Кольо Колев

БЕЗСМИСЛЕН СПОР

Аз чувам как присмиват се площадите
на грохналите старци и старици:
- Не бяхте ли онези… младите?
Какво се случи с вас? Горките!
А те куцукат и навярно оглушели,
не спират - със площадите да спорят.
А и какво да кажат? Времето
накрая всички ни ще надговори.

БЪЛНУВАНЕ

Земята от тях ще отвикне.
Техни Величества Хората,
свити до атом ще скитат
в съня на морските спомени.
Чакащи тихо и кротко,
секундата цепили - вечност,
да избълнува морето отново
тях и с брега да се срещнат.

ПОСЛЕДНИЯТ СТИХ

Последната буква
от последния стих.
Последната крачка
и падане.
Колко гладък е само
белият лист.
И ти няма
за какво да се хванеш.
Колко тихо е само
долу, в подножието.
Колко
мастилено тъмно.
Но без това би било невъзможно,
невъзможно
да се завърнеш!
И от нулата
пак да качиш
отвесния склон
към първата буква.
За да не е последен
последният стих.
И да има от къде
да паднеш
и утре.

НАЙ-КРАСИВИЯТ СТИХ

Разкажи ми най-красивия стих…
Онзи, който
взривява Вселената!
Преди който било е
толкова тихо…
сякаш не имало
никога време.
Сякаш не е имало
никога нищо!
Разкажи ми…
за едно въображение.
Разкажи ми
как ни измисля…

Първа глава:
“Сътворение”

***
Кой ще пише защо се усмихва?
Усмихва се. Радва се. Толкова.
Няма нищо тук за разнищване -
щастлив е човекът! И колкото
по-щастлив е, по-бял е света -
цвят на кокиче, в сърцето израснало.
Защо да разваляш дори със черта
бялото - то е прекрасно!