СТИХОВЕ ЗА ПРИРОДАТА
превод: Мария Шандуркова
КАКВО Е ТОВА?
Във гората спотаена
по прашинки от сребро
аз със пушка заредена
минах вчера тук на лов.
По пътечка гладка, чиста
стъпвах тихо без следа…
Кой тук тайно правил писти?
Кой е падал за беда?
Приближавам се и гледам –
стъпкан пухкавия сняг.
Тука нокти в стъпка бледа…
Пътник минал е във бяг.
Ако знаех малка тайна
за вълшебните неща,
бих узнал, макар случайно,
кой е бродил през нощта.
Бих погледнал над елите
от високо и във кръг:
кой оставял е следите
на дълбоко във снега?
ЧТО ЭТО ТАКОЕ?
В этот лес завороженный,
По пушинкам серебра,
Я с винтовкой заряженной
На охоту шел вчера.
По дорожке чистой, гладкой
Я прошел, не наследил…
Кто ж катался здесь украдкой?
Кто здесь падал и ходил?
Подойду, взгляну поближе:
Хрупкий снег изломан весь.
Здесь вот когти, дальше – лыжи…
Кто-то странный бегал здесь.
Кабы твердо знал я тайну
Заколдованным речам,
Я узнал бы хоть случайно,
Кто здесь бродит по ночам.
Из-за елки бы высокой
Подсмотрел я на кругу:
Кто глубокий след далекий
Оставляет на снегу?..
БРЕЗА
Бялата брезичка
се отрупа в сняг,
моето прозорче
сребърно е пак.
Пухкавите клонки
спуснали ресни,
от платното снежно
бял пискюл виси.
И стои брезата
в сънна тишина,
греят рой снежинки
в златна светлина.
Утрото лениво
обиколи в кръг,
клонките обсипа
с нов сребреещ мъх.
БЕРЕЗА
Белая береза
Под моим окном
Принакрылась снегом,
Точно серебром.
На пушистых ветках
Снежною каймой
Распустились кисти
Белой бахромой.
И стоит береза
В сонной тишине,
И горят снежинки
В золотом огне.
А заря, лениво
Обходя кругом,
Обсыпает ветки
Новым серебром.
* * *
Халата повива
пътя бял.
Мекичко го скрива –
в сняг е цял.
Вятърът немирен
тук заспал,
няма как да минеш
в тоя хал.
Затири се коледа
към село,
в ръцете си метлата
взела.
Хей, вий, живи-неживи
отвред,
по пътища излезте.
Напред!
Халата се стресна
от това,
към полето хукна
през глава.
Вятърът скокна от сън
се събуди,
снежната шапка с дантела
загуби.
Врана в брезата на утрото
чука…
Тя закачила е шапката
тука…
* * *
Заметает пурга
Белый путь.
Хочет в мягких снегах
Потонуть.
Ветер резвый уснул
На пути, –
Ни проехать в лесу,
Ни пройти.
Забежала коляда
На село,
В руки белые взяла
Помело.
Гей вы, нелюди-люди,
Народ,
Выходите с дороги
Вперед!
Испугалась пурга
На снегах,
Побежала скорей
На луга.
Ветер тоже спросонок
Вскочил,
Да и шапку с кудрей
Уронил.
Утром ворон к березоньке
Стук…
И повесил ту шапку
На сук…
* * *
Над снопчето тъмна горица
в непоклатима синева
агънце къдраво тича –
месечко – в синя трева.
Сред езеро тихо, полека
боде острицата с рога, –
и сякаш в далечна пътека
водата люлее брега.
А под зелената завеса
полето вдига цветен дим
и над долините отвесно
извива своя пламък син.
Ти близка си ми на сърцето,
земя със гъстите гори,
ала и тебе често, скрито
стаена мъка те гори.
И ти забравяш като мене
приятел кой е, кой е враг,
за розово небе копнееш,
за облаци от синкав мрак.
И ти изглежда се страхуваш
от синята далечна шир,
Уралски гърбици сънуваш
или вериги от Сибир.
* * *
За темной прядью перелесиц,
В неколебимой синеве,
Ягненочек кудрявый – месяц
Гуляет в голубой траве.
В затихшем озере с осокой
Бодаются его рога, –
И кажется с тропы далекой –
вода качает берега.
А степь под пологом зеленым
Кадит черемуховый дым
И за долинами по склонам
Свивает полымя над ним.
О сторона ковыльной пущи,
Ты сердцу ровностью близка,
Но и в твоей таится гуще
Солончаковая тоска.
И ты, как я, в печальной требе,
Забыв, кто друг тебе и враг,
О розовом тоскуешь небе
И голобиных облаках.
Но и тебе из синей шири
Пугливо кажет темнота
И кандалы твоей Сибири,
И горб Уральского хребта.
ПЪРВИ СНЯГ
Яздя. Тихо. Звън извива
от копита под снега.
По полето врани сиви
разкрещяли се сега.
Омагьосана, вълшебна
спи гората чуден сън.
Със забрадка забрадена
се белей елхата вън.
Също гърбава старица
се подпряла на бастун.
На върха й чука птица –
стар кълвач дълбае с клюн.
Скача коня в шир далечна,
сняг вали, разстила шал.
Бяга лентата – пътечка,
губи се в безкрая бял.
ПОРОША
Еду. Тихо. Слышны звоны
Под копытом на снегу.
Только серые вороны
Расшумелись на лугу.
Заколдован невидимкой,
Дремлет лес под сказку сна.
Словно белою косынкой
Подвязалася сосна.
Понагнулась, как старушка,
Оперлася на клюку,
А над самою макушкой
Долбит дятел на суку.
Скачет конь, простору много,
Валит снег и стелет шаль.
Бесконечная дорога
Убегает лентой вдаль.
* * *
Аз пастир съм, със палати
сред хълмисти равнини,
с песнопойките пернати
по зелени планини.
Везат облаци дантели,
над гората свиват кръг.
Слушам борове се свели,
в тиха дрямка си шептят.
Светят утринни тополи
във зелена светлина.
Аз пастир съм с къщи нови,
целите в зеленина.
Разговарят с мене крави
на краварския език.
Ветровитите дъбрави
махат към реката с вик.
И забравил за неволи,
спя на топлия сечак.
На зората аз се моля
и от ручей причестя.
* * *
Я – постух, мои палаты –
Межи зыбистых полей,
По горам зеленым – скаты
С гарком гулких дупелей.
Вяжут кружево над лесом
В желтой пене облака.
В тихой дреме под навесом
Слышу шепот сосняка.
Светят зелено в сутемы
Под росою тополя.
Я – постух, мои хоромы –
В мягкой зелени поля.
Говорят со мной коровы
На кивливом языке.
Духовитые дубровы
Кличут ветками к реке.
Позабыв людское горе,
Сплю на вырублях сучья.
Я молюсь на алы зори,
Причащаюсь у ручья.
БАБИНИ ПРИКАЗКИ
В зимна вечер зад дворове
разлудувана тълпа,
ний през преспи и стобори
към дома се мъкнем пак.
Щом омръзнат ни шейните,
в къта сядаме на крак,
баба шепне в тъмнините
случки за Иван – глупак.
Нощ е вече. Ний стоиме
притаили дъх и слух.
Мама вика ни да спиме,
всеки прави се на глух.
Стига приказки. В леглата!
Ех, а как сега да спим?
Мир не дават ни словата,
всички викат до един.
Гледа баба, уж се кара:
“Чак до утре ли ще бдим?”
Друго ний какво да правим? –
Говори ни, говори!
БАБУШКИНЫ СКАЗКИ
В зимний вечер по задворкам
Разухабистой гурьбой
По сугроба, по пригоркам
Мы идем, бредем домой.
Опостылеют салазки,
И садимся в два рядка
Слушать бабушкини сказки
Про Ивана-дурака.
И сидим мы, еле дышим,
Время к полночи идет.
Притворимся, что не слышим,
Если мама спат зовет.
Сказки все. Пора в постели.
Ну, а как теперь уж спать?
И опять мы загалдели,
Начинаем приставать.
Скажет бабушка несмело:
“Что ж сидеть-то до зари?”
Ну, а нам какое дело, –
Говори да говори.
* * *
Запява зима – вие тя,
припяват в снежната гора
стострунните ели.
С дълбока скръб наоколо
се мъкнат бели облаци
в далечните страни.
А в двора сняг – виелица,
килим от свила стеле се
навред в студенина.
Врабчета омърлушени,
сами дечица сгушени
в прозорец до снега.
Треперят малки птичета
от глад и студ притиснати
с прилепнали телца.
Реве фъртуна яростно,
капаци удря бясно тя,
по-злобна в своя яд.
А дремят нежни птичета,
под вихрите обкичили
скованите стъкла.
Присънва им се ясната,
усмихната, прекрасната
принцеса пролетта.
* * *
Поет зима – аукает,
Мохнатый лес баюкает
Стозвоном сосняка.
Кругом с тоской глубокою
Плывут в страну далекую
Седые облака.
А по двору метелица
Ковром шелковым стелется,
Но больно холодна.
Воробышки игривые,
Как детки сиротливые,
Прижались у окна.
Озябли пташки малые,
голодные, усталые,
И жмутся поплотней,
А вьюга с ревом бешеным
Стучит по ставням свешенным
И злится все сильней.
И дремлют пташки нежные
Под ети вихри снежные
У мерзлого окна.
И снится им прекрасная,
В улыбках солнца, ясная
Красавица весна.
ДОБРО УТРО
Пукна се светлика над реката,
блесна заливчето огледало,
златните звезди заспаха,
руменей небето цяло.
Сънните брезички разшумяха,
спуснаха копринени косички.
Обичките им зелени затрептяха,
блеснали от сребърни сълзички.
До плета копривата се мъдри,
шеговито се поклаща, едва чуто
и нашепва сред седефените къдри:
“Добро утро!”
С ДОБРЫМ УТРОМ!
Задремали звезды золотые,
Задрожало зеркало затона,
Брезжит свет на заводи речные
И румянит сетку небосклона.
Улыбнулись сонные березки,
Растрепали шелковые косы.
Шелестят зеленые сережки,
И горят серебряные росы.
У плетня заросшая крапива
Обрядилась ярким перламутром
И, качаясь, шепчет шаловливо:
“С добрым утром!”
