СЛЪНЧИЦЕ
По електронната поща (че къде ли другаде в днешно време?) получавам писмо и ахвам. Предлагат ми издаването на моя книга. С пазар във всички континенти. Напълно безплатно. Вярвам в модерните времена - ликувам!
Внушават ми да не вярвам много-много на модерните времена - проверявам. Легитимно международно движение за културен обмен, основано в Германия. С привлечени за каузата издателства в различни държави.
Мен лично ме канят от представителството в Молдова. Не ги познавам, не ме познават. Опознаваме се сега - водим кореспонденция.
Чудо! Истинско чудо!
Благодарение на високите технологии и на моята усойна улица лека-полека се прокрадва слънчице. Някой някъде ме е приел без предубеждение.
За разлика от професорката от провинциалния университет, опитала да спре моя статия.
За разлика от „светилата” от различни научни институти, до 100-годишна възраст така и не открили нов някакъв си научен „дискурс”. Търсен обаче неуморно на страниците на централната периодика - територия, запазена единствено за тях, разбира се.
За разлика от модернистични някакви поети, с амбицията да сложат Шекспир в малкия си джоб с откровението, че с парижани пием кафето си по едно и също време. Публикувани в най-авторитетните издания - територия, запазена само за тях. Разбира се!
Слънчицето на модерните технологии. Вече наднича и на моята улица. Безжалостно с ярката си светлина. Кой кой е - започва да се вижда.
Защото след феодалното отсяване на „свои” и „чужди” в списанието на провинциалния университет, истината е безапелационна: най-теглена е моята статия. Благодарение на онлайн варианта на изданието.
Защото, изучавайки френските социолингвисти в оригинал, се убедих със собствените си очи, че най-цитираната руска авторка смело е компилирала преводите на техните публикации. Смело, естествено - случва се точно „в навечерието” на неподозираното интернет тържествуване!
Слънчицето на модерните технологии. Вече и на моята улица. Демократично с достъпността си.
Защото никога не бих „заслужила” командировка, та да пийна кафенцето си сред парижани. Но виртуално „обиколих” библиотеката на Сорбоната и изчетох книги на автори от 17-и век до днес.
Защото непостижима е цената на билета до „санкционните” Москва и Санкт Петербург. И, ясно, никой не би ми го платил. Но виртуално бях и там и изчетох научната периодика от цели две столетия.
Слънчицето на модерните технологии. Постепенно огрява навсякъде. Припичало, казват, облъчвало! Дразни ги. Тях, маститите. „Признатите”. Слънчеви очила. Да не се вижда страхът им. Вой до небесата!
И - последен бой! Отрицанието на четените в интернет книги. Последен емоционален отпор!
Ароматът на „истинската” книга. Неповторим, казват.
… А на мен книгата ми мирише на мъка. На неродени шишарки и жълъди. На несвити птичи гнезда. На страх ми мирише. На отнеман от поколения глътка по глътка въздух.
Океан от въздух!
На егоизъм ми мирише книгата в домашна библиотека. Непрочетена дори от всички в семейството. На книжен протест ми мирише заради нечий неоправдан снобизъм. На книжно отчаяние ми мирише книгата за еднократен прочит. На примирение и безизходица, на ненужност…
Ароматът на „истинската” книга.
Единствено мирис на пари.
… През ХІІІ век в България книгата с аромат на животинска кожа струва колкото 10 декара нива или декар лозе, колкото скъпа градска къща. Как да е грамотен човек? И колко да е грамотен? Най-вече, кой да е грамотен? Не и такива като мене. Или като вас.
Първият революционен шанс за такива като мене и вас е книгопечатането. Много по-малко пари. Много по-голяма грамотност. Един от символите на Новото време.
А днес ни се дава втори революционен шанс. На мен, на вас. Книги без аромат. Но без пари почти. Благодарение на високите технологии - символът на Най-новото време.
Слънчицето неумолимо наднича и в нашата улица.
Вой до небесата на маститите! Последен отпор!
Сега пък - реалността на сетивата.
А уж от столетия гордо се самозовем homo sapiens - „разумния човек”!…
Същината ни е в мозъка. А процесите в него са виртуални*. И за него няма значение къде са написани химични формули или алгебрични уравнения. Стига да има достъп и интелектуални сили, той ги поглъща и осмисля.
Същината ни е в чувствата. И техният механизъм е виртуален. Не шумоленето на книгата събужда трепета на душата от Дебеляновата нежност, от Ботевата и Вазовата страст, от Вапцаровия гняв, от Талевата мъдрост…
Слънчицето, изобличителят на полувкоренен псевдоморал, постепенно огрява и моята усойна улица. С шанса ни да се себедокажем вървим към естествен интелектуален отбор. Не социален. Най-после, слава Богу!
… А за „кусурите” на новата генерация нека не разсъждаваме „дълбоко”. А за новата генерация нека не се тревожим. Тя се ражда на слънчевата улица. И свободата си лесно няма да даде. Само трябва да й помогнем. Да й напомним, че е не просто homo, а и sapiens. Трябва единствено да я научим да чете… Дали на книга, или в интернет - има ли значение?
… По електронната поща (че къде ли другаде в днешно време?) получавам писмо. Без плик и марка. Не шумоли като „истинско”. Ала ме радва. Дава ми надежда. Истинска.
*Виртуален - Който може да се прояви; възможен; „Като истински”
15-16.03.2019
В.Търново
