ОБИЧ

Драгомир Шопов

ОБИЧ

На моя правнук Самуил

1.

Нямаше нищо. А днеска го има -
едно малко момченце
и бебешката му количка.
То дойде в моята зима.
То е пролет, лято, есен.
Всичко!

2.

Детето е малко -
на четири месеца.
Не смея да го взема в ръце.
Мога само
с очи да погаля
косицата руса.
Мога само
да чуя
как сърцето ми
с неговото сърчице говори.
Животът живее.
И моят живот
ще се повтори…

3.

Ако не заплачат облаците,
как ще се оживят дърветата?

Ако Бог, мила,
не целуне твоите ръце,
как те ще кажат,
че ме обичаш?

Ако одеялото на снега
не покрие земята,
как ще се появи
първото кокиче?

Ако нашият правнук
не беше дошъл на света,
как щяхме да разберем,
че този свят
не е забравил доброто?

2016 г.


СЕГА

Не мога да настигна вятъра
дори когато си отива.
Не мога птицата умираща да утеша.
Изчезва вече порива за съпротива
във изморената душа.
Усещам ясно - думите, които
ме връхлетяваха като порой
във летен ден,
сега мълчат, дълбоко нейде скрити.
И може би все по-далеч от мен.
Аз в тях не мога да се върна вече.
Не зная пътя. И посоките не знам.
А моят ангел някой зъл отвлече
и е без ангел светлият ми храм.
Добре все пак, че пред една икона
ще мога да запаля свещ,
когато Господ идва тук -
напуснал трона -
сред хората за да отиде пеш…
Да го последвам ли? Не е ли много рано?
А може би съм даже закъснял.
Навън небе без болка и без рани.
И път като надежда бял.
Така е близко той. На крачка само
от моите съмнения и моя страх.
Ще тръгна. Ти нали ще ми помогнеш, мамо?
По този път очите ти видях.


ЗЛАТНИ ЛИСТА

Помниш ли?
Една роза ти подарих
отдавна, отдавна.
Кога беше?
Ти я сложи в книга
върху думите на шекспиров стих,
който душата ти вечер четеше.
Имаше там любов като грях
и небе, което в ада отвежда.
Имаше болка, имаше страх,
а понякога - плаха надежда,
че ще заплющят
на истината платната,
че птиците спокойно ще полетят,
че след бялото рухо на земята
цветята напролет пак ще цъфтят.
Пишеше поетът,
че е пил сълзи от морски сирени,
че кичурът на косите е посребрен,
че не спира часовникът,
че дните и нощите са преброени,
че конят на тъгата
трябва да бъде укротен…
Душата ти четеше
и осъмваше над всеки стих .
Беше пълна със златни думи
малката ни квартира.
Ти разбра ли,
че розата, която ти подарих,
всичко чува и всичко разбира?
Затова, когато тя съвсем остаря
и листата й
тихо се орониха в здрачината,
златна светлина стаята ни огря.
Изсъхнали,
бяха станали златни листата.


БАЛКОНЪТ

Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.
Атанас Далчев

Нашата къща имаше балкон откогато се помня.
Никога не съм мислил, че мога да забравя това.
От този балкон луната вечер изглеждаше огромна
и сякаш всеки миг щеше да падне
върху русата ми глава.

После в съседния двор издигнаха къща висока,
съвсем близо до нашата и до балкона, съвсем.
Изведнъж пред очите ми изчезнаха всички посоки,
смали се даже небето над мен.

Но си спомням добре - когато смъртта
на дядо очите затвори,
никой не остана в къщата, тя съвсем опустя.
Балконът се състари, нямаше вече с кого да говори.
Дума не каза повече и балконската врата.

Времето тук като немощна старица се прегърби.
Къщата беше опасна за децата,
които играеха наблизо.
По разкривените треперещи стълби
само вятър, дъжд и болка се качваха и слизаха.

Сега, дето беше къщата, има модерен жилищен блок.
Наблизо - някакъв МОЛ, там паркират
джипове и луксозни коли.
От високите сгради не се вижда никакъв Бог.
Никой за нищо и за никого вече не го боли.

А мен ме боли за нашата стара къща. Тази болка не спира.
Новите заселници тук никога няма да усетят това.
Те няма нито да узнаят, нито даже да подозират,
че къщата имаше балкон и че понякога луната
падаше върху русата ми глава.