СЪЩНОСТ
СЪЩНОСТ
На мама още къщата крепи се
на две асми, посрещнали ме с грозде.
Блуждае нейде погледът й хрисим.
Вечеря с мен. А разговаря с Господ.
В сърмица лозова животът свит е.
Развия ли я, може би ще видя
дори и на ориза в беловите
престорен смях, притоплена обида.
Примижва мама. Тъй ми е позната
ръката й - блести непрежалимо:
не се сбогувайте със светлината,
преди да я превърнете във символ.
На светлина, когато се напия,
ще легна кротко, капнал от умора,
в една - без цвят останала саксия,
търкулната от вятъра на двора.
Като щурец в парцел от райска нива
ще се събудя - рано или късно.
А мама ще ме увери, красиво
и мъдро във небесната си същност.
СМАЛЯВАНЕ
Не всяка пролет е зелена,
не всяко чувство - с нежен връх.
Прегърнал цялата вселена,
смалявам се - до птичи дъх.
Над рамото ми смерч съблече
глухарче, мравчица отвя.
И не човек, едно човече
се спъва в райската трева.
В огромните листа на клена
светът настръхва. Плисва мрак.
Не виждаш ли, че подир мене
кинжал размахва кървав мак?
Дъждец с потоп ще ме покръсти -
сам бръмбар с потни очила.
Навярно ще си върна ръста,
щом чуя твоето: „Ела”.
***
На моята обич…
Боже мой, замълчи.
Любовта не е притча.
Всички тъжни очи
по света си приличат.
Вече знам за какво
в мене страх се прокрадва:
всъщност всяко дърво
търси в тъмното брадва…
търси ехото глас,
жажда - устните бледи.
Слабостта - крехка власт.
Мъдростта - щедра бедност.
Още час ще скърбим,
любовта не е притча.
На човека любим
никой друг не прилича.
ОТМИНИ МЕ, ЛЮБОВ, ОТМИНИ МЕ…
Отмини ме, Любов, отмини ме…
Тази преданост просто ме плаши.
Като гълъб спи твоето име
по перваза на устните прашни.
Отмини ме, защото е рано
да превързвам посоки и рани,
щом в душата ми - лозе обрано -
страховете висят като врани.
Колко време пилях да ги гоня
на живота горчив от дървото,
за да срежа безмилостно клона
на презрялата гола самотност.
И се питам, щом тук упоен е
този въздух с неискреност днешна,
как така съм те носил във мене,
без да зная, че пак ще те срещна…
… как така се задъхвам от цялост
с неми устни пред твоето име,
а ти пиша с крило отмаляло:
- Отмини ме, Любов, отмини ме!…
ТИШИНА С ВКУС НА УСТНИ
“Смисълът на живота има вкус на устни”
Ромен Гари
Отглеждам тишината с вкус на устни,
в която уж те има. А те няма.
Щастлива ли си? В улиците пусти
дъждът размива вярност и измама.
Преди да зная кой съм и защо съм,
на есента енигмата се стапя:
ревнив е мракът, гузно доизносва
чертите ти, забравената шапка.
Ще влязат, трескави и непознати,
на моята тъга във асансьора -
дългът, добрата воля и мечтата,
и всеки лесен избор ще оспорят;
Навярно ще се отрека от всичко
и себе си, накрая, ще напусна.
Разпадне ли се чувството на срички,
остава тишината с вкус на устни…
