Веселин Ханчев

Завчера приятели ми обадиха, че гробът на покойната наша поетеса Екатерина Ненчева, погребана преди двадесет години в Пловдивските гробища, щял да бъде изравнен и мястото щяло да бъде отново продадено.

Някаква общинска комисия счела за нужно да отнеме на тая измъчена и угаснала толкова рано наша поетеса и последния къс земя, където почиват нейните кости.

Не можах нищо да отговоря - толкова тежко и мъчно ми стана. Само преповторих нейното четиристишие:

„Мен майка с клетва ме роди
да съм до край игра на бури,
и знам, уви, едната смърт
на мъката ми край ще тури…”

Сигурно общинската управа не е прочела това четиристишие, иначе как би се допуснало това гробарско кощунство над паметта на една от първите ни поетеси? Искам да повярвам, да повярвам, че това културно престъпление е плод на невежеството на някой гробокопач или писар… И все не мога!

Гробът на Екатерина Ненчева е отдавна обраснал в трева, почти изравнен и скоро може би на същото място нахално ще се издига някой двуметров мраморен паметник, който даже и в смъртта ще подчертава различието между духовните и материалните ценности.

Дарованието и заслугите на една Екатерина Ненчева според нас трябва да се мерят с карати. А ето, че хората около пловдивската общинска управа не ги измерват даже и с квадратни метри!

Та толкова ли им притрябваха тия няколко стъпки земя , която беше успокоила изстрадалата приживе душа на поетесата, та искат и след смъртта да не я оставят на спокойствие?

Ще ме карат ли да повторя толкова преповтаряното изречение на Гюстав Льо Бон за народите, които не зачитат мъртъвците си?…

Има думата Писателският съюз.

Имат думата жените писателки.

Има думата и цялата културна общественост.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 509, 2.04.1941 г.