ИМА И СУРОВ, БУНТОВЕН СТИХ

Димитър Караджов

ИМА И СУРОВ, БУНТОВЕН СТИХ

Като изстискаш грозда натежал
на цялата поезия световна,
ти виждаш изцедена само жал,
всеобща жал за някой миг любовен
и мъка за живота отлетял.

Защо любов? Нима това е всичко,
нима човек мълчи и се развлича,
когато е лишен от свобода,
нима непримиримата вражда
не крие също някакво величие?

Не, има и суров, бунтовен стих…
Отровиш ли надеждите на роба,
не всичко е в поезията обич,
не всичко там е само вопъл тих.

Остане ли живота ни без лъч,
стихът неволно става друг - железен,
ще има в него гняв, ще има злъч
и ще се пеят нови марсилези.


ЗАЩО?

Защо са тия неспокойни мисли,
кому е нужен тоя вечен страх
от неизвестното, от облака надвиснал
над чувството, че вече си излишен
преди да се превърнеш в прах?

Не питай никога какъв ще бъде краят,
а улови отлитащия миг,
задръж го ти, за да изваеш
за всяко време нещо от безкрая -
небе и сила, някакъв светлик.

Навън тополите шумят, обвеяни,
и техните чувствителни листа
треперят - езеро зелено,
в което се оглежда радостта
на цялата вселена…


ОКТОМВРИ

Равнини, вие още живеете,
кръгозорът е празен и чист,
и липите ограбени тлеят
в есента като янтар златист.

Още малко листа и лазури,
още няколко хубави дни -
и ще литне, подгонен от бурята,
и последният лист в тъмнини.

Като гарван сърцето ще зъзне
в дъждове непрестанни и сняг,
ще обхожда градини измръзнали,
ще сънува къпини и злак.

И какво ни остава? - От нара
да откъснем плода в тоя миг
и да спомним за избите стари,
дето младото вино шуми.


НЕОТМЕНИМА ПРОМЯНА

Отминаха младежките години,
кресливото им ято отлетя
и застрашителна като лавина
на рамото ми ляга старостта.

Заспивам късно, рано се събуждам
и дебна времето като крадец,
слухтя за вицове, суша равнец
и никоя трева не ми е чужда.

О, аз не мога лесно в своя страх
да се простя с привичките си стари
и всеки ден прелистям календара
с надежда, че ме чака още смях.

И пак се ровя аз в библиотеката
сърцето си с нектар да нагостя,
но книги там не търся, не чета,
защото тя ми служи за аптека.


НАВЪТРЕ В ГРАДИНАТА

Отсреща са лехи с цветя, скамейки,
усещам - въздухът е тука друг
и всеки шум отвън, и всеки звук
се губи в онемелите пътеки.

От кестените иде хлад зелен
и между тях, огромно и лъчисто,
небето се разтваря като писта,
в която полетяваш, ослепен.

Завръщаш се, олекнал, чист … Край тебе
минават хора - всеки си върви,
а ти зовеш градините, обсебен
от лятото, от вечните треви.

Не искаш и не чакаш нищо повече,
отприщена е живата вълна
на чувствата - и в тоя кът познат
за тебе всяко цвете е разковниче.


НЕУЛОВЕНИ МИГОВЕ

Загуби си люлякът накита,
увяхва и пада цветът,
а ти цяла зима го чака,
загледан в градинския кът.

И ето сега - между клоните -
последният стрък може би …
И пак чудеса недогонени
окичват съня ти разбит.

Ранилата пролет отлита,
преди да си вкусил меда
на чувство забравено, скрито
в нетрайния люляков дъх.

О, твоето щастие зъзне
на устните, чака, не спи
и чувствуваш как се изплъзват
и песни, и плам недопит.


НЕВЕРОЯТЕН СЛУЧАЙ

Запирам се, за да отдъхна мигом
с унесените есенни треви …
Очаквах жал, а звънна чучулига
и вис лъчиста клепките ми сви.

Измамени от пъстрата ми риза,
пчели ме окръжават като храст,
залитат шумно в пролетен захлас,
а храстът оживява и се движи.

Невероятен случай за пчелите,
за мене - лековерен, светъл блян
и аз вървя в ливадите, пиян
от самотата си честита.

——————————

сб. „Гласове от Тракия”, 1991