, а към някоя от другите тракийски административни единици.

Просветното дело в селцето като възрожденска училищна форма е започнало през 1838 г., а в „История на Брациговското въстание” от Никола Хр. Петлешков (1904 г.) е документирано, че през 1875 г. вече е имало училище с 20 ученици.

През времето на турското владичество тукашните жители са се ползвали с определени привилегии - като освобождаване от ангария например. Причината за това била, че от своя страна селяните поели задължението да отглеждат коне за нуждите на султанската армия. Мястото за такава дейност по тези места е повече от подходящо. Дори и по наши дни, тръгне ли човек нататък, по-вероятно е преди да види стопаните им, да срещне пасящите на воля жребци.

Към основателите на етнически чистото българско село (от родовете на Антонови, Бабачеви, Гичеви, Дънекови и др.) по свои си причини започнали да се присъединяват и бежанци от други краища - Трифонови-Крушарови от Катуница, Пловдивско, Петлешкови от Славовица, Пазарджишко, Праматарови и Орильови от Широка лъка и т. н.

След време благодатната природа привлякла и турски или потурчени семейства. Като пръв заселник от този род, около средата на XVII век, е записан Хасан Говедарят.

Оформилите се две етнически общности си поделили територията на селото, като всяка си издигнала и свой храм. И макар че от времето на войните, за които ще говорим по-нататък, турците са се изселили напълно, и до ден днешен една от махалите продължава да носи името „Джамията”, а една от местностите - „Турското гробе”. В действителност и от джамията и от „Гробе”-то отдавна не е останало нито камъче.

Според изследванията на Балкански и Цанков през 1875 г. в Жребичко са били преброени 60 български къщи с 400 жители и 30 турски - с 50.

Препитанието и на едните, и на другите е идвало само от земеделието и скотовъдството. Пак според Никола Петлешков през 1875 г. в селото са били регистрирани 100 говеда, 50 коня, 800 овце, 700 кози  и 60 свине, но реалният им брой вероятно е бил доста по-голям. Средният брутен доход на Жребичко се оценявал на 147 хиляди гроша, за което на хазната се плащал данък от 21960 гроша.

Климатът на района е изключително благодатен, а земята тлъста и плодородна, така че реколтите вероятно са били напълно достатъчни за поминъка. Голямото неудобство, което се забелязва веднага и с просто око, е, че терените наоколо до един са планински и доста стръмни.  В този смисъл може да се твърди, че колелото в Жребичко май все още не е открито. Единственото „превозно средство”, което се е ползвало тук, бил самарът. Конски или магарешки - все едно. Каруците и талигите по този релеф са просто неприложими.

А колкото до пасищата - те са почти безкрайни. Землището на селото - нивя и гори, е в размер от над 30000 дка. Толкова е и сега, но днес цялата тази огромна площ е на разположение на едва петдесетина предимно възрастни обитатели. Което от своя страна означава, че е и почти напълно запустяла и подивяла.

Макар и малцинство, облагодетелствани от властта си, селяните с турски произход постепенно си присвоявали най-добрите от обработваемите места и най-тучните пасища. Този факт едва ли се е харесвал на раята, но за някакви особени размирици до величавата 1876 г. историята не ни споменава. Тогава, както се знае, избухва Априлското въстание, а с него и гневът на унижените. Без да се връщаме към тази славна епопея, ще споменем само, че в този „пожар” загиналите въстаници от Жребичко са 28, а други 60 са хвърлени в затворите или изпратени на заточение в Мала Азия. Като се има предвид посочения общ брой на жителите, не е трудно да се оцени, че това малко селце е заплатило свободата си с цената на доста тежък кръвен данък. И нека се знае още, че за разлика от въстаническия център Брацигово, който се е спасил чрез дипломация от кланета и погроми, Жребичко не е било пощадено от башибозука на Тъмрашлията. Помни се със сигурност, че при тяхното нахлуване пръв е бил заклан Малин Ботев, изпълняващ длъжността „мухтар” - тоест, нещо като официален кметски наместник за българското население. До ден днешен името на Малин Ботев не е записано в нито един от списъците на жертвите от въстанието, което означава, че историята далеч не е запомнила всички имена и че броят на загиналите през онзи размирен април надхвърля посочените 28.

След тези събития за въодушевлението, настъпило след Руско-турската война от 1877-78 г. и от подписания след нея Сан Стефански мирен договор, може само да се предполага. Както впрочем и за разочарованието, последвано от решенията на Берлинския конгрес. Едва след половин година свобода Жребичко отново е върнато във васалната и подчинена на султана Източна Румелия. И не само е върнато. То е и жестоко ограбено, тъй като след август 1878 г. по-голямата, и то по-добрата част на селското землище, остава в територията на Турция.

Когато стане дума за този факт, днешните поколения се учудват и дори не вярват, че българо-турската граница тогава минавала по билото над самото село. Буквално над главите на освободените уж жребичани - на връх Мал тепе в местността Пладната, стърчал турският граничен пост, а планинските ниви, пасищата и вековните гори зад него били обявени като турско владение.

Представа за това може да се получи и от географската карта на граничната бразда:

Горчива ще да е била тази свобода за гордите планинари. И съвсем естествено - копнежът по ограбеното и загубеното не преминал нито след Съединението през 1885 г., нито след обявяването на Независимостта през 1908 г.

За това че жителите на Жребичко не са стояли със скръстени ръце през тези неспокойни времена, показателна е извадката от Дневника на наградените с „Възпоменателен кръст за Независимостта” през 1909 г. В нея може да се види, че измежду общо 11490 българи от различни прослойки на обществото - царедворци, военни, кметове, опълченци, поборници и други с принос за Съединението, от Жребичко са отличени кметът Петър Тодоров Стайков и още 23 изявени възрожденци - Атанас Бельов, Тодор Стойков, Ангел Андреев, Петър Кузманов, Тасо Димов, Дражо Николов, Илия Тосков, Иван Белчев, Трифон Крушаров, Костадин Бубаров, Спас Антонов, Стоян Петлешков, Спас  Бакърджиев, Георги Андреев, Костадин Дънеков, Никола Гичев, Христо Стоев, Ранджо Малинов, Илия Кузев, Тома Бубаров, Стоил Балдев, Тодор Пърчев, Никола Найденов.

Отчитайки телеграфно тези исторически факти, предполагаме, че на читателя вече никак няма да му е трудно да си представи готовността, с която жителите на малкото Жребичко са приели предизвикателството на предстоящата война с омразната Турция.

Война! Сама по себе си тази думичка сковавала душите от страх и това е съвсем разбираемо. Войната, както впрочем е било през всички исторически епохи, за обикновения селянин и през 1912 г. е била синоним на смърт, глад, студ, мизерия, осакатявания и всички други ужасии, които могат да сполетят човека в земния му ад. И въпреки това, предстоящото изпитание е било прието единодушно като неизбежно и наложително. Над всичко и над всички тогава стоял идеалът за обединението на българските земи.

Всеобщото предчувствие било за истинско възкресение на независимото българско царство. Голямо, обединено и с излаз на поне две морета! Как би могло „мъжкото сърце” на всеки, който носел българско име, да остане равнодушно?

За пръв, а май и за последен път в най-новата ни история, българският народ освен уплашен е бил и като подлуден, обхванат от същото онова пиянство, което Иван Вазов е успял да опише по неповторим начин в романа си „Под игото”.

Жребичко не е направило изключение, както ще се докаже по-нататък.

——————————

ПОСЛЕДНОТО ПИЯНСТВО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

В най-новата ни история, тази на Третата българска държава, има само няколко случая на безспорно общонародно „опиянение”.

На първо място са събитията, свързани с Освобождението й - Априлското въстание (1876) и последвалата Руско-турска война (1877-1878). Веднага след тях се нареждат Съединението на Княжество България с Източна Румелия  и Сръбско-българската война (1885). А на трето, и като че ли на последно до сега - Войните за национално обединение - двете Балкански (1912-1913) и Първата световна (1915-1918), предхождани от отхвърлянето на васалитета спрямо турския султан и обявяването на Независимостта на Царство България (1908).

Това са времена, през които Добри Чинтуловият призив: „Всички на оръжие!” се е подхващал от мало и голямо. И то не само на думи, а в буквалния му смисъл!

Дълга и подробна е историята на тези славни години, така че в своя труд авторите на това изследване ще пропуснат анализите и фактологията, разясняващи за поколенията тези масови „психози”. Те са описани в десетки томове от участниците в тях, от очевидците и от професионалните историци.

Нашата цел е по-ограничена - да извадим от забравата спомена за последното „пиянство” на жителите на едно-единствено селце - Жребичко. И за лептата му, принесена към славата на тази най-патриотична наша епоха. А причината да тръгнем по този път е незаслуженото забвение, в което това достойно дело е потънало след само сто години.

Недопустимо е имената, ако не на всички участници, то поне на жертвите през тази национална епопея, да бъдат забравени. Напротив - те би трябвало да останат трайно запечатани в паметта поне на преките им потомци. Само по този начин и следващите поколения ще могат да се гордеят с духа на предците си.

И така - завръщаме се към знаменателната 1912 година.

Според официалната статистика по онова време Жребичко е наброявало около 1400 жители и е изглеждало така, както се вижда от една архивна снимка, направена малко по-късно.

Както вече бе казано, тогава то било гранично селище, а младото ни царство на практика било най-проспериращата държава в региона - сочат го всички исторически документи и статистики. А колкото до войската му - тя наистина била на върховно за времето си ниво. Което впрочем през войните се доказало безспорно.

Определени още от Бисмарк като „прусаци на Балканите”, дедите ни били напълно уверени, че идеалът им вече не е само някаква химера, а е реално постижим.

Че войната е предстояща и неизбежна, било публична тайна от самото начало на годината. Непрекъснатите дипломатически совалки на тогавашните държавници, слуховете за явни и тайни договорки с бъдещите съюзници и с Великите сили, както и вестникарските коментари за тях, давали ясни сигнали за това, което се подготвя. А непрекъснатите разкази за турските безчинства из поробените все още земи на Македония и Тракия просто доналивали масло в огъня. Злодеянията на турците в Щип през 1911-а и кланетата в Кочани на 25 юни следващата година предизвикали в свободна България не просто възмущение, а бури от негодувания.

Въпросът, на който всички искали да си отговорят, бил не дали ще има война с Турция, а кога ще избухне. И ето как бил посрещнат манифестът на цар Фердинанд за обявяването й на 5 октомври 1912 г.:

„В Народния театър се играе пиесата на Шекспир” - Хамлет. Васил Кирков играе ролята на Хамлет. Влиза Хораций и от вълнение забравя, че се намира на сцената и се провиква: „Василе, войната е обявена!”. Хамлет мигом се превръща в напет български офицер, който вдига властно ръце към публиката и призовава: „Господа, войната е обявена! Да вървим да изпълним дълга си!”. В залата еква мощно „Ура!” - („История на България”, том V - „Военна история”, 2007 г.)

А че еуфорията обхваща в буквалния смисъл мало и голямо - от първите ни интелектуалци до последните безименни селяни, може да се види из безбройните направени записки и документи.

„Като доброволец във войната участва и 11- годишният Йорданчо от Ловеч. Той носи патрони на войниците в окопите при Одрин, раняван е, и се завръща с орден за храброст.” - („История на България”, том V - „Военна история”, - 2007 г., стр. 420/421).

„…Едва що бяхме излезнали от града, и пред дружината изскочи една жена, която тичаше към Атанасов и викаше. “Господин офицер, господин офицер!” Атанасов се спря. Жената изглеждаше в голямо отчаяние. Малкият й син Добри тръгнал с нас и тя молеше Атанасов да го върне назад. “Мъж ми - казваше тя - падна в една чета, по-големият ми син, и той убит в чета, остана ми само Добри. Нека поне той да се запази за мен, за да не остана съвсем сирота.” Атанасов взе строг вид: “Ще се върнеш веднага с майка си. Когато пораснеш, ще има и за тебе войни.” Добри повидимому се покори. Но не се измина половин час, и ето го пак с дружината.

Атанасов разбра, че е напразно да се опита да го върне. Заповяда му: “Ще вървиш с барабанчика!” Барабанчикът не беше много по-голям от него…”. - (Симеон Радев - „Това, което видях от Балканската война”).

А Сегонзаг, кореспондент на френския вестник “Еко дьо Пари” е записал:

„Когато офицер казал на един колар, че след войната ще му заплатят умрелите добичета, коларят отговорил: “Няма какво да правя с вашите пари. Аз ви дадох синовете си, дадох ви и воловете си. В замяна на това искам само пушка и едно място във войската.”

И само още един епизод:

„На гара Сладък кладенец във влака се качи възрастен селянин. Капитан Спас Икономов го попита какъв е, къде отива? „Опълченец съм. Пазя на гарата в Търновосеймен. Пък у дома вкъщи, от с. Тополово съм и се казвам Диньо Колев, сме оставили само бабичката ми, една снаха и едно момиченце…”. „Ами синове нямаш ли?”. „Как да нямам! Имам! Единият, Георги е пионер, другият, Ради, е кавалерист, а третият, Кольо, е пехотинец. И тримата сега са нататък, из турско. Не пишат нищо, но Бог да ги поживи!” („Подвигът 1912-1913″, Кирил Косев)

Случките, подобни на тези, са безчет и могат да бъдат намерени в какви ли не документи и мемоарни записки. А колкото до това как видните наши интелектуалци са реагирали на новината, може да се прочете в техните биографии. Като доброволци в армията се влели Михаил Кремен, Михаил Арнаудов, Димитър Полянов, Александър Балабанов, Александър Балан, Владимир Димитров - Майстора, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Кръстьо Сарафов… И още, и още!

Записан, макар и да не бил допуснат до военни действия, бил и Иван Вазов, въпреки 62-годишната му възраст. А Пейо Яворов незабавно се завърнал в Македония - само три дни след сватбата си с Лора, той бил с четата си на гара Белово на път за границата. Малко по-късно взел участие в освобождението на Банско и Разлог и станал първия кмет на град Неврокоп (днес Гоце Делчев).

Невъзможно за описание на малкото място, с което разполагаме, е и стичането на доброволци - както от вътрешността на България, така и от западноевропейските страни, та чак и от далечна Америка. На територията на поробената все още Македония се групирали в чети над 30 000 мъже, а прогонените от родината си арменци се предоставили на разположение на делото като две самостоятелни доброволчески дружини. Архивите пазят още и имената на стотици евреи, както и на българи с мохамеданско вероизповедание.

Делото било наистина общонародно.

Обобщението на цялостната картина е направено от ген. Радко Димитриев, командващ Трета българска армия, която впоследствие завзема Лозенград:

„Балканската война - пише той - не е война на генералите, а на народа. Той е единственият и истински герой. При Одрин, Булаир и Бунархисар синовете на България продължиха Руско-турската война, извършват блестящ подвиг по пътя на националното обединение. Войната в историческата памет на народа е с извисения национален дух, с образа на самоотвержения и доблестен български войн, преминал през всички изпитания за свободата на своите съотечественици.”

Старателната подготовка на Балканската война приключила с обявяването на всеобщата мобилизация. Как била посрещната тя?

Генерал-лейтенант Никола Иванов, ръководителят на обсадата и превземането на Одринската крепост, в книгата си „Балканската война” (1924/1925 г.) я описва така:

„Един месец преди обявяването на мобилизацията за нея се толкова много говореше, че трябва да се вярва, какво духовете бяха подготвени. Може да се каже, че забавянето в обявяване на мобилизацията мъчеше хората. Въздухът беше толкова препълнен с възбуждение на народното чувство, че кой знае дали някой би бил в състояние да го удържи да не избухне и се изрази в нещо като вътрешно негодувание…

…Изобщо в народа беше изгубено спокойствието. Никой нигде за друго освен за мобилизация не говореше…

Макар и да се държеше в тайна, но то беше само официална тайна, за всички в столицата стана известно, че дванадесетий час е настанал. Скоро мълвата се разпространи и в страната, гдето нетърпението бе стигнало върха си. Забелязваше се вече едно колебание в работите на всекиго, търговци, промишленци и други гледаха някак си да не се ангажират много, за да имат ръцете си развързани.

Дойде най-сетне 17 септемврий. С шифрована телеграма, подадена в София в 2 ч. 29 м. сл. пладне, военният министър съобщава, че е обявена обща мобилизация на армията. Шифрованите телеграми обикновено се предават по-бавно и тази телеграма се получава едва след един час, т. е. в 3 ч. 30 м. сл. пл. Часът около 4 - 5 в цялото царство тръгнаха куриерите да възвестят вестта за мобилизацията. В местата, гдето имаше телеграф, съобщението стана телеграфически, но вече не шифровано. Да, с тайната може много да се злоупотребява. В случая, за никого не може да бъде тайна онова, което след два - три часа ще знае целият народ и с барабанен бой ще се възвестява от глашатай за обявената мобилизация….

…Работата тръгна много добре, но не съвсем гладко. Запасните се явиха в по-голямата си част преди установените срокове и войсковите части, в сметките на които не беше предвидено толкова ранното явяване на запасните, срещаха още от първите дни затруднение в прехранването. Това затруднение биде скоро отстранено, щом почнаха да работят реквизициите. По-ранното явяване на запасните се отбелязва, за да се види настроението, което беше обзело народа…!”

За възвестяването на мобилизацията в Жребичко няма запазени документи, но посрещането на новината едва ли е станало по-различно от описания по-горе начин.

Със сигурност отец  Вълчо е наредил камбаната да се бие силно, продължително и тревожно като при пожар, а кметът Васил Тодоров, който приел от конния стражар заповедта на Околийския началник, я възвестил чрез глашатая.

А после започнало поименното връчване на повиквателните на запасните.

Няма данни и за точния брой на мобилизираните, но, сравнен с общата статистика, той би могъл да се пресметне с достатъчна точност.

В онази България с население от 4 милиона и 430 хиляди жители мобилизационният резерв бил определен на 714 000 души. В различните източници броят на действително действащите в бойните операции войници и офицери варира между 632 и 750 хиляди.

За сравнение - сърбите мобилизирали 400 хиляди, гърците - 300 хиляди, а черногорците - едва 30 хиляди войници.

На тази база може да се приеме за достоверно, че Жребичко със своите 1400 жители е изпратило на фронта не по-малко от 150 запасни - в голямата си част редници и низши армейски чинове. Болшинството от тях попаднали в ротите на 27-и Чепински полк, но както се вижда от списъка на загиналите, други са били призовани в 40-и пехотен Беломорски полк, а някои от тях в хода на войната - презачислени към 63-ти пехотен полк. От различни военни документи става ясно още, че представители на Жребичко имало и в кавалерията, и в Трети артилерийски полк, и в обоза.

Когато разбра с каква цел се събират материалите за тази книга, един от по-възрастните жители на селото каза:

- Напишете непременно и за това как ставаха войнишките изпращания при нас. Те бяха големи и тържествени като сватби. Събираше се цялото село, за да изпроводи новобранците си до „Турското гробе”. Оттам нататък те поемаха надолу с песни, а близките им ги следваха с поглед докато се скрият зад хребета…

Този човек безспорно ни каза истината. Но в изпращанията, за които отваряме дума сега, едва ли е преобладавало тържеството. Защото - едно е да поверяваш сина си на мирновременната армия, но съвсем друго е да знаеш, че отива на среща със смъртта.

Отбиването на редовната военна служба наистина се е считало като въпрос на мъжка чест. А на неприетите в армията по една или друга причина се е гледало с по-различно око. В Жребичко все още се говори за една мома, която някакви сватовници опитали да сгодят с такъв младеж. А тя отхвърлила предложението с присмех: „Как така! Него не го иска царят, та аз ли ще го взема!”.

През септември 1912-а вероятно настроенията са били малко по-различни. Към страха от евентуалната смърт на воюващите се добавяли и очертаващите се тежки грижи по предстоящото оцеляване на оставащите самотни жени, невръстни деца и немощни старци. Плуговете, брадвите и всички останали земеделски сечива били прекалено тежки за техните ръце, а други средства за придобиване на прехраната просто нямало.

И нека не забравяме за последствията от страшно звучащата дума „реквизиция”. Според нейните правила, ведно с мъжете, към фронта поемал и добитъкът - конете за кавалерията, а воловете, за да теглят безчетните обози.

Реквизирала се и част от земеделската продукция - та нали тази многобройна войска освен от пушки се нуждаела още и от храна, дрехи, обувки, снаряжения и какво ли още не. Военновременните закони били безпощадни - хамбарите се изпразвали принудително без някой да попита стопаните за собствените им нужди.

Благородна или не, сянката на войната надвиснала над селото с цялата си черна прокоба. И със страха от евентуалното пристигане на смразяващите кръвта известия за нечия смърт.

Очите на засегнатите семейства били издигнати умолително към небето, както никога дотогава.