ЛЮТО

Димитър Желев

Боряна гледаше потъващите в хоризонта на огледалото автомобили. Почувства облекчение, че с тях заглъхнаха и ужасните думи, които бяха долетели по време на поредицата изпреварвания. Последва ново ускорение и Боряна пое дълбоко въздух.
Късно снощи онзи хилав доктор беше съобщил на Тодор, че за баща му е необходимо само чудо, за да преодолее последствията от масирания инсулт. „Парезата е тежка, трудно ще се храни сам, а и не възлагайте надежди отново да проговори”. В безсилието си Тодор беше превърнал зениците в куршуми и лицето в ледена маска. Пред този добре познат на Боряна ритуал, докторът, за изненада и на двамата съпрузи, се беше обърнал към нея:
- Много съжалявам! - думите бяха стопили леда и куршумите, носейки след себе си тишина, по-тежка и от олово.
Тодор беше изригнал минути по-късно, когато излезе от болничната стая на баща си с трясък на вратата - досаден за околните навик, често повтарял се през последния месец. Трийсет дни без подобрение бяха превърнали една върлина от буйни коси и стоманени ръце в няма, изкривена като смачкан вестник купчина кожа и кости. Ала думите на доктора бяха само началото.
Алекс, узнал за мрачната прогноза, беше дръзнал да се срещне с Тодор. Баща и син, превърнали се във врагове с отказа на току-що навършилия пълнолетие хлапак да застане рамо до рамо със своя родител в завода, бяха нарушили крехкото примирие през тези съдбоносни минути в пропития с влага коридор на общинската болница. С това лудостта окончателно превзе света на Боряна.
След шумен скандал с медицинския персонал, Тодор беше подхванал жена си, оставяйки болницата зад гърба им. Боряна беше понечила да оспори последвалата гонитба, която нейните най-близки мъже си бяха устроили към морето. В отговор, част от срамните неща, които старшата сестра беше чула, трябваше да бъдат преглътнати и от шокираната съпруга. Опитваше се да оправдае Алекс, едничката й рожба, сторил немислимото - измъкнал дядо си от леглото и го натикал в ръждясалия си пикап. Постъпката беше недопустима, дори и в очите на една майка. „Точно като едно време! Ти, лодката и песента на гларуса!” - планът на Алекс беше разкрит от луничав пациент с рижав мустак, толкова вдъхновен от случката, че сам искаше да избяга от болницата. Тодор непрекъснато го проклинаше през двата часа път до плажа.
Не беше трудно да се проследи бягството на пикапа. Късната есен беше опразнила курортите от туристи и хотелите обираха последните трохи от дащното лято. Крайпътни търговци сочеха с треперещ пръст на очите-куршуми посоката, в която смятаха, че Алекс беше дезертирал от семейството си. Тодор го наричаше „предател” и „наивник”, докато все по-често караше съпругата си да мълчи, дори и когато не беше проронила дума.
Дестинацията на беглеца не беше изненада за никого. Дори и без проведените по пътя разпити, Тодор се беше досетил къде ще открие болния си баща. Старо рибарско селце беше вдъхновило десетки разкази, с които малкия Алекс беше приспиван от носталгичния си дядо преди омразното ставане за детска градина на следващата утрин. Особено популярен беше онзи за лютивата рибена чорба, която трябвало да изпие в знак на вярност бабата на Алекс. Цяла възвряла, младата тогава мома избягала от дома на бъдещия си съпруг още след първата лъжица от прословутата му гозба. Макар покойната му вече майка многократно да намекваше за склонността на мъжа си да преувеличава, Тодор си отдъхваше, когато старият моряк бе изявявал желание да приспи малкото момче след вечеря. След неуспешните опити да потуши страха на невръстния си син по утрешния ден, Тодор трябва да се беше досетил, че нещата между тях няма да потръгнат. Уважаван семеен мъж с кариера и син, превърнал се в уличен просяк с тромпет в ръка, бяха взривоопасна комбинация. Алекс редовно събираше безделници край църквата, в подлезите и до театъра с отвратителната си какофония. Тодор беше принуден да търпи подигравките на колегите си, превърнали безоблачното му ежедневие в терор. Започна дори да се съмнява, че с Алекс са една кръв. С Боряна му бяха дали всичко, от което имаше нужда. От ножа, забит в гърба, дори вече не болеше. Не и до днес. Не биваше да замесва баща му. Преминаването на тази граница нямаше да бъде простено.
Пикапът се показа току след знак за задънена улица, където морският бриз неуспешно опита да угаси вулкана в кървящите родителски гърди. Две прегърбени фигури бяха седнали под навес на добре познатия от моряшките истории кей. До тях, подпряна на купчина мрежи, лежеше приведена към вълните въдица. Дъските към кея жално скърцаха при похода на тежките Тодорови ботуши, които спряха край вонящ на риба бар. Алекс се изправи на пътя на баща си.
- Знаеш, че няма шанс в онази болница.
Тодор се доближи до изменническото лице на сина си. Изневиделица Боряна изникна между двамата и разсея мъглата от бащин гняв. Безсмислената битка отказа съпруга й, чието внимание се прехвърли към загледания във вълнолома старец.

Дълго след като ръждясалият пикап остана сам на паркинга, Алекс продължаваше да се взира в недоизядената рибена чорба на дядо си. По същото време, на няколко километра навътре в сушата, дрезгав глас от задната седалка сподели раздразнено:
- Още люто!