Димитър Хаджитодоров

Космосът ни заинтересува сериозно в дните, когато Юрий Гагарин полетя около Земята и вестниците тръбяха за постиженията на съветската наука.

Започнахме наблюдения на Луната с телескоп, изнасян в летните вечери пред ЦУМ. Надупченият като пчелна пита сребрист сърп разпалваше неимоверно въображението ни.

Един от съучениците ни се абонира за списание „Авиация и космонавтика” и предлагаше да се запишем в кръжок по ракетомоделизъм.

Разглеждахме броевете през междучасията, изучавахме чертежите на ракетите, но училището ни не бе елитно и нямаше кой да организира подобна проява. Часовете по трудово обучение бяха скучни, а учителят - доста тривиален.

През пролетта, когато дните нарастваха, ние се събирахме на ливадите зад къщите и продължавахме обсъждането на любимата тема. Строяхме стартови площадки с подръчни средства.

Материалите не бяха много сложни - няколко празни консервени кутии, късове стари вестници, един - два дълги пръта. Най-ценното - бучки карбит - бе отмъкван от околните строежи.

Издълбавахме малка ямичка в земята, наливахме вода в нея и пускахме вътре карбита. Захлупвахме я с някоя консервена кутия и замазвахме с кал луфтовете. Дъното на „ракетата” бе пробито с пирон и един от нас затискаше с пръст отвора, докато вътре се събере повече газ.

По сигнал той отскачаше встрани, а друг някой поднасяше към кутията парче запален вестник, омотано върху прът. Снарядът излиташе с пукот във въздуха.

Всеки старт бе вълнуващ като полета на истински модел. Имаше дни, когато „ракетите” хвърчаха по 50 - 60 пъти към небето.

Изстрелвахме по няколко едновременно и следяхме коя ще се издигне най-високо. После хуквахме в разни посоки, преди падащите изобретения да са улучили главите ни.

Най-трудна бе доставката на гориво. Разправиите с оксиженистите от строежите бяха неизбежни. Постигнахме известно примирие с тях, след като им демонстрирахме постиженията си.

Една сутрин, през пролетната ваканция, когато ливадите бяха още мокри, Боре донесе малко карбит и предложи да изстрелваме кутии на улицата, между къщите. Настанихме се край локвите до оградата.

Бяхме почти готови, но, неизвестно от къде, се появи възрастна жена, в нов костюм и със строго лице. Тя пристъпваше внимателно, като се стараеше да не изцапа обувките си.

Боре запалваше факлата, а аз притисках с пръст отверстието и чувствах напъна на газта.
Като се изравни с нас, жената ни огледа строго и каза:

- Защо си играете с огън?! Може ли да направите някой пожар?!

- Моля ви се, отдръпнете се! - отговорих припряно аз, вперил очи във факлата. - Кутията ще ви удари!

Без да се вслушва в думите ми, тя продължи със същия тон, но аз отскочих назад. Боре протегна факлата и ракетата излетя с гръм и трясък, като разпръскваше парчета кал.

Ние се уверихме, че няма опасност да пострадаме и едва тогава погледнахме непознатата. Видът й бе впечатляващ. Тя стърчеше вцепенена, с пламнало лице.

Големи кални петна се разтичаха по костюма й, а по бузите й бяха украсени с десетина бемки, появили се внезапно след старта на кутията.

- Хулигани! - извика пронизително жената и се закани с юмрук. - Безпризорни хъшлаци! Нямате ли родители, да ви възпитават?!

- Ние ви предупредихме!- отвърнах аз, засегнат от явната несправедливост.

На пътната врата излезе майка ми, наметната със старо палто, и ние хукнахме към ливадата. Покатерихме се на една от върбите и видяхме, че потърпевшата бе влязла в двора. Мама й помагаше да се почисти на чешмата. Не бе трудно да се досетим за какво говорят.

Слязохме след няколко минути, като се оглеждахме предпазливо.

- Опасността още не е преминала, - прошепна многозначително Боре.

- Да, - съгласих се аз. - Кой знае какво още ни очаква?…

- А, много добре се знае… - усмихна се Боре.

„Лесно ти е на теб - помислих си аз. - Майка ми няма да иде при родителите ти, за да се оплаква. Довечера баща ми ще забрани играта и ще изхвърли кутиите от бараката. Но ако наистина имаше къде да се занимаваме с ракетомоделизъм, нямаше да изпадам в такова глупашко положение…”