РАЗКАЗИ
ГРЕБЛАТА СА САМО МЪЖКИ
Някой разправяше, че моретата били седем. Може така да е, ама ако всичките са като това, множко ще да са и сериозни гребла в здрави ръце ще са нужни, за да се обходят. И колко ли време ще трябва за това мореплаване, дали някой знае?
Той, Войводата, е ходил през Стамбул Боаз до голямото море и много ни е говорил за островите, за южните красавици, че и за риби, дето никой от нас не е сънувал даже.
И това е, дето се вика, на един ръкав път, а колко далеч са другите морета няма кой да каже. То дали трябва изобщо човек да си блъска блъските и да си фантазира неща, които са само в ума, та няма как да го споходят, ама понякога сами си идват и някак не можеш ги отпъди.
Ей така си мърмореше под рошавите мустаци Динко Съчмалията, докато наблягаше срещу вълната към даляните, опнати в края на залива. Защо никой не тръгна с него за помощник още не проумяваше, но риба ще е нужна не само за домашните, а най-вече за четата, която още тази нощ трябваше да се появи в тъмното.
И неговият кръстник Вълчан ще поиска чорба рибя, ама както той я обича - от всички риби да сложи, а тревите на Кольо Байрактара в торбата ще се намерят.
Не можеше да наруши хатъра на този, дето хайдушкото име му сложи, че му легна като от попа на кръщенка, щото беше дълъг горе-долу колкото мачта на аламана.
Веслата напират срещу морето, а ръцете ги движат със заучени до умиране движения, дато се вика: “От сън да те бутнат…”
До мрежите на даляните остава малко още път, та да види колко различни риби има там в коша, че малко едра е мрежата, не се знае колко е задържала в пазвите си.
Дай боже да има и ускумру за мирис, чекалтъмъ за вкус и съкед за наяждане, че тя дружината е от все яки мъжаги, младоците са двама-трима, ама и те ядат здраво, та само с чорба няма как.
И за печене връз жарта ако даде даляна от баса и филюроза, че с хамсии хайдути се не хранят. То и няма как в едрата мрежа да се задържи от дребничката папалина, както й викат старите рибари.
Вече се чува как цвърчат рибите в мрежестия си затвор. Усмихват се чак мустаците на Динко, че тлъста плячка го чака, та му се прищя да викне и запее, но се сепна първо от срам, а друго, че съвсем наблизо плесна с опашка нещо много голямо.
Сигурно Юнус си играе, че ги има в залива на Чингане Искелекси, но никога толкова близко до лодката не са се приближавали.
Дано делфинът не се хвърли на мрежите и да обърка работата, че само това му липсва на младия рибарин и хайдушки ятак.
Приплесна се сега пък от другата страна на лодката, той не свари да се обърне, а някой силно я наклони и за малко да го изхвърли в топлата вода.
Обърна се все пак и успя да запази равновесие, същевременно губейки ума и дума, защото над борда го гледаше засмяна мома с мокра от солената вода дълга, светла коса.
Младежът сдържа вика си, хвана се за обицата на веслото и с другата ръка потърка очи, но усмивката не изчезна.
Не само не се стопи във въздуха, ами и му продума с напевно-нежен гласец, идващ сякаш от глъбината на Мавро Халаса, както Бимбела му казваше на морето:
- Какво ми се чудиш, юначе? Жена ли не си виждал или език си нямаш, та мълчиш като риба? Виж се какви здрави ръце имаш и колко широки рамена ти опъват ризата, че ще я спукат под мишците! Какво се чудиш, ми отговори ми де, че раздумка да стане и да се усетя аз жена желана. То тука май няма свестни мъжкари, а годеник съм тръгнала да си търся.
Динко се отърси от първоначалното вдървяване, та си помисли дали това е “мавка” или “вила”, а може би никакво значение няма как се нарича това нещо, което даже му говори на човешки език.
Инстинктът насочи свободната ръка към ножа в пояса, но онзи омайващ глас пак се плъзна в слуха му:
- Кой знае какви страшни неща са ти разказвали за нас твоите роднини, а не е изобщо тъй. Аз съм толкова добра и млада. Нищо не ми трябва освен силен мъж като тебе, че да му готвя и пера, а и дребни дечица да му народя за отмяна, че младостта не е вечна като при боговете.
- Ти нали си Вила, как ще живееш на сушата - престраши се дрезгаво рибарят, - що не се махнеш, че да си гледам работата?
- Ааа, няма така лесно да се отмъкнеш от мен, човеко, че аз толкова време те дебна сам с лодката си да дойдеш. И знай, че ставам лоша, като не ми е по сгодата, и като нищо ще ти разкъсам мрежите и ще ти пробия лодката, та да те удавя в морето. Как може да откажеш на такава девойка като мене, лична, красива и умна, която те желае за мъж и баща на децата си?
- Ми аз още не съм за женене, а и си имам мои си мъжки работи за вършене - опита да хитрува, - ти можеш малко да ме поизчакаш да си оправя нещата, да говоря с мама и тати, да оправя дом и добитък, щом ще трябва семейство да правя. Харесваш ми много, ама то така за хоп не може да се правят нещата.
- Ти се не грижи, ами направо ме вземай в лодката и да ходим при тебе! Аз сватби и ръченици не ща, че не ви ги знам танците, а нашите ако ги заиграя, ще ме утрепят сватбарите и от сватба ще стане брадва. Само някакви свестни дрехи ще ми намериш, че съм гола-голеница и не ставам за пред хорски погледи!
- То да намеря, ама тези работи, повтарям, така не стават отведнъж. Дай ми време, ей го гости тая вечер чакам, скъпи гости и не мога така с лека ръка да ги пренебрегна! Ти много изненадващо ми се явяваш и аз още ума си да събера не мога.
- Не се коси, ами ми кажи как те казват, че аз се боях много да се доближавам и не съм чула как те зоват другите! Мене Лейля ми казвай, ама ако искаш, може друго име да си сложа, щото нали нов живот ще почвам!
- Динко ми викат, Лейля. То не ти е лошо името, ама малко турско ми идва, пък не ги долюбвам аз гаджалите.
Поуспокои се момъкът и кураж малко му дойде, та опита пак с добро:
- Виж сега, Лейля, аз сам ортак тука с едни хора и се мъчим големи работи да правим, че моят народ пъшка столетия под ярема на черно иго и бял ден не е видял. Та сме взели много голям товар в сърцата си да му помогнем на тоя народ да се избави от лошия живот и в свобода да заживее. Това е по-важно за мене от семейство, деца и невеста, та била тя и русалия. Хубава си много и всеки друг би те взел, ама аз клетва съм давал пред Евангелие и кръст от ками, така че дали ти ще ме удавиш, или моите побратими ще ме гръмнат за предателство, ми е все тая. За това дай да направим друго - чакай ме тука след три дни, а аз ще ти доведа друг такъв момък, дето не се е клел, и ще те обича както ти го искаш, щото и да се вземем, аз винаги ще обичам моята България повече от тебе. Сигурно вече ме разбра какво имам да ти река от душата и сърцето си, а аз никога не съм досега лъгал.
Младият хайдушки ятак толкова се беше захласнал по думите си, че не усети кога русалката беше дошла съвсем близо. Ръцете й го загалиха и заобгръщаха, а устните бързо зашепнаха:
- Целуни ме, рибарю, за да разбереш какво е любов, и целувката ти ще ме освободи от рибята опашка, че да стана жена като другите, защото няма щастлива жена, дето не е изпитала дете в утробата и мъж в леглото си!
Ръцете бяха много силни за такава крехка на вид девойка, но неговите си бяха направо железни от греблата, та много бързо разкъса прегръдката съвсем навреме, защото зад усмивката прозря три реда зъби като на акулите, които понякога убиваше с харпуна навътре в залива…
- Така ли чакаш войводата си, кръщелнико млади - сепна го силен басов глас и Динко скочи замаяно върху изтръпналите си нозе.
Бяха го наобиколили хайдутите на Вълчан, а самият му кръстник стоеше насреща му с ръце в пояса.
Момъкът разтри очи с детски жест сред залп от мъжки смях и ни в клин, ни в ръкав изрече:
- Греблата са само мъжки…
НО ПРОЗА
Зад прозореца софийският смог се бе разпрострял като диария върху бабешки памперс. Фил Марлоу не можеше нищичко да прозре през този отвратителен НЕвъздух и се намираше в абсолютно неведение относно ден, нощ и час.
Битката с третата бутилка бърбън го вкара в темпорална обърквация, а смогът допълнително допринесе спрямо възможността да се измъкне от пъзела й.
Ръчният часовник бе изхвърлен още преди две години някъде из Холивуд, когато раздра с него водното легло на една филмова звезда-нимфоманка, календарът на стената беше от времето на социализма, а компютърът…
Компютърът издържа пиянската меломания на детектива само до третата песен. В решението да се запознае с по-екзотичните и максимално модерни песни на новата си Родина, Фил влезе в ютюб и ги подкара по брой гледаемост.
Компа издържа дупарата на Гери Никол и издислава на някакъв си Фики, но когато прозвуча „Жаба влачи телевизор с нокторезачка” Уиндоуз 10 изрева с тембъра на Криско: „Madafaka” и си тръгна, шумно блъскайки вратата, на която някой сега чукаше с упоритостта на сексуално незадоволен орангутан.
Настойчивостта на посетителя или посетителката в никакъв случай не осветли Марлоу откъм време и календар, защото върху нея всеки си чукаше, когато му дойде на акъла, така че на полутрезвия или полупияния /въпрос на гледна точка - б.а/ не му оставаше нищо друго освен да стане и отвори устройството за влизо-излизане.
Човекът от другата страна с величествено-небрежен полуконски тръс се вмъкна край него в одимената и обезкомпюритена бърлога, спря се по средата и каза твърдо:
- Здрасти значи.
- Така да бъде - изфъфли дрезгаво Фил и си седна кротко във въртящия стол пред мъртвия комп - сядай на диванчето и давай по същество! Само да ти кажа, че поркането свърши.
- Няма проблем, аз съм абсолютен въздържател и даже съм веган. Да се представя - казвам се Ник Нанкоу, но пиша под псевдонимите Ник Нанкоу или Ник Нанкоу, а в медиите ме представят като Ник Нанкоу или Nik Nankow. Завършил съм поетична еквилибристика и прозаични абстракции в университета на Тринидат и Тобаго, а съм защитил докторска дисертация в академията на Бурунди. Сега се занимавам най-вече с писане на НЕпоезия и НЕпроза, както и с преподаване на творческо антиписане, защото българите някак си не са достатъчно подковани откъм духовност и чувственост, та ние сме дошли тука да ги осветлим в тази имагинерност и тотална психотермичност. Издал съм само 276 книги с невидими и видими стихове, танзанийско Файку, шриланкско Байку, молекулярно-неутронна и атомно-протонна НЕпоезия, както и скромно количество НЕпроза. Редактирал съм още толкова чужда антилитература и няколко НЕсписания…
На Марлоу отдавна му бе писнало, та се оригна с типично бърбънско звучене и мирис на царевична меласа:
- И какви са моите грехове, та ми ги приказваш всичките тези дивотии, плийз? Да не би да искаш да ти ставам герой на бъдеща книга? Закъснял си, пич, той Реймънд доста отдавна те е изпреварил и то със сериозен аванс.
- Но какво говорите, сър, моето посещение е директно свързано с Вашите страхотни умения в детективно-ракетьорските дейности, както и в супер-таланта да носите на бой. Вашата слава е безпрецедентна в средите на ъндърграунда, овърграунда и граунда, поради което и Ви посещавам с нужното уважение, което нося ето в това кейсче.
И Ник Нанкоу постави върху бюрото един куфар, чието вътрешно съдържание предизвика у допотопната мебел звуци на унизено и изтезавано дърво.
Марлоу щракна закопчалките, за да установи наличието на пачки с купюри от почти всички средноазиатски и долноафрикански държави, надлежно подредени и залепени с бандероли от напълно неизвестни банки.
- Какво трябва да направя за да мога да налепя стените на бърлогата с тези постфиникийски алименти - зададе почти на себе си въпрос легендата на детективно-дидактичната мисъл-форма?
- Мистър Марлоу, не мога с две думи.
- Давай тогава с три или повече. Три-четири - изкомандва започващият да изтрезнява домакин, същевременно усещайки полъха на идващата алкохолна абстиненция!
- О-кей, почвам. Та значи ние тук с една моя колежка и една подобна чанта с пари направихме списание за антипоезия, в което покрай разните графомани и коплексирано-непризнати гении успяхме да примамим и напълно свестни творци. Само че се оказа дето те не са расли в гората, като някой от редовните ни автори и повече не желаят да участват при нас, независимо от тиквените медали и дървените купи, които им раздаваме. Списанието „ОХ Поетика” страда напълно страдащо и ни изпълва с необозрима тъжовност, а нашите шефове, които са ни изпратили тук със специалната задача да изпростяваме населението заедно с останалите радетели на КИЧА са зверски недоволни и ще ни спрат кранчето, ще ни изритат от яслата и изобщо ще ни оставят на пътя.
- Добре де, като е така какво от туй - изказа направо евангелска мъдрост Фил - какво ме засягат разните поезии и прози мене /човекът на пищова и юмрука - б.а./? И къде е връзката с бъдещите ми тапети от куфар-кейса?
- Там е работата, че има връзка. Ето тук на този лист са написани имената на някои творци, които не само не желаят да ни сътрудничат и се дистанцират от нашата просветителска и антипоетична дейност, но и открито се агресират срещу иначе достойния принос към родната безвкусица. Моята приятелка, партньорка и колежка мис Кравър предава своите поздрави и надежди заедно с авоарите, върху бюрото Ви, където за съжаление не лежи самата тя, поради отсъствие, съчетано с неразположение.
Героят на Чандлър бе полузадрямал от алкохол и досада, та вече мечтаеше как ще се изпъне на диванчето и ще спи, ще спи, ще спи, ама тоя граф Оман седеше там и сякаш имаше идея да остане поне до Великден върху удобното съоръжение.
- И какво да ги правя тези от списъка - да ги коля, стрелям или тровя, щото нещо имате недоразумения с тях? Това ли искаш ти от мене, човече на молива?
- Просто ни се ще с Вашите неотразими методи да ги убедите, че бъдещето неминуемо е на антипрозата и антипоезията, така че по-добре е по-рано да се присъединят към печелившия отбор, чиито вдъхновители и гурута се явяваме ние - трегерите на новата вълна от възвишеност, евро и атланто стойностни произведения на изкуствената култура.
- С моите методи викаш, а? - понадигна се напълно изтрезнелият и влязъл накрая в ситуацията бърбънолюбител. Абстиненцията тъкмо се задаваше зад ъгъла и още не бе го извадила от адекватност. - Да се присъединят, викаш, към онези, от които чак софтуерът ми избяга с ужас и покруса?
Рязко отвори чекмеджето, където съвсем кротичко си лежеше „Смит и Уесън” 45-ти калибър и без да се цели изстреля целия пълнител в наглия посетител и антитворец /според собствените му твърдения - б.пр/.
Все пак отнякъде трябва да се започне, нали…
КВАЗИМОДО
Още от дете беше красив като малък Адонис. Съкварталците го нарекоха в завистта си Квазимодо. Тъкмо вървеше новият вариант по книгата на Юго в анимационна адаптация. Той само се усмихна на абстрактното прозвище и широко скроената му душа потърси полиграфското издание, за да се запознае с второто си Аз.
Зачете се и в други френски автори, а Дюма Баща естествено го порази с многоцветния език на двувековното времево разстояние и определено вкара афинитет към четенето на книги, който до този момент бе заместван от всичко останало - като се почне със спорта, момичетата и се стигне до компютъра.
Прегърнал французина в духовните си обятия, Квазимодо потъна в подземията на замъка Иф, завихри се в дуелите с шпаги заедно с Д’Артанян, разбулвайки масонските мистерии на мага-граф Калиостро.
Приятелите от тайфата не можеха да го познаят, мислейки го за болен или направо полудяващ, а той задълбаваше в усамотението си, без разбира се, да спира посещенията на последния клас в училище.
Учителите също намериха разлика в този поновому замислен и мълчалив младеж, променен по непонятни за околните причини, който на въпросите им отвръщаше с онази типична, само негова си усмивка отляво в края на устата.
Захвърли бокса и мина на фехтовка - спорт, който не предизвикваше интерес в неговите кръгове на общуване, но пък издигайки го в собствените понятия.
Постепенно всичко някак си се превъртя на сто и осемдесет градуса и след абитуриентската вечер, на която издържа до полунощ, въпреки идиотската досада и почти нечовешката неприязън, появила се изневиделица, Квазимодо изключи телефона и се хвана за учебниците.
Литературата винаги е била мъчителна като предмет за този жив, енергичен и сръчен момък, чийто интерес към математиката и физиката бликаше от цялото му същество, макар и без да се напрягаше излишно в изучаването им.
Просто училището си вървеше, с изключение на литературата и граматиката. Някак по инерция се противеше на това, че някой е взел заради него решение какво точно е искал да каже даден автор в произведението си.
И поради този си интуитивен инат не прочете свястно една книга от тези, дето им ги даваха за задължителен прочит, кретайки в хуманитарните науки, дълбоко в една летаргия, комбинирана с ненавист. До момента, в който не срещна Дюма…
Имаше месец да се подготви за изпита по литература и никой не бе в състояние да го спре в желанието да влезе в института точно с тази специалност. Само че сега трябва да се прехвърли целия материал от гимназията, профучал като влака-стрела през годините, без да остави и бегла следа в лабиринта от нервни клетки.
Първите дни приятели и приятелки обсаждаха вратата му, но той ги гонеше с усмивката на мълчанието, спеше по три-четири часа и изчете около сто и петдесет готови теми, изровени в интернет.
Чувстваше се неготов, но достатъчно мотивиран и се надяваше да навакса в очакващото го Бъдеще. Майка му се притесни дали нещо не се е побъркал и домъкна вкъщи един свой съученик с титла по психология, спечелвайки си страхотен скандал след двучасовия разпит, на който кандидат-студентът бе подложен от научното светило.
Баща му не скриваше своето разочарование, защото виждаше как мечтата да види сина си електроинженер изчезва между страниците на художествената литература. И така, сам срещу целия свят стигна до Деня на истината, в който трябваше да защити изцяло новата мечта, явила се във вид на съдба, химера или просто надежда за осъществяване.
Естествено се падна авторът, за когото знаеше най-малко. Въпреки това не се отчая, събра в главата си всичко, което успя да възпроизведе като откъслечни спомени и грабна писалката.
И написа като изпитна работа първия си разказ - с научно-фантастична тематика. Фабулата се развиваше в далечното бъдеще, където във футуристичния ландшафт се извисяваше музеят на Галактическата литература.
И там в средата на една от залите блестеше холограмата на триизмерно око - стъкленото око на убития поет.
Един приеман индивидуално символ на интелектуална хуманност и съпротива срещу всичко агресивно и противочовешко.
Квазимодо провери за препинателни знаци и главни букви, с което изчерпи граматичните си познания.
После смело остави изпитната “творба” пред председателя на журито, напускайки с вдигната глава и своята си усмивка десета аудитория на Университета.
Не бе сигурен, че проверяващите имат чувство за хумор или нестандартно мислене, но дишаше с широките си гърди на спортист градския въздух в еуфорията на създател-творец, какъвто досега не бе се проявявал.
Оттогава започна да подписва творбите си с псевдонима “Квазимодо”, забравил преднамерено имената в паспорта и шофьорската книжка…
ПАЛЕОЛИТ
„Нещастието е добър учител,
но неговите уроци са жестоки.”
Оноре дьо Балзак
Птеродактилът бе заел стратегическа позиция на върха на една пиния и упорито концентрираше инфрачервеното си зрение към едва забележимата пътечка някъде там долу.
В мозъчната му кутия сякаш между другото се разхождаше дилемата, касаеща Съдбата и Късмета, а житейският опит му нашепваше, че е безсмислено да бяга от темата.
Летящият гущер инатливо бореше в себе си теза с антитеза по отношение на това дали предопределението се влияе от случайностите или е точно фиксирано в персоналния път на всеки жив индивид.
В конкретността на моментния казус се прогнозираше липсата на щастливо продължаване на живота от страна на пъплещите по земната кора хомосапиенси.
Кой ще мине първи по пътечката между рехавите храсти и папрати - мъж, жена или дете, това е въпросът? Но той бе по-скоро статистически, отколкото приоритетен.
На Птери му бе все едно, защото си ги обичаше без афинитет спрямо пол и възраст. Предпочиташе ги тези хора и това си е, само дето след употребата им го налягаха някакви такива наченки на философстване от рода на „смисъл на живота”, „дали да бъдеш или не”, „има ли живот след смъртта” и подобни, докато при консумация на разни змии, котки или други животинки нямаше подобни притеснения.
Въпреки всичко си предпочиташе хората и някак започна да свиква с размишленията, та дори и ги очакваше като някакъв наркотик, свързващ кулинарните с менталните удоволствия.
Щракаха в продълговатия череп авангардните за палеолита съждения и не дадоха възможност да се чуе размърдването на папратите там долу в ниското.
Птери само чу едно свистене, почувства силна болка в гърдите и с шум на чупещи се клони се сгромоляса от височината на положението си.
Липсата на късмет го споходи неочаквано и безмилостно, защото същия ден Човекът изобрети стрелата.
ПЕРОТО НА ПОЕТА
Сдъвканото и начупено перо последва събратята си и бе грубо захвърлено върху пръстта, служеща за под. Оставаха още само три, защото белоглавият орел-лешояд нямаше по опашката си безкраен брой пера за удовлетворяване на безсилна поетска ярост, нищо че щеше да става герб.
Татанка Читанка се чувстваше тотално обезмузен. Още повече нашият поет не познаваше гръцката митология и не му бе попадала книгата на Николай Кун, че да знае какво е Муза. Вдъхновението просто бе навсякъде другаде, но не и във вигвама на племенния думоплетец.
Стараейки се да не завре поредното перо в устата си, Татанка се зарови в прекрасните спомени от времето на волното бизониране, когато беше най-добрия бизонджия между Редривър, Блякривър, Блуривър и останалите разни ривъри. Нека не бъркаме определението с подобните му /бозаджия, бензинджия, мусакесиджия - б.а./.
Става въпрос за убиец на бизони, с цел прехрана плюс кожи за вигвами и мокасини. Нямаше конкуренция в занаята и дъщерята на вожда вече няколко пъти го канеше да й помага в печенето на чушки за семейната лютеница, което си беше повече от намек към евентуално изработване на съвместни деца.
Но огнената вода, която оня вонящ трапер остави заедно със своя скалп оказа странно въздействие върху бъдещият вождов зет и след като на третия ден излезе от „тременса” първото нещо, което каза беше следния умопомрачителен римуван израз: „Бизонът ритна кучето и на ум научи го”.
Съветът на племето Балъмури, оказващо се първи братовчеди по пряка линия с останалите племена от формацията Тъпанарури веднага се събра на съвет.
Прецедентът с проговорилия мерена реч бизонджия им даде възможност да си пушнат „Мария Хуана” от Големия Калюмет и да назначат вече бившия убиец на свещени животни като интелектуален стихоблудец.
Това се случи в годината на Тапира, когато един метеоритен камък падна върху главата на шамана и трябваше да го сменят с друг подобен, та се запомни като „Времето на драстичните промени”.
Промениха му и на римотвореца името, та стана Татанка Читанка, макар да си харесваше старото - Смот Льотъп, което си му прилягаше като цвете в саксия.
Обаче изкуството иска жертви както е казал Несиспом Нямкой. И естествено го ожениха за щерката на вожда, която след като се пообръснеше малко ставаше за показване.
Само дето не го искаше нещо поезията, а трябваше да се отчита дейност и то мислително-поезийна. Всички баламури с нетърпение очакваха първото в историята литературно четене, а пък нашият колкото да напрягаше глава под скалпа, не раждаше никаква, ама никаква рима, римичка и даже хайку не му се мяркаше из гънките мозъчни.
Да го беше праснал някой с томахавката по тъпата глава, че в онова състояние пак да изкаже подходящ литературен бисер, ама сам няма как да се самопрасне, поради безусловния рефлекс…
Но като че нещо се поразмърда, някакви полусвързани фрази с щракане занавлизаха в главата и „О, Еврика”, перото заизписва първата гениална творба на стихоблудеца. Ето какво се получи след редакция:
ПОВЕЧЕ ОТ ЛИРИЧНО
Вигвамът тесен е за моята душа,
та в него само мазни мръвки ще суша.
И вече нищичко не ми е скъпо,
макар сърцето ми поетско бие тъпо.
В ръката с моя верен томахок
не позволявам на жената да ме хока,
че ще възседна аз мустанга,
а тя ще види колко бързо бяга.
Останала с месото във вигвама
ще плаче горко щото мен ме няма
и моята поезия ще срича,
но аз не ще я веч обичам…
Изтривайки потта от отруденото си чело, племенният интелектуалец призна вътре в себе си, че много по-лесно е да си трепеш бизони на воля из прерията, отколкото да мислиш рими и да те боде нощно време мустака на тая ненаситна нимфоманка.
Стана замислено, прегледа отново добре ощавената кожа от скункс, върху която записа плода на творческия напън и бръкна във висящата небрежно кратуна.
Извади парче злато с големината на яйце от алигатор, уви го в творбата и тихичко се прокрадна към заградените с ограда мустанги.
Баламурският Вазов се насочи уверено към далечния, голям град, където живееха бледоликите и синеоки хора, за да си търси издател…
ШАРЕНИИ
Лежа си на диванчето и слушам Сачмо. Някой може да попита защо не слушам примерно Криско или поне Миро от Каризма, ама няма смисъл щото тези ги знам като журита и разни ментори, но откъм изпълнители изобщо не ме интересуват. “Не са мой тип” както се казва. Докато Армстронг си ми е тип отвякъде и мога да го слушам със или без оная Фицжералд.
Лежа и си го слушам на уредбата със средна сила на волумето както оня ден един се изцепи в пианобара. Беше се надрънкал и по едно време се развика „Дай волумето на макс, бе!”, та едва го укротиха.
И тъкмо почва едно от най-любимите парчета - „Очи чорние”, в хола се изсипват четири странни, ама много странни типа. Сякаш нещо се завихри и замъгли за секунда, и те се появиха. С пижами и пънкарски прически, като всяка грива е с различен ярко-фрапантен цвят, синхронизиран с цвета на персоналната пижама. Направо циркаджийска ситуация, погледнато отстрани, особено когато не си в нея. Ама аз съм, уви.
Може пък да са си влезли безвзломно през входната врата, защото аз не заключвам никога, освен когато излизам от нея навън и то за дълго време.
Чувствам се като в затвор, щом има ключ отвътре на бравата, а и приятелите като идват да не звънят, че ми развалят меломанските дейности.
Даже до магазина долу пред входа като ходя, пак оставям отключено.Та тези са си влезли почти без престъпление, ако не се съобразим с фактора „звънец”.
Надигам се полуспокойно от дивана и питам пак така полу:
- Какво обичате, господа?
Тоя със зелената коса вдига брадичка подобно принц Хамлет, говорещ на черепа и изрича пак като него:
- Ние много неща обичаме, но такива като тебе не ги.
Докато реша как да отвърна на тази патетика съм хванат за ръцете от две други пижами и тръшнат на един стол, като трета пижама вече омотава около тялото ми капроново въже и ме свързва ведно с приспособлението за сядане.
Този зеленокосия се настанява срещу мен с ехидно-подигравателна мимика, а другите започват да отварят чекмеджета и вратички на холната секция.
- Ако намерите пари много ще ме учудите - засмивам се този път изцяло - не сте дошли на правилното място.
- Как да не сме бе, ти нали си драскача? - явно зеленото пънки им е тартора.
Гледам намерили са кашончето, където си държа разни записки, стари тетрадки, салфетки и ресторантски сметки, върху които съм писал в момент на вдъхновение, щото иначе не мога. Не мога и това си е…
Един вече носи от балкона цинковата кофа, с която поливаме мозайката като я мием. Зеленият става, слага кашона върху холната масичка да му е удобно и започва да къса с наслаждение каквото хване и да пуска в кофата.
- Какво правите, бе, хора? Защо късате стиховете ми, та те не са нещо особено и на никого не пречат? Моля ви престанете!
- Ти си вързан, а ние не сме - четиримата в строен хор - ти си сам, а ние не сме.
- Добре, разбрах, но какво са ви направили тези хартийки?
Не ме слушат като че ли. Един вади запалка и пали едно лисче. Веднага го познах - беше от скорошна премиера, където един артист така вдъхновено четеше, че нещо ми хрумна на момента и да не забравя го записах на това лисче, което беше писмо от енергото, деклариращо педантично поредната сметка за ток.
Тези ще запалят къщата както са я подкарали, ама какво мога да направя така привързан към стола. Чувам ги как си тананикат и обикалят около кофата, а пламъците се извисяват над горния й ръб.
В стаята става доста запушено и миришещо на изгоряло.
Сачмо са ми го изключили и ясно чувам как припяват някакви чалгарски мотиви за селската баня и сините прашки, а на мен всичко ми се върти от дима и изобщо…
След това отново някаква мигновенна вихрушка се извива в средата на хола и пред очите ми става тъмно до черно. Озовавам се на балкона в пълна ошашавеност, а до мен съвсем лекичко дими прословутата кофа.
Поемам дълбоко въздух, разтърквам очи и напълно разумно съзнавам, че не спя и не сънувам.
Стискам юмруци, влизайки в стаята, където няма никого, съвсем слабо мирише на пушек, а Армстронг допява несмущавано поредния хит, със средноусиленото си „волуме”.
Връщам се в стандартната поза върху дивана и пробвам да не разсъждавам изобщо.
Получава се някак си, само дълбоко вътре нещо се свива на топчица и вкарва тремол някъде към сърдечния сплит. Затварям очи в опит за медитация.
По-правилен музикален фон може би не бих намерил, но цветовете се оформят като гриви и очите сами отпъждат клепачите. Толкова никакво никога не ми е било.
Тъй ми е никакво, че се усещам като едноклетъчно, микроб или онази зелена еуглена от уроците по биология в седми клас.
И напреко желанията се започват едни съждения за величието на Бога и нищожността на Сапиенса, явяващи се приоритет на полупобърканите писачи, с невинаги получаващи се финали, дето сега им викат „поанти”.
Същите демодирани мои поанти, които старателно догарят в цинковата кофа на балкона…
МОЙ СКИТНИК
Винаги ходеше с кларкове, независимо от температури, метеорологични условия или социални контакти. Велурените ботуши се явяваха втората му кожа и прякорът естествено бе Марто Кларка, макар родителите да го бяха кръстили с почти магарешкото име Марчо.
Зарязал отдавна балканското родно място, преселил се на морето, което го прие заедно с всичките му позитиви и негативи, Кларка бързо адаптира чепатия си нрав към жаргона и непривичните отношения на отворените, доста европеизирани жители от крайбрежието.
Отначало реши да става моряк, но като не го огря се квалифицира в жиголо и крадец на дребно. Лятото дебнеше застаряващи западнячки и ги събаряше със завидната лекотата на младост плюс нахалство, доведено до перфидност.
А и те не се дърпаха много, защото за това бяха дошли, така че никаква милост не влизаше в моралните скрупули на гларуса с велурените ботуши.
Почваше винаги отдолу нагоре, защото южното море бе по-топло в началото на сезона и го завършваше в Балчик някъде по средата на септември.
Зимата изкарваше при някоя поувяхнала капитанска съпруга, чийто мъж правеше долари с шестмесечни воаяжи по океаните, за да излети към Ахтопол при първия повик на юни.
Тръгваше винаги с нови кларкове, закупени от Шипшандъра, както наричаха моряшкия Кореком, за да ги скапе на парцали в края на секстурнето.
Сега сезонът бе в разгара си, което приближаваше нашия герой към Бургас, но имаше още няколко междинни станции за обгрижване и всичко е по график.
Марто или Марчо /то все тая/, беше опоскал едни пияни рускини в Приморско и сега се спасяваше с бягство към Каваците, където си бе създал яташко гнезденце при един дискоджокер, но и братовчед по майчина линия, на когото попадна съвсем случайно преди три години.
Застанал по средата на една дълга отсечка с несваляща се ръка, вдигнал палец към небето, гларусът се бе вглъбил в очакване на колата, която ще го заведе при братовчеда и изобщо не забеляза двете прекрасни създания, които приближаваха към него с ветреещи се от бриза коси и разперени от същия въздушен поток роклички, нескриващи нищо за мъжките очи.
- Не те иска стопът в тая жега май - подхвърли по-високата - искащ ли помощ?
Той ги огледа безцеремонно и веднага се съгласи. Защо пък да не смени десена, че му писна от тези фригидни западнячки, които ако нямаха пари никога не би удостоил с внимание. А тези двенките са като мляко с марципан - то Оня като е давал, с пълни шепи го е правил. Тела, очи, коси, заоблености…
- Господи, колко сте хубави - парафразира Фотев героят-любовник и побърза да се представи с име и прякор - свободен скитник съм по божиите селения и непремирим любител на противниковия пол.
- А ние сме Пепи и Нели, ама дай да видим дали ще познаеш коя е Пепи, а коя Нели - отново проговори височката!
„На дядо играчките” се разхили вътрешно Кларка, защото бе видял огърлица със закачена буква Н, висяща от изящното вратле на другото момиче със замислено-зелени очи и същата по цвят полупрозрачна рокличка.
- Какво има да се мисли тука - реагира представителят на по-силния пол - аз мога с пипане да позная, даже с вързани очи.
Без много бавене му сложиха едно копринено шалче върху очите и се почна едно пипане, ама пипане да видиш. Наистина не брутално и досадно, но достатъчно за първоначален опознавателен сеанс.
Естествено имената бяха надлежно фиксирани спрямо точния притежател, което докара дамите до възхитителен екстаз, а след десетина минути стопът вече заработи и един ван ги прибра в охладената от климатика си утроба.
За нула време бяха на Каваците и кавалерът ги покани на бира с цаца щото си беше обяд. И се почна една демонстрация как се пие бира.
Пепито захапа стъклото и направо си го награби под тентата на малкото капанче, пеейки му в ухото песента за скитника, която от стар руски романс бе станала световен хит, естествено с БГ кавър.
Не че не можеше да пие, но и на него му се зъвъртя главата, а в един момент помисли, че се влюбва, макар винаги е бил с увереност това чувство да му е ампутирано още при раждането.
Нелито си мълчеше тихичко, пиеше си биричката още по-тихичко и им се радваше като орисница на пеленаче. Кларка се замисли дали пък братовчеда-жокер няма да й пасне на тази скромничка красавица, с изражение на Дева Мария.
Реши да му звънне вече и дори да спи след нощната работа му е време да става и да обръща внимание. Но нека първо прескочи до онова място, че тая бира…
Когато се върна момичетата ги нямаше на масата, чиниите и халбите бяха изчезнали, само цигарите му лежаха като сирачета заедно със запалката.
“Сигурно и те са до тоалета”- разсъди Марто и запали цигара, но в същия момент усети, че нещо не е както трябва, защото торбата му я нямаше, а бе закачена върху облегалката на стола.
- Я ела тука, бе, келеш - обърна се към с нищо невиновния сервитьор гларус номер едно на Черноморието - тези малките къде казаха, че отиват?
- Ми нищо не казаха, само че ти ще платиш сметката, а те имали някаква работа.Така че, плащай или поръчвай!
Кларка изпъшка в безполезноста да ги гони и преследва, защото схемата е играна неведнъж, само измъкна незабелязано от ботуша скритите за черни дни долари и оправи сметката…
На другия ден се просна на плажа с идея за възстановяване част от загубите, възлизащи на почти целия му доход от половин сезон, когато по уредбата на близкото кафе изригна онази проклета песен - „Мой скитник”.
Избяга като от чума…
ТРАНСФОРМАЦИЯ
Прозата бе в неосъзната депресия. Прозата бе обзета от вопиющо чувство за нещастност и безполезност, от апатия и многотонна меланхоличност.
Прозата не можеше да проумее състоянието си, но пък не се чувстваше комфортно в никакъв случай.
Знаеше, че е в дискомфорт, знаеше, че по-рано бе съвсем друго, но не можеше да даде определение на причините за това си състояние.
Наоколо беше непоносима самотност, което предразполагаше към отсъствие на обекти или субекти с възможности за осветлване единствения на дневен ред въпрос.
Замисли се отново Прозата по щекотливата тема и колкото и да се напрягаше “усилията не се увенчаваха с успех”, както би се изказал някой тривиален прозаик.
Някъде някои си имаха повече на брой проблеми и със сигурност не се тревожеха така, както Прозата преживяваше своя единствен нерешаващ се казус.
И психоаналитик си нямаше, а пък врачка персонална или поне екстрасенс някакъв по никакъв начин не можеше да си позволи по съвсем прозаични причини.
И така си вегетираше в перманентна ендогенна, униполярна или някакъв друг вид депресия, която я караше да се снижава, да се сплесква и пълзи, да губи все повече и повече от своята образност и енергична въздействащост.
Друго си беше по-рано, когато хората четяха, редяха се на опашки пред книжарниците, плащаха годишни символични членски вноски в библиотеките и попиваха печатното слово в неописуеми обеми.
Тогава Прозата се носеше по Света с вдигната горда глава, развяла гривата си от различни шрифтове и азбуки, опияневаше се от духовното пиянство на четящите и раждеше, раждаше, раждаше.
Не че сега утробата й е напълно празна, но сякаш децата не са толкова светли и така привличащи до обайване. Хората живееха с други критерии, с нови възприятия и предпочитаха лесното намиране и доставяне на информация, независимо, че това ставаше без всяко удоволствие.
Поне липсва онова невероятно усещане, когато в някаква съвсем нормална книжка се намерят между редовете някои от тайнствените скрижали на мъдростта или изскочи насочваща към дълбок размисъл асоциация.
Друго беше, да…
А сега Прозата живееше в сива прозаичност и никаква светлинка не се виждаше напред към Бъдещето, което преди може и да беше светло и перспективно, но от сума години бе безлично и нежелано до депресиране.
И като че ли на Прозата й просветна в кратката адекватна секундичка, че състоянието се дължи точно на сивотата идваща от това дето идва утре и вдругиден.
Макар един друг прозаик да бе писал някъде, че Миналото е отражение на Бъдещето, на Прозата почти на 100% й стана ясно, че това дето е било никога няма да се върне и тази констатация още веднъж я заби в стреса.
Тя се приготви изцяло да се потопи в сплина, да облее с непресъхващи сълзи безбройните си листа и да приеме философски съдбата на изчезваща тленност.
Но точно тогава явно чувството за самосъхранение се задейства, тя започна яростно да фантазира, мечтае и създава образ след образ, докато Го откри.
След това бе лесно - след още мигове на безмълвно съзерцание, на съзидателно дооформяне на детайлните щрихи просто се влюби в Него.
И се превърна в Поезия…
ВИДЕНИЕ
Посвещавам на Хезиод, който ме провокира
Тракът бе неизлечимо сляп, но не и по рождение. Огън изгори очите в детството, но паметта бе толкова силна, че петдесет години след пожара фатален още сънуваше цветни сънища и възпроизвеждаше вътре в себе си всичко, което бяха успели да обходят очите дотогава.
Боговете бяха отнели един, но пък през годините останалите сензори бяха се усъвършенствали до нива, непознати на останалите зрими хора.
Пръстите по някакъв чуден и необясним начин можеха да различават различните цветове на боите, които специално обучен роб приготвяше в глинени пахарчета и нареждаше върху дървената маса, така че да му са удобни за ползване.
Опипом тракът бъркаше в паничките и после върховете на чувствителните пръсти прокарваха деликатни петна, линии и пунктири върху голямото платно, опънато отляво на незрящия художник.
Почти цялата площ бе заета от една огромна ябълка, в която сякаш небрежно започнаха да се образуват разни фигури и предмети, нямащи никаква логична връзка за страничния наблюдател:
Току под зелената кора челичен глезен и пета пробила е стрелата тънка, надолу пък баща се мъчи синовете свои от змии меднолюспести да опази, отдясно бог огромен с червено-огнени доспехи събаря каменни стени, доскоро сам които е строил, а по-нататък от утробата на коня дървен раждат се мъже със гриви и тежки копия от ясен.
Огън, пепел, кръв, отново кръв. Много огън, много пепел, много кръв и мъка, викове до небесата чак - до онези нехаещи олимпийски зрители, които със съдбите на смъртните хора разполагат.
Слепият Тамир твореше “Илиада”…
СВЕТЛО И ТЪМНО
Както обичат да казват поетите: „Залезът аленее в стъклата на прозорците”…
Така се случва и в днешния завършек на деня, и червено-златни зайчета се експонират на стената в стаята ми, а излъчвател е прословутият залез, агонизиращ срещу западния ми прозорец.
Стандарнтото умиране на Светлото отново е към финала си, за да отстъпи пред безмилостния Сет. Тъмният брат побеждава светлия Хор във всекидневната повтаряща се битка за надмощие, както е от Сътворението.
Чак с кожата си усещам прокрадващото се Тъмно. То идва някак си подло - бавно и пълзешком. Хиляди черни плужеци пъплят през затихващото Светло, отхапват методично от плътта му, за да го погълнат напълно в най-мрачната част от нощта.
И веднага някой ще завиди на онези там далече на север, където Светлото трае шест месеца, без да се сетят, че полярната нощ продължава също толкова време.
Там живеят в снежни къщи и кожени иглу, светят си със запалени фитили в тюленска лой и по свой начин са щастливи. Целуват некъпаните си жени, прегръщат миризливите си, опушени деца и се усмихват на живота. Нямат нужда от айфони, яхти и ламборгинита.
Само в дългата полярна нощ си мечтаят за също толкова дългия полярен ден.
Та има ли по-грандиозна мечта от тази да кажеш като Бога: “Да бъде Светлина!” и наистина Светлото да се прояви с цялата си величествена красота.
За цяла половин година…
