ХРАБРОСТТА ДА ЖИВЕЕШ

Коста Странджев

(откъс от документална повест за миньора Спас Дочев)

Тази повест не можех да напиша с шепот. В нея има тенденция, но какво от това? Ден по ден, ред по ред възстановявах според силите си един документ - живота на Спас Дочев.

И ако това е тенденция, аз ще я браня яростно.

И все пак: Коя е цялата истина за Спас?

- Не ме очакваш, нали?

Познавам този глас. Не виждам човека, но мога да си го представя: остро лице, сухота в погледа, болезнена усмивка.

- Минах да те видя. Как си? Какво правиш?

- Нищо. Просто съществувам.

- Кисел си. Ако преча, да си вървя.

- Спасе, моля ти се.

Обляга се гърбом на патерицата и ме гледа продължително, настойчиво. Мълчи, като от време на време облизва засъхналите си устни. Все си е такъв - затворен, малко общителен.

Отвън протъмнява. Небето вече е съвсем пусто - никакви звезди, никаква луна. А аз си мисля: Откъде да започна? И го питам:

- Искаш ли цигара?

- Избери ми една. Ама гледай да е по-мека.

Преди да запали цигара, той дълго я очуква върху нокътя си.

- Особени цигари.

- Японски - казвам му аз. - Купих ги от Пловдивския панаир.

Пали цигарата и усещам как с неудоволствие поема тежкия черен дим. Лошата му кашлица не закъснява. А сетне ме пита:

- Кажи нещо от този панаир!

Вдигам рамене: “Панаир като панаир”.

По ватенката му са засъхнали едри грозни кръпки от тиня, каската му е избеляла, олющена.

Наливам коняк в чашата за вода:

- Сърдиш ли ми се?

Мълчи.

- За книгата… „Храбростта…”

- От мен го запомни. На тоя свят най-унизителното за един мъж е безсилието.

- Нямам друга чаша. Пий направо от бутилката!

- Човек трябва да умее винаги и на всичко да се радва. Няма по-хубаво от това да бъдеш по пътищата на България, хеле при залез слънце. И по месечина е хубаво. Веднъж, като гледах географската карта, реших да турям по една точка върху ония села и градове, дето имам свои хора. Картата не ми стигна - толкова бяха точките. Не те баламосвам, повече от 3000 души съм научил на миньорския занаят. Тоя народ сега е пръснат по цялата държава.

- Има нещо нередно в моята професия, Спасе. Да възпявам чуждите работи, един вид да живееш с радост и мъка, взети от другите, назаем…

- Усетих, че ме измъчва нова, непозната дотогава болка: да живееш, без нищо да ти се случва. Хей така: съмва се, мръква се. Сетне? Нищо. Сетне? Всичко ти е ясно. Тази болка е по-страшна от рязания крак. Може ли да се живее така? Човек трябва да действа, всичко друго е лъжа и измама.

- Това, което аз правя, едва ли е нужно някому. Защо се смееш? Спасе, защо се смееш?

- Сетне някои се изсилиха и писаха по вестниците как съм дошъл на Медет и как съм рекъл:”Горя от ентусиазъм да  дам и последните си сили за построяването на социализма”. Друг пък измислил, че аз съм подземният Мересев…

- Ти чувстваш ли  как сега някои хора са твърде много заети единствено със себе си?…

- … пък аз нито съм Мересев, нито Мирозов, а Спас Дочев от Ново село, Троянско. Защо да приличам на тоя или оня, когато аз - това съм аз. Сума ти народ ме знае такъв…

- Мога и да престана да пиша. А, Спасе?

- Да има как да струпам една барака пред тунела, в нея бих живял. Тогава някой може да рече, че това е нов почин, ама пак ще излъже. Бих живял, защото знам,че ще ми бъде хубаво.

- Спасе, вървяхме с теб към лавката. Бригадата празнуваше. Спря ме отвън, прелисти книжката, която ти подарих, първата ми книжка. И ми каза: „Пиши! Но пиши така, че да има за хората повече хляб и повече страведливост.”

- На това уча и синовете си - истински комунист ли си, и на сън да те бутнат, щом чуеш, че партията те вика, няма място за усукване. Събираш всички сили и тръгваш по коравата земя…