ПРО(Е)ДАДЕНАТА ЛУНА

Румен Воденичаров

Този, които не знае истината е само глупак.
Но този, който я знае и я нарича лъжа, е престъпник.
Бертолд Брехт

Хората трябва да обичат Америка,
да се възхищават от Америка,
да мечтаят за Америка.
Збигнев Бжежински

Като дете започнах образованието си в у-ще „Васил Априлов”, София. Имахме страхотни учители. Най-колоритен от всички беше г-н Герасков по физика.

Той ни учеше да мислим критично. Още в седмо отделение бяхме научили от него, че във вакуум ударите от чук не се чуват, а ако хвърлиш камък право нагоре би трябвало да ти падне на главата със същата скорост.

Това, че учителят ни не беше комунист, не беше пречка да бъде уважаван  от всички: и от съучениците ми, и от родителите им.

Преди месец една начална учителка от моето училище се опита да заинтригува децата като им каза: „Американците може и да не са били на Луната. Не всичко в Интернет е истина.”

Герберите, както подобава, настръхнаха. Един баща казал, че е потресен. Други обвиниха учителката, че е русофил.

Не се усетиха, че реагират също като тези, които преди години започваха да ни гледат свирепо, ако кажехме вместо Октомврийска революция - Октомврийски преврат.

Но днес става известно, че Троцки е определял промяната като революция, докато Ленин е бил по-скоро за преврат.

Явно истината за събитията, отдалечени от нашето време, също като моралът се променя. В този смисъл много истини за събития около двете световни войни и Студената война в ХХ век си остават относителни и неизбежно ще търпят промени.

Наближава 50-годишнината от историческия полет на Човек до Луната.

По този повод ще бъдат произнесени много благодарствени думи към участниците в лунните програми на САЩ и СССР, но ще се чуят и твърденията на мнозина специалисти, че между двете космически държави  по времето на Студената война е съществувал „лунен заговор”.

Лично аз изповядвам умерен скептицизъм в смисъла на Монтен и затова конспиративната теория  като финал на космическата надпревара ми е по-близка.

През 60-те години на миналия век реалната опасност от военно противопоставяне на двете системи  се заменя от надпреварата за усвояване на Космоса.

По това време САЩ разполага с ракетния барон Вернер фон Браун и стотина немски специалисти, построили в края на войната ракетата ФАУ-2.

А СССР -  с отличните ракетни конструктори от РНИИ Сергей  Корольов и Владимир Глушко, репресирани  по времето на Сталин като хора на маршал Тухачевски (т.е. троцкисти), както и с поколението инженери, създало легендарните ракети на твърдо гориво „Катюша”.

Задочната битка между есесовеца фон Браун и преминалия през ГУЛАГ Корольов започва в пълна секретност веднага след края на Втората световна война.

Руските конструктори  С. Корольов и Б. Черток посещават ракетния център на нацистите в Пенемюнде (Германия) и като победители стават притежатели  на цялата документация за ракетата на течно гориво ФАУ-2.

Заменят етиловия спирт с керосин, добавят допълнителни двигатели и през 1957 г. изстрелват първия изкуствен спътник на Земята.

Американските конструктори и политици  са в шок. Тяхното лидерство е сериозно застрашено.

Съветският съюз повежда  с първия космонавт Юрий Гагарин (1961 г.) и с първия човек в открития космос (1965 г.).

На правата САЩ вече не могат да догонят СССР.

На Съединените щати е нужен пробив и този ход е подсказан на президента Кенеди от истинския ръководител на бъдещата лунна програма и първи директор на НАСА Робърт Гилрут (1913-2000).

След полета на Гагарин Кенеди произнася известната си  реч, с която стартира програмата „Аполо”: “Ние не можем да позволим лидерството на СССР в Космоса. Ако искаме да спечелим битката между двете системи, трябва да  работим с всячески средства без съобразяване с такива неща като съвест… За 10 години САЩ ще изпратят хора на Луната и ще ги върнат живи…”.

По програмата „Аполо” започват работа 400 000 специалисти, осигурени с финансиране, равняващо се на 5% от бюджета на САЩ.

Ако се абстрахираме от всичко това, което следва, трябва по достойнство да оценим постигнатото в създаване на нови технологии и материали в десетилетието на лунната надпревара.

Двете съперничещи си лунни програми напредват на крачка една от друга.

За историческия полет до Луната се създават огромни 100-метрови тристепенни ракети: Сатурн-5 на Вернер фон Браун и Н1 на Сергей Корольов. Залогът е коя страна и коя система ще успее първа да прати човек на Луната.

Руското разузнаване донася информацията, че фон Браун е заложил на 5 огромни криогенни двигатели на керосин-течен кислород. Когато разбира това, Корольов казва убедено пред акад. Келдиш (председател на РАН):

„Той (фон Браун, б.а.) е решил да създаде еднокамерен супер двигател F-2 с тяга 600-700 тона. Но такъв  двигател няма да работи, защото е надхвърлил всички допустими размери. Колкото по-голяма е камерата, толкова по-лошо се смесва керосинът с кислорода, започва да се взривява в нея като предизвиква вибрации, които могат да доведат до разрушаване на ракетата…. Нека се поблъска, докато опре в стената. Ние това вече сме го минавали…”.

Предвиждането на Сергей Корольов се оказва  пророческо. Първият старт на Сатурн-5, който е всъщност „Аполо-1″ през 1967 г. минава сравнително успешно.

Но вторият на 4 април 1968 г. е неуспешен. Вибрациите откъсват парчета от ракетата и траекторията се променя.

Руснаците (Корольов вече е заменен от  Василий Мишин) са наясно, че тягата на Сатурн-5 не е достатъчна, за да достигне с това тегло дори първа космическа скорост (8км/сек) и са напълно изненадани, че без успешен трети опит американците ще рискуват с изстрелване на пилотиран космически кораб към Луната още през 1968 г.

Техните конструктори с основание подозират, че американците блъфират с изпращането на човек към Луната и изпращат писмо до Леонид Брежнев (Ген. секретар на КПСС), в което заявяват:

„По данни от нашето разузнаване и от цялата наша конструкторска практика смятаме, че двигателят на ракетата Сатурн-5 има сериозни и на практика неотстраними проблеми. Възможно е САЩ да прибягнат към фалшификация и да осъществят кацане с космонавти  на Луната, условно предавано по телевизията. Америка изостава по много направления и блъфира. Разрешете ни да продължим нашата лунна програма съгласно плана. Ние ще спечелим лунната надпревара.”

Акад. Челомей В. Н., Бармин В. П., Глушко В. П. и др.

В пълна секретност руснаците дишат във врата на американците, но вече без главния конструктор на лунната ракета Н1 Сергей Корольов, който умира нелепо на хирургическата маса през 1966 г.

Неговата ракета Н1 също има несполучливи стартове и то 4 на брой.

Но в 1968 г. това не е известно на американската страна. Опасността СССР да спечели в лунната надпревара става реална.

И тогава на президента Никсън се предлага решението да се направи най-скъпото шоу в историята, а именно да се симулира обиколка на Луната с екипажа на „Аполо-8″, след което през 1969 г. да се фалшифицира кацането на Човек на Луната.

По-късно ще видим кои личности стоят зад тази грандиозна космическа лъжа.

На 3 юли 1969 г. съветската лунна ракета Н1 за втори път аварира 23 секунди след старта. Става нещо страшно. Единият стартов комплекс е напълно разрушен от взрива и пожара на 2500 тона керосин.

Казват, че това бил еквивалент на 3 килотонна атомна бомба. Американците потриват ръце. Рожбата на Корольов-Кузнецов, макар и с по-надеждните 30 малки двигатели, изглежда не е готова още да изпълни полет до Луната.

Космическата лъжа може да се продължи по-спокойно без опасения от бързо разобличаване от повърхността на Луната.

Оказва се, че лъжата, струваща до този момент 30 млрд долара, е била подготвена старателно.

На 20 юли 1969 г. Аполо-11 потегля тържествено към Луната с трима космонавти на борда: Нил Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс.

На 24 юли първите двама се разхождат по лунната повърхност. Голямата крачка на Човечеството е направена. Хората навсякъде ликуват.

Милиони гледат уникалното предаване от камерата на лунния модул „Игъл”.

Изключение правят само хората в СССР и Китай.

За да мине грандиозната космическа лъжа, на американците им е необходимо признаване на кацането на Аполо-11 от единствения съперник - СССР.

За старта от Кейп Канаверал Съветският съюз изпраща в океана до Флорида 2 кораба с апаратура за заснемане на траекторията на лунната ракета.

Американците на свой ред веднага насочват 11 кораба и самолети към руските разузнавачи и с мощно радиозаглушаване ги неутрализират като свидетели.

Те не предоставят координатите на нито една държава. Така никой не проследява траекторията на Аполо-11 дали не сочи към Северния Атлантик вместо към Луната.

Веднага възниква въпросът:”Защо руснаците признават успеха на американската лунна програма, след като не са им предоставени приемливи доказателства?”.

Отговорът на този въпрос остава да  лежи на съвестта на висшето ръководство на двете суперсили: САЩ и СССР. Ще стигнем и до подробностите.

През 1970 г. Робърт Гилрут и Нил Армстронг посещават Москва. Какво се случва там и какво послание тези двама актьори са носели от президента Никсън до Леонид Брежнев можем само да гадаем.

Но след това посещение става ясно, че Политбюро е склонно съветската лунна програма да бъде постепенно преустановена, а лидерството на американците в лунната надпревара да бъде признато.

При това руската ракета Н1 е почти готова, лунният модул също и екипажите очакват старт към Луната през 1976 г. Главният конструктор Б. Черток по-късно пише: “До победата оставаше една крачка”.

Но политическото решение на Политбюро не подлежи на обжалване.

Водещите ракетни специалисти подозират, че във висшето ръководство на властта действат тайни сили, пречещи на създаването на новите перспективни ракетно-космически системи.

Полетите по програмата  „Аполо” продължават успешно до 1972 г. Джентълменското споразумение между Никсън и Брежнев е в сила.

В 1974 г. наследникът на Корольов Василий Мишин е заменен с конструктора на ракетни двигатели Владимир Глушко.

Старият враг на Корольов налага своята концепция за ракета с гориво диметилхидразин (НДМХ) и окислител (двуазотен оксид плюс азотна киселина).

Седем готови лунни ракети Н1 в Куйбишев отиват за скрап.

Акад. Глушко преименува ОКБ-1 в НПО „Енергия”.

Ракетата на Глушко е супермощна, но опасна за околната среда.

Не това е причината, обаче, финансирането на съветската лунна програма да бъде прекратено.

Генералите от Съветската армия проявяват по-голям интерес към междуконтиненталните ракети, отколкото към полети до Луната, след като други са били вече там.

Протести няма. Според акад. Черток „акад. Глушко в това време е знаел неща, които ние не знаехме….”.

След еуфорията от успеха на първия исторически полет на Аполо-11 съмнения обземат някои специалисти.

Първият, който написва книга по въпроса за лунната измама, е Бил Кейсинг (William Kaysing) (1922-2005), работил като технически говорител в компанията Rocketdyne, строила ракетните двигатели на Сатурн-5.

Неговата книга „Ние никога не сме били на Луната”(We never went to the Moon) посява семето на съмнението.

Всъщност Кейсинг е обладан от идеята, която е ръководела и българската учителка Лидия Булева, а именно „хората да бъдат окуражени да не приемат заявленията на правителството като госпел”.

Именно той убеждава друг специалист Ралф Рене (1933-2008) да напише книгата си „НАСА подведе Америка. Как ние никога не сме били на Луната”.

„Предаването на живо, - пише Рене, - на старта на Аполо11, приковаваше пред TV-екраните милиарди хора, отвличайки вниманието им от възможен анализ на отделни детайли от колосалната фалшификация”.

В десетилетията след полетите на американците до Луната се обсъждаше и се доказа, че снимките на лунната повърхност са направени на Земята с участие на дубльори  от екип на режисьора Стенли Кубрик.

Много абсурди получиха отговори: защо се вее знамето на САЩ, защо няма звезди на небето, защо се разминават сенките, защо лунният прах не пада по парабола, защо се чуват ударите на чукчето във вакуум при събиране на пробите, защо падането и изправянето на космонавта сякаш са подпомагани от стоманено въже и др. и т.н.

Но най-важните въпроси всъщност не са получили задоволителен отговор, тъй като НАСА по принцип отказва да влиза в спорове, не реагира на книгите на Бил Кейсинг и Ралф Рене и не се опитва да ги съди за клевета.

Междувременно през 2014 г. изтече 45 годишната забрана по договора, в който подробности по студийните снимки, направени от Стенли Кубрик (живеещ от 1972 г. в постоянен страх във Великобритания) не трябва да бъдат публикувани.

Три дни преди кончината  си в 1999 год. големият режисьор разкрива в интервю пред своя приятел Патрик Мюрей следното, което също не можеше да бъде публикувано до  15 години след смъртта му:

„Полетът до Луната беше фикс идея на президента Никсън…. Извърших огромно мошеничество с участието на НАСА и правителството на САЩ. Кацането на Луната беше фалшифицирано, всичките снимки бяха фалшиви и аз бях човекът, който засне това…”.

След подобно признание, появило се в 2014 г., споровете около истината за американската лунна програма би следвало да приключат.

Основните играчи: Вернер фон Браун, двамата космонавти от Аполо-11 и ръководителят на полетите Робърт Гилрут вече не са между живите.

Те отнесоха истината за лунната програма на САЩ, без да се разкаят за лъжата си пред Човечеството.

Но други като престарелия хитрец Хенри Кисинджър (95 г.) и Доналд Ръмсфелд са още живи и биха могли си признаят за това как са сугестирали президента Никсън да одобри провеждане на фалшификацията.

Доста хора, участвали в лунната програма респ. в лунната измама, загиват при съмнителни обстоятелства.

Такива са четиримата режисьори на филма за Аполо-11: Анди Роджърс, Джим Гоу, Винс Вробни и Боб Штейн.

Загива и инспектор Томас Берон, след като трима американски космонавти изгарят при тренировка в ракетата Сатурн-5.

Той бива уволнен, след като написва 55 страници доклад с критики относно стандартите за сигурност в НАСА.

На въпроса „Ще имаме ли успех на Луната?” той отговаря така: „Да, но не с програмата „Аполо”.

Седмица след това влак на прелез прегазва леката му кола, в която е той със семейството си.

От тези, които могат да говорят от първо лице, жив е още и Бъз Олдрин (88 г.) - вторият човек стъпвал на Луната.

Той обаче се усмихва, както казваше баба ми, „като посрано дете”, отказва да се закълне пред Библията, че е бил на Луната, налита на бой с журналисти и дори се „шегува” с едно 8-годишно момче като го обърква окончателно, че не е летял до  Луната. Явно, че среднощните терзания и уискито му са се отразили.

Докато беше жив, Нил Армстронг никога не даваше интервю пред камера. Може би  се е страхувал, че езикът на тялото му ще го издаде. Защото в началото на едно интервю той се обърква и казва, че не е виждал никакви звезди от Луната. Пълен абсурд!

Нека продължим нашия разказ за лунния заговор с един въображаем разговор между „Скептика” (в мое лице) и „Вярващия“, че няма лунен заговор.

Вярващият: Най сигурното доказателство за кацане на Луната са лунните камъни донесени от „Аполо-11″, химическият състав на които съвпада с този на пробите, доставени от съветската автоматична станция „Луна  24″. Може ли да отречете този факт?

Скептикът: Струва ми се, че е възможно. Първо, американците не дадоха на нито една държава лунен камък, а само лунен прах. Второ, не беше огласена една Антарктическа експедиция на НАСА през май 1967 г. за събиране на лунни метеорити.

Те са 2-3 % от общото количество, падащи на земята. Сега всеки може да види снимката на Вернер фон Браун сред пингвините  на континента, на  който се говореше, че неговите другари от СС са устроили подземна база.

Лунните метеорити са събирани за сравнителен материал при бъдещите анализи, но след провала на Сатурн-5, явно са свършили добра работа за убеждаване на руснаците като донесени от Аполо-11.

В. А защо, след като са имали основателни съмнения, в СССР признават успеха на полетите от програмата „Аполо” до Луната?

С. Това е личната голяма вина на Ген. секретар на КПСС Леонид Брежнев. От една страна той и президентът Никсън повеждат политика на разведряване в Студената война.

От друга страна Брежнев и Политбюро прибързано решават да намалят финансирането на съветската лунна програма (само 5 млрд долара срещу повече от 100 млрд за американската  програма).

Това е т.нар. „лунен заговор”, съгласно който СССР печели от изненадваща еднопосочна щедрост на САЩ следните ползи:

- изтегляне на американската армия от Индокитай

- допускане на СССР до европейския пазар за петрол и газ

- закупуване на 1/3 от американския добив на пшеница на цени далеч под борсовите

- започване на строежа  на огромния завод „Камаз” с осигурени кредити и участие на стотици западни фирми

Но от морална гледна точка този наглед държавнически ход, осигурил за едно десетилетие относително благополучие на съветските хора, легитимира загубата на СССР в космическата надпревара, признаване на лидерството на САЩ  и което е най-важното - превъзходството на капиталистическата система пред социалистическата.

Ако Никита Хрушчов беше в политиката си един „кукурузник”, то Брежнев с факта, че се е съгласил  да не оспорва космическата лъжа, е просто, както казват руснаците, „козел”. Той става съучастник в едно престъпление на века.

В. А можеше ли Брежнев да постъпи по друг начин. Имаше  ли друго сигурно доказателство, че американците не са кацали на Луната?

С. Има един епизод от лунната надпревара, който даваше в ръцете на ръководителите на СССР силен коз и можеше до доведе до възстановяване на лидерството и разобличаване на лунната измама.

Това е залавянето на капсулата на „Аполо-13″ в нощта на 12 април 1970 г. от два „риболовни” кораба и съветска атомна подводница.

Това е широкомащабна секретна операция, в която се имитират морски маневри след изстрелване на поредната ракета Сатурн-5 към Луната.

Руските моряци успяват да намерят паднала и плаваща сред океана капсула-менте, без термозащита и със запечатан люк, което е явно доказателство, че с „Аполо-13 ” космонавти не са излитали и че ракетата с недостатъчна скорост е паднала по балистична траектория в Атлантика.

Капсулата е превозена в Мурманск, където съответно се заснемат всички нейни данни и материали.

На 8 септември 1970 г. руснаците предават капсулата на офицерите от американския ледоразбивач „Южен вятър” (South Wind), но на церемонията канят да присъстват като наблюдатели унгарски журналисти, които заснемат всичко.

На 17 април 1970 г. по официалната версия „Аполо-13″ след аварията се връща само от облитане на Луната, започнало на 11 април.

Капсулата с космонавтите се приводнява в Южния Пасифик в района на Азорските острови само на 1 км (?!) от кораба „Two Jima”. Космонавтите излизат от капсулата подозрително свежи след един толкова тежък шестдневен полет пълен с премеждия и смъртна опасност. Никой не вижда парашутите, с които капсулата забавя своята скорост в атмосферата. В СССР секретността е пълна.

Наследниците на С. Корольов акад. В. Мишин, Б. Черток и ген. Каманов (ръководител на Центъра за подготовка на космонавтите) не споменават нищо в мемоарите си. Но в САЩ скандалът е огромен.

Директорът на НАСА Томас Пейн е принуден да подаде оставка на 15 септември 1970 г. Унгарците мълчат 11 години, след което публикуват снимките (Брежнев вече е сменен от Андропов), на които се вижда, че оръдието на носа на ледоразбивача е заместено от „капсулата” на Аполо-13.

Операцията на съветския флот и съветското разузнаване е проведена блестящо и заслужава специално описание. Но Политбюро на „застоя” за пореден път се отказва от публична конфронтация и разобличаване на НАСА.

Трудът на цяла генерация съветски ракетни специалисти и гениални конструктори е зачеркнат. Луната се оказва продадена.

Все пак за първи път в историята на съветския флот биват наградени всичките 122 моряци на атомната подводница, доставила капсулата от „Аполо-13″ в Мурманск.

Само този факт е достатъчно доказателство, че празната консерва с тегло 1 тон е част от грандиозната  космическа лъжа на НАСА.

В. Според привържениците на лунния заговор американците не са кацали на Луната. Как тогава ще обясните кадрите и разговорите с Центъра за пилотирани полети в Хюстън, които милиони хора гледаха със затаен дъх?

С. Има обяснение и то не е измислено от мен. Радиовръзката по време на полетите на космическите кораби  „Аполо” се е осъществявала от Австралия (Honeysuckle Creek Station). Сигналите на предварителните записи са предавани на спътник, от който са връщани в Хюстън в реално време.

Някои смятат, че за целта са използвани лазерни отражатели, спуснати от автоматичните станции „Сървейър” 3, 4, 5, 6 и 7 на повърхността на Луната.

В. Все пак има ли руски критици на лунния заговор, след като партийната официална линия, подпомогната от  космонавтите Леонов и Гречко, е да се  поддържа версията на НАСА?

С. Трима руски анализатори заслужават особено внимание.

Те са публицистът Юрий Мухин „Антиапполон. Лунная афера США”, физикът-математик Александър Попов „Американцы на Луне. Великий прорыв или космическая афера” и Юрий Елхов „Бутафорская Луна или пока живут на свете дураки”.

Най-аргументирано е доказателството на математика Попов, което прави излишни разсъжденията за гафовете при спешно заснетите студийни кадри.

Тук трябва да припомним, че оригиналните кадри, предавани по телевизията, не бяха намерени за 40-годишнината от полета на Аполо-11.

Изчезва и цялата документация за супер ракетата Сатурн-5.

Звучи невероятно, нали?

Александър Попов доказва, че мощността на  Сатурн-5 не е в състояние за достигане дори на първа космическа скорост т.е. полетът към Луната технически е невъзможен. Попов засича движението на ракетата от старта до отделянето на първата степен.

По неговите изчисления т.н. ъгъл на конуса на Мах (фронт на ударната вълна) е равен само на 4 вместо на 8, респективно реалната скорост на издигане на Сатурн-5 е 1200 м/сек вместо 2400 м/сек.

А необходимата скорост на височина над 100 км трябва да бъде около 8 км/сек. Но 1.2 км/сек вече са загубени още до отделянето на първата степен. Следователно ракетата ще падне в океана по балистична траектория, вместо да поеме към Луната.

За съжаление, когато времето е недостатъчно, и гениални конструктори като Вернер фон Браун и Сергей Корольов допускат грешки. Единият с огромните горивни камери, а другият с риска от липсата на стенд и инфраструктура за изпитване на едновременната работа на 30-те по-малки двигатели на ракетата Н1.

Резултатът е авария на Сатурн-5 три месеца преди пилотируемия полет, както и 4 последователни аварии на съветската ракета Н1 (1969, 1971 и 1972 г.).

Опасенията, че СССР могат да достигнат Луната дори с космонавт-камикадзе подтиква американските политици да приемат решението за имитация на полет с хора на борда на Сатурн-5. Време за нова лунна ракета и за нейното изпитване вече няма.

Руснаците с Зонд-5 и Зонд-6 им дишат във врата. Идеята за грандиозната фалшификация изглежда е дадена от стария хитрец Хенри Кисинджер (по това време съветник по националната сигурност в администрацията на президента Никсън).

Той е бил подкрепен и от други военнопрестъпници: Доналд Ръмсфелд (министър на отбраната), Ричард Холмс (директор на ЦРУ) и полк. Робърт Каплан.

Никсън приема съдбоносното решение и уговаря Стенли Кубрик да направи снимките в две специално подготвени секретни студиа.

В. А как е реагирал конструкторът на лунната ракета Сатурн-5 Вернер фон Браун?

С. Ракетният барон е преживял вероятно своя лична трагедия, защото вместо да стане национален герой, рожбата му ракетата Сатурн-5 не оправдава надеждите.

Той избягва да дава интервюта, но няма избор и се примирява с фалшификацията на полетите, а дори участва в посрещането на космонавтите от Аполо -11 и Аполо-12.

Много показателно е уволнението на 700 специалисти от неговото конструкторско бюро в Центъра Маршал още през 1968 г. както и на самия него през януари 1970 г. само 6 месеца след „триумфа” на Аполо-11 т.е. на неговата ракета.

Огромната ракета, обаче, няма наследници в космическите полети и остава музеен експонат. Значи провалът на Сатурн-5 е истина.

Подобна е съдбата на Сергей Корольов. След полета на Гагарин той бива отстранен от разработването на ракети и е преведен като началник отдел за планиране на космически полети. Но в СССР по това време причините са малко по-други. Акад. Челомей е човек на първия човек в империята Никита Хрушчов.

Той е лансиран лично от него. В 1964 г. Брежнев заменя «кукурузника» Хрушчов и дава отново «зелена улица » на Сергей Корольов. Той пък има стари сметки за разчистване от 1938 г. с конструктора на ракетните двигатели Вл. Глушко.

Както се вижда системата е била «всеки срещу всеки», а Сталин вече не е жив, за да  тропне по масата и да ги погледне отблизо, хипнотизирайки ги с  култовата си фраза: «Чего вы нам голову морочите?»

В. Накрая все пак кой персонално е отговорен за сключването и времетраенето на «лунния заговор СССР-САЩ»?

С. Мисля, че стана вече ясно, че космическата надпревара между двете велики сили, притежаващи ядрени сили, е била съпроводена с политически решения и много фалшиви новини на най-високо ниво.

Но една фалшива новина е била обща и това е полетът на Човек до Луната. 1969 г. е началото на втория период на разведряване между САЩ и СССР, който трае до въвличането на СССР във войната в Афганистан.

Смятам, че от американска страна отговорните личности са президентът Ричард Никсън, Хенри Кисинджър и Робърт Гилрут (само той лично затваря люка на всички ракети, след като влязат космонавтите).

А от съветска страна това са престарелите комунистически лидери: Брежнев, Суслов, Громико, ген. Гречко и Андропов, които поемат задължението да си мълчат за «лунната афера» срещу всичките изгоди, които получават за изтънелия от въоръжаването бюджет и за тях лично.

Този период, наречен «застой», остава като време на относително благополучие за съветските хора. За България като верен съюзник  на Съветския съюз 70-те години са също период на стабилна икономика и невероятен растеж. Те биха могли да се нарекат «Българският Великден» в ХХ век.

Лошото е че с приемането на космическата лъжа за истина, пътят за обикновените «земни» лъжи остава открит.

Тези, които вярват, че Нил Армстронг е направил «голямата крачка за човечеството» на лунната повърхност преди 50 години, на юнашко доверие ще приемат, че проектът «междузвездни войни» (Star wars) се е състоял, че в епруветката на ген. Колин Пауъл е имало БОВ, че арабски терористи са съборили на 11 септември 2001 г. кулите на Световния икономически център в Ню Йорк, че Русия води хибридна война с България.

За съжаление такива хора, благодарение на Интернет и СМИ, стават все повече и повече. Те могат да бъдат лесно манипулирани както за добри дела, така и за лоши.

За тях вече се употребява и новият термин „Sheeple” (от Sheep и People).

Не бих желал нашите деца да се включат в тази „овча” категория наши съвременници.

Те трябва да практикуват умерен скептицизъм.

Ето защо горещо подкрепям учителката г-жа Булева и съветвам нейните колежки  да вземат пример от нея.