ДЕН БЕЗ ЧЕХЪЛ

Драгомир Димитров

Курти Веселинков Паунков спря ядно алармата на телефона, който вечер държеше върху една ракла над главата си, и бавно започна да се изправя като Гробаря. Докато търкаше очите си, единият му крак започна да търси машинално десния чехъл по пода - пустият чепик винаги изхвърчаше някъде, когато Курти падаше като застреляно животно на леглото си вечер. След това отиде до банята и щом извърши онези „човешки работи”, както обичаше да ги нарича, излезе от там вече по-бодър.

Паунков влезе в кухнята, пусна кафе-машината да загрява и седна на протритото диванче, дето тъща му го беше подарила с думите: „Халал да ти й туй диванче, Курти! Да се сещаш за мене, като умра след някоя и друга година…”.  Курти тръпнеше в очакване да си спомни още отпреди промените, ама нейсе.  Той се отпусна, намести се добре и след като премига тежко няколко пъти, погледна календара на хладилника отсреща - 1 юни 2017 г.

Утринното спокойствие бързо изчезна от лицето на Паунков. Днес жена му се връщаше от почивка. Паункови бяха нормално семейство, с една малка подробност… Жена му го биеше. Биеше го много! Толкова много и толкова често, че когато още работеше в близкия супермаркет, преди кротката му съпруга да го „помоли” да си стои вкъщи, и преди той да си пусне молбата за напускане с предпоставка „семейни причини”,  колежките му го удостоиха с прякора „Крушата”. Курти Паунков хвана с два пръста чашата с кафе и с трепереща ръка отпи голяма глътка. Смръщи лице - кафето беше горчиво. Тъкмо се канеше да отпие втора глътка и да приключи със сутрешната си доза кофеин, когато на вратата се позвъни веднъж. Курти едва не се задави. Последва второ позвъняване, после трето, после четвърто… След това започна да се блъска по външната метална врата, а малко след това се чу ръмжене, като онова, когато откриеш, че ти е окапал кичур коса.

Куртевите чехли зашляпаха по плочките на коридора. Той ускори в лек галоп, като за малко щеше да се забие в тоалетката от бързане, и щом стигна до вратата, въпреки че беше излишно, попита престорено „Кой е?”, а след като не получи отговор в рамките на няколко секунди, започна припряно да отключва резетата. Паунков не беше глупав човек. Той знаеше, че една жена не бива да бъде карана да чака. Особено неговата…

Курти отвори и се усмихна:

- Здравей, миличка!

- „Здравей, миличка” - започна да го имитира тя и се развика  - Какво здравей, бе? Колко време трябва да стоим ние с Чочко и да мръзнем пред вратата?

- Ама, Катинце, душичке, моля ти се, какъв студ? Юни месец е…

- Ауу! Че и ще спори с мене! - Катя впрегна всичките си лицеви мускули, за да изрази погнуса.

- Кате, извинявай, слънчице, заповядай, не стой като чужда… - жално я подкани Паунков, усещайки лошия развой на събитията, който го чакаше.

- Чоче, айди, маминце, влизай навътре!

Всички знаеха, че единствената и най-голяма слабост на г-жа Катя Паункова (нерядко представяща се с моминското си име Пехливанова, поради лични съображения) беше нейното „чеденце” Чочо. Когато той беше наоколо, над нея падаха прожекторите на майчинския инстинкт. Чочко заприпка из коридора, отиде до фикуса, който стоеше в ъгъла до тоалетката, вдигна краче  и остави малката жълта струйка да изпълни апартамента с аромат на курабийки. След това изтръска крачето, размаха опашка и влезе в кухнята. Подире му вървеше Пехливанова като ту пляскаше игриво с думите „кой е вече голямо момче?”, ту се обръщаше към своя съпруг с изражение, гласящо „бедна ти е фантазията…”.

Катя тръшна торбите си с покупки от почивката до диванчето и седна. С крайчеца на окото си Курти забеляза дръжката на дебела дървена точилка да стърчи от едната торба. Възможни бяха две причини за тази необичайна покупка от морето - или Курти щеше да направи заветната токана баница, за която съпругата му опяваше, или… Само той си знаеше. Паунков не посмя да седне и през последвалите няколко минути мълчание и споглеждане между двамата, той стоеше прав, подпирайки се с няколко пръста на мивката.

Пехливанова затрака с пръсти по масата и много иронично, както се бе учила от предаванията по телевизията, попита:

- Курти, ти ‘що стоиш прав… пред  мивката? - Катя натърти за повече драматизъм.

- Катюшка, как беше почивката, топла ли беше водичката?

- Ей, Курти, ‘найш ли к’ъв бой ще ядеш? Махни се веднага от мивката!

- Ама, Кате…

- Веднага казах, чуваш ли к’во ти говоря, ще ти счупя главата!

Паунков  се изпъна, протегна крак встрани и се премести изключително дисциплинирано. Жена му се подпря с едната ръка на масата, а с другата на дивана, напъна се и се надигна бавно от мястото си. Приближи се до строго охраняваната от Курти територия, след което се надвеси… Тя затвори очи, изпъна долната си челюст с няколко сантиметра напред, показа няколко предни зъба и извъртя шията си към Курти, сякаш се беше схванала:

- Т’ва какво е?

- М-мивка…

Тук трябва да споменем, че физиономията на г-н Паунков направи всичко по силите си, да изрази усмивка, но опитите се спряха единствено до нещо, наподобяващо гърч в крайчеца на устата.

- А в мивката к’во има, бе, Курти?

- Чинийки, перличке…

- Много ти знае устата нещо… А защо не са измити чиниите? - Катя бръкна в купчината с два пръста и извади една вилица. - Т’ва на каквото ти прилича? - тя доближи вилицата почти до носа му.

- Ами, не знам, цветенце…

- Не знаел! Телешко! Рибица! От 10 май! Колко време мислиш, че ще седят тия чинии мръсни, а ?

Паунков много добре си спомняше вечерта на 10 май, когато съпругата му хвана нощния влак за морето, както и въпросното телешко, което бе изпекъл с чубрица и масло, за да я изпрати. Но точно в този момент той прецени, че ще е по-добре да се престори на отнесен. За толкова години брак беше опознал дясната ръка на Пехливанова и знаеше, че в определени моменти се задейства някакъв тик, който я караше да се свива към тялото и да се стяга, най-често минавайки зад неговия врат преди това.

- Що не са измити? - продължи жена му.

- Катенце, ами то таковата… Веро няма. Да! Точно така, верото свърши! - в гласа на Курти се появи нотка оптимизъм.

- Марш. Веднага. НАВЪНКА! - разкрещя се Пехливанова - Да купиш веро и един кренвирш по БДС за Чочко, и да си се върнал до 15 минути!

Курти не искаше да чака по-нататъшни инструкции и отпраши надолу по стълбите - моментът беше твърде напечен, за да чака асансьора до шестия етаж. Когато слезе до входа се спря и се огледа дали някой комшия не се навърта наоколо. Прекръсти се и тръгна. Не беше изминал и 50 метра, когато една едра капка падна върху носа му. „Няма да вали” - помисли си Паунков. Но в същия момент капките зачестиха и скоро тръгналият за покупки мъж се оказа целия мокър. Курти разкопча ризата си, докато бягаше и шмугна главата си под нея. Като цяло дрехата му вършеше много добра работа, до момента, в който дъждът не премина в градушка. Курти Паунков се видя в чудо, но за негово щастие -  тук той погледна с благодарност към небето, което едва не му коства едното око - беше близо до една от „възможно най-модерните спирки”, както ги определи видният местен политик Муфтев, при тяхното откриване. Нашият герой седна на дървените греди, които стърчаха от огромната стъклена стена.

Явно нещо, някаква свръхестествена сила или пък съдбата, беше решило точно днес да направи живота на Курти по-непоносим отвсякога, защото градушката започна да удря под ъгъл краката му. „Еееее, да му се не види! - викаше той, докато се качваше върху дългата седалка - Още нещо да се случи?!” В този момент Паунков изпита пълно отчаяние от живота, защото от процепа между покрива и стъклената стена - да, там имаше разстояние от около пет пръста (дизайнерско решение, да им се чудиш на дизайнерите) - право във врата му започна да се стича вода, примесена с различни боклуци. Курти отпусна тялото си и се предаде на природното явление. Той се погледна в рамката на билборда отстрани: среден на ръст хърбав мъж, с черна коса тип „Елвис” и наболо лице, мокър като мишка… С какво беше заслужил всичко това?  Курти Паунков се замисли и си спомни бегло първия път, когато видя жена си. Някакъв събор през 1987…  Вол… После волът беше заклан от момиче… После същото момиче спечели мазните борби на поляната накрая на селото… И незнайно как Курти се бе озовал в плен на това, както се казва, мъжко момиче.

В този момент вятърът блъсна  нещо в лицето на Паунков. Той  го отлепи от очите си, плю няколко пъти, за да премахне мръсотията по устата си и го огледа - средно по размер картонче, на което пишеше с лъскави лилави букви „Специална лотария”. Курти  вдигна глава и погледна към близката будка. Вероятно вятърът го беше духнал насам от нея. Слабият мъж обърна поглед към билета, после отново към будката. Курти Паунков беше съвестен гражданин, но пък билетът дори не беше изтрит… Сърце не му даваше да го върне, а и какво толкова, ако вземе един билет - цялата страна живее на билети! Той бръкна в джоба си, извади една метална двулевка и борейки се с бурята започна да го трие по най-непохватния начин. През целия си незначителен живот Курти бе пробвал късмета си в лотарията само два пъти - първия път му подариха билет, но по-късно отказаха да му изплатят петте лева, понеже, както го увери тогава касиерката „Точно тук н’ тр’я  се трие!”, а втория път спечели участие в някакво телевизионно предаване, за  което той имаше големи надежди, но жена му не го пусна да отиде. Въобще, що се отнасяше до игри на  късмета, Паунков никакъв го нямаше! Жена му, за сметка на това, играеше най-редовно. В свободното си време, колкото и рядко да имаше такова, Курти беше направил цяла табуретка от билетчета.

Точно такъв билет заточеният вкъщи мъж не беше срещал из огромната колекция. Най-накрая успя да изтърка обозначеното място. Под сивите стърготини беше написано следното:

БРАВО, ВИЕ ПЕЧЕЛИТЕ!

В първите няколко секунди  Паунков гледаше написаното без да реагира, само усети, че започва да мига по-често. Той обърна картончето, за да провери дали някъде не пише каква точно е наградата, но напразно - там нямаше нищо освен ситно написан адрес:  „ул. „Детелина” № 69″.  За човек като Курти, който рядко излизаше навън, а още по-рядко стигаше на повече от две пресечки разстояние от дома, споменатото в билета място не говореше нищо. Той прибра картончето в джоба си и погледна часовника си, награда от царевични пръчки - закъсняваше с 20 минути, Катя щеше да го осакати. Бурята беше спряла.

Когато Паунков се прибра, жена му спеше на фотьойла в хола.  Вървейки на пръсти, той внимателно влезе в спалнята, която се намираше в съседство, и въпреки че беше светло, включи фенерчето, с което ходеше вечер до тоалетна. Курти отиде от другата страна на малкото бяло шкафче, върху което държеше въпросното фенерче. Наведе се, стисна очи и зъби, и отвори едната вратичка. Вътре имаше всичко, от медицински за леки телесни повреди, до кутии от сладолед, пълни с още медицински… Абе, предимно медицински си бяха, няма какво да се лъжем! Но под всички медицински, Курти Паунков беше скътал една карта на града. Беше я купил малко след като с Пехливанова се ожениха - тя имаше кола и той много се надяваше, че ще обикаля града, та затова…

Мъжът разгъна картата. Чисто нова, така и не я беше ползвал, щото и колата не допря до неговите ръце. „Супер! - помисли си Курти - Сега улицата…” Но в този момент той осъзна, че налице е един малък проблем - картата беше от времето на социализма и много от улиците отдавна бяха с други имена. Ето например улица „Червен партизан” сега се казваше „Червената шапчица”, улица „Ленин” беше прекръстена на  „Марко Тотев”…

Курти дълго време се блещи с фенера над картата. Единственото име, близко до  това на улица  „Детелина”, което успя да намери, бе „Деветосептемврийско цвете на късмета, просперитета и светлото бъдеще”. Напрегнатият човечец погледна адресите, увери се, че има №69, прибра картата от вътрешната страна на ризата си и се изправи. Дали пък не можеше да отиде да потърси, докато Катя Паункова спеше ? Ами да… Какво пък, той нямаше да се бави. Паунков се запъти към външната врата, но както си вървеше, се обърна и пое към кухнята. Той взе умното решение да заеме точилката на жена си. Не че му трябваше, но едно е да се прибере и Катя, разбрала, че мъжът й върши нещо тайно, да го запука с голи ръце, съвсем друго е с точилка… След това Курти излезе, заключи вратата по същия внимателен начин, по който я беше отключил, и се качи на асансьора. Твърде рисковано му се видя да слиза по стълбите - току-виж някой съсед го видял, притеснил се/ че как така Курти Веселинков Паунков ще излиза втори път от тях за деня, при това отново сам!/ и звъннал по телефона на Пехливанова. А нейния номер всички от входа го имаха. За всеки случай…

Изминаха няколко часа преди Курти да намери улица „Деветосептемврийско…” - абе, с дългото име. Той вървеше на средата на улицата и въртеше глава наляво и надясно при всяка следваща къща, като гълъб, който се чуди дали да клъвне трошицата, която си му подал. Наоколо нямаше жива душа, а и работата май отново отиваше на дъжд. Направи му впечатление, че всички къщи бяха едноетажни, стари и… сякаш от картон - като декор.

Това, което видя Паунков, когато стигна накрая на улицата, беше виждал само по старите картички от началото на миналия век, които бе намерил като малък в едно чекмедже на дядо си. Сградата с номер 69 беше последната, точно в дъното на улицата. Курти Паунков се смая - постройката беше пететажна, стил Ар Нуво, в синьо-зелен цвят, с изящни златисти орнаменти по фасадата, и най-вече около прозорците. Изглеждаше току-що построена. Цялата тази изящност се подчертаваше още повече от единствения прокрадващ се през облаците слънчев лъч.

Курти се приближи до двойната врата - изпипана до най-малката подробност -  синя дърворезба на златисти детелини, преплитащи се едни в други. Над касата две голи девойки от гипс държаха табела:

„Детелина 69″

Мъжът  почука предпазливо с точилката по вратата, почака малко и тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата се отвори.

„Заповядайте, господине!” - отекна някакъв глас, но той със сигурност не беше на отворилия вратата, защото зад вратата не стоеше никой.

- Кой е там? - уплашено каза Курти и размаха точилката, докато неусетно навлизаше в антрето.

Не получи отговор, но нещо го тикаше все по-нататък и в следващия момент вече се изкачваше по прелестната вита стълба с природни елементи. Щом стигна до последния етаж - огромна лъскава зала - Паунков съвсем спокойно (никога не беше изпитвал такъв душевен покой) седна на едно луксозно червено кресло в средата на помещението. Всъщност, това беше единствената мебелировка в цялата къща.

- И така, господин… - гласът заговори отново, но изпита някакво затруднение - Как ви беше името отново?

- Курти! - каза Паунков, изправи се, изпъна тяло и само дето не козирува с точилката - Курти Веселинков Паунков! Жена - Катя Паункова.

- Така, г-н Курт…

- Прощавайте, Курти съм - прекъсна го същият.

- Но моля ви, г-н Курт, та вие сте печелившият! Нека не се излагаме с такива умалителни на имената… Вие да не сте някой чехльо!

Прекръстеният мъж се почуди дали да осведоми гласа, но си замълча.

- И така, г-н Курт, изключително се радвам, че сте тук и най-накрая ще можем да връчим наградата!

Господин Курт се обърна назад, беше го страх, че някой може да подслушва зад вратата, пък и му беше като обеца на ухото, откакто жена му веднъж се промъкна, докато той броеше петте лева на стотинки, които беше спестил, и го „разцелува”…

- Не се тревожете, тук нямаме врати… Махнахме ги, след като предишната печеливша, Зюмбюла, откърти металните дръжки. Впрочем, анулирахме й наградата… Добре, че се усетихме - хванахме я с откраднатото чак на изхода!

- Много се извинявам - започна Курт несигурно - Може ли малко по-бързо… Каква е наградата ми всъщност?

- Много добре! - викна гласът. - Ето, че имаме човек, който се интересува от същинската награда!  Имам честта да ви осведомя, че като изтеглил печелившия билет от нашата „Специална лотария”, вие ще бъдете дарен със способността да направите три неща, които поискате!

- Наистина ли? - попита нашият герой и в гласа му прозвуча нотка радост.

- Разбира се! Нужна ми е само някаква ваша вещ, която да измерва оставащите ваши желания… Да ви се намира нещо под ръка?

Курти погледна към точилката и отговори:

- Това ще свърши ли работа? Нямам други вещи… Но да не й направите нещо, това е много скъп предмет за съпругата ми!

- Готово! Вече сте способен на всичко!

- Чак пък на всичко… Да не би да ми казвате, че ако поискам, жена ми ще се появи пред нас, така де, пред мен, още сега? - с огромна почуда попита Паунков.

- Моля ви! Опитайте сам…

Господин Курт се замисли дали наистина е безопасно жена му да го намира в луксозна къща и с нейната точилка, и набързо размисли.

- Не, не жена ми! Нека е кучето й, Чочко! Нека Чочко се появи пред мен! - виж с Катя може би нямаше да се справи, но любимото й същество така или иначе трябваше да си вземе следобедна разходка, защо да не използва момента?

Внезапно се появи цветен дим, все едно някой беше запалил димка, и оттам започна да се хлъзга по плочките Чочко, в цялата си прелест.

- Чоче, ела тук! - Паунков направи някакъв жест с ръце, както се вика козичка, но кучето го залая, затова той доби неприсъща за него смелост и му се закани с точилката.

- Не, моля ви! Не го бийте! Какво ще каже жена ви? - обади се гласът, на косъм от инцидента - Ако правилно съм разбрал, искате да разходим кучето, нали така?

Курт кимна несигурно.

- Съгласен ли сте да направим една сделка? Вижте, работата е там, че отдавна си търся тяло и мога, ако искате разбира се…

- Заповядайте! - отговори Паунков  - Вселете се в това куче. Само после… Ако е възможно… Нали… Че жена ми много го обича!

Последва дълга тишина. Курти, постарому, усети нещо затоплящо по едната си обувка.

- Ах, ти, запъртък такъв…

- Прощавайте, още не съм свикнал с физиологичните нужди на новото си тяло - отговори кучето с плътен мъжки глас. - Между другото, вече изхабихте две от желанията си.

Точилката се разтресе и се скъси на две. Курти не обърна особено внимание. Погледна часовника си и се намести нервно.

- Какво възнамерявате да правите сега? - побърза да разбере кучето - Мислете внимателно, г-н Курт! Това е последното ви желание. Не искате ли да си починете мъничко? Може би екскурзия някъде ? Разходка в София, Париж или може би Чикаго… Малко време насаме, мисля, ще ви се отрази много добре. Какво ще кажете, а?

- Ами… - Курти Паунков се замисли за хилядите неща, които бе пропуснал в живота: да отиде в Съюза навремето, Световното през 94-та, да си купи онези зимни ботуши, които толкова искаше, да гледа късните новини…

И тогава го удари. Като гръм - как не се беше сетил по-рано… Вкъщи го чакаше една мивка с чинии за миене!

- Знаете ли, аз наистина трябва да се прибирам. Имам да свърша една работа. Възможно ли ще е да ме закарате или нещо…?

- Да ви закарам? Та аз съм дух - само кажете и…

- Да, да, така ще направим значи. Това е последното ми желание! - Курти не можеше да си намери място.

Точилката се разтресе отново и този път изчезна нацяло. Гъст дим обиколи Курти и докато понечи да кихне, вече беше в кухнята. Захвана се с миенето на посудата и след около час бе готов. Седна на диванчето, избърса потното си чело и тъкмо реши да си почине, когато откъм хола се чуха стъпки. Приближаваха. Катя Паункова отвори кухненската врата и запретна ръкави:

- Курти… Къде са точилката и… ЧОЧКО?